Аксиния Михайлова: „Къщата“

Къщата

І.

Ще пълзи сянката,
но няма да достигне глезените ми,
защото все по-нисък става пламъкът
и като съблазън слиза предутринният здрач
между мен и съня,
между съня и думите.

Онова което излиза на повърхността са
спомените които живеят в настоящето.

 И тогава от дъното на очите ми
изплува къщата.
Намести стълбата и прозорците,
казваш ми,

                    миналата есен се завърнах
                    и никой не ме очакваше,
                    даже къщата,
                   ослепяха прозорците ѝ онази сряда.

Толкова време оттогава.

ІІ

Ще близне слънцето скулата на хълма,
преди да изпие сянката,
най-брачния пръстен на глезените ми,
запали свещта, имаме още време.
                      Където и да отидеш,
                      навсякъде ще ти е студено,
                      защото бързаше да живееш.
                      И няма да напишеш безкрайния
                      празник на мълчанието,
                      и няма да напишеш безкрайния
                      празник на думите,
                      които живееше,
                      защото бързаше да живееш.

И се сви къщата подобно пламъка
и потъна навътре в очите ми.
                     В затвореното пространство
                     на тази обител, чуваш ли,
                     в сляпото й пространство
                     не трябва да се роди нищо
                     или нещо много горчиво.

Прочетете още от Аксиния Михайлова тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *