1.
Когато съзреш,
че кръстът въздига
гълъба, както и камъка,
нито стоиш, нито политаш;
разпознаваш
човека, както и пътя му:
молитвата
във всяко потрепване.
2.
Молитвата е бяла,
бяла светлина назаем:
връщаш живот по живот
каквото винаги е било
ясно, насъщно,
свое.
3.
И ясна, и крилата е службата
пред необятното: замира
като перо от невидян гълъб
върху укротена камбана.
4.
Кой ли би могъл да знае
колко думи има истината:
свещта, която озарява
и не пита
чии ръце я носят.
5.
По стълбите слиза
утринното сияние:
камъкът е изправен,
сънят – извървян,
залязват пренощувалите думи,
въздига се, съзираш, бавно
мълчанието в тебе.
6.
Камъкът, кръстът
и ти, молитва бяла,
изговаряте дома.
Укротяваш,
прекрачваш речта,
но какво,
какво остава после,
когато спреш пред думите,
щом смяташ,
че са твои?
7.
Зовеш, когато няма път,
както си призован, когато
напускаш каквото те затваря
в камъка, в сянката
преди потрепването,
преди думите.
Но чий глас те води,
какво е вътре,
където не твърдиш, а живееш,
не заявяваш, а съзираш?
8.
Ако е непосилно,
имаш силата
да изправиш камъка –
твоята истина:
отвъд и после
гълъбът все така лети,
светлината е насъщна,
ясна, бяла.
Осемте фрагмента събират авторски стихове и кадри.
Фотографиите, появили се през последните три-четири месеца, са варшавски, крайпътни, храмови.
Сходен (макар и отчасти) проект ще откриете тук.