Ангел Иванов

Ангел Иванов е роден в гр. Габрово през 1988 г. Възпитаник е на Национална Априловска гимназия – първото новобългарско светско училище от 1835 г., чието Източно крило е построено от неговия пра-пра-праотец уста Продан Христов.
Завършва „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където е един от създателите на студентското радио „Реакция“.
Сценарист и редактор на различни телевизионни предавания, сред които: „Ку-Ку Презареждане“ и „Господари на ефира“. Сценарист на авторския телевизионен късометражен филм „Има ли някой там?“ (2012), посветен на темата за консуматорското общество. Сценарист на различни обществени събития, като например: „70 години ЦСКА“, „75 години УАСГ“, „Карнавал на Габрово“ – 2019 г.
Писал е и пише в немалко печатни и интернет медии, сред които: „Свободен вестник“, „Джамборе“, „Мениджър“, „Webcafe“, „Actualno“, „КлинКлин“, „Православие“, „Кинематограф“ и др. Във въпросните е автор на множество очерци (фийчъри), портрети, пътеписи, коментари, анализи, есета, импресии, миниатюри, ревюта и интервюта.
През 2018 г. от печат излиза дебютният му сборник с разкази „Техническа проверка“ (изд. „Scalino“), който получава някои от най-престижните литературни награди и номинации в България за дебют и изобщо. Награди: „Южна Пролет“, „Рашко Сугарев“ (за текст от книгата) и Априловска награда за художествена литература в родното му Габрово. Номинации: Портал „Култура“ (единственият дебют в дългия списък) и „Перото“ (в категория „Дебют“ – къс списък или финалист).

 

1 ЯНУАРИ

Подметките ми предпазливо се плъзгат по заледения тротоар, страх ме е да не падна. Студът е син като небето – прибрал съм малко съдържание топлина в хлабав възел между гушата ми и протрит черен шал. Слънчевите лъчи бодат болезнено червения ми нос. Градът се събужда подпухнал и с главоболие от снощното напиване, сприхав и враждебен към самотния крачещ в новогодишното утро. От известно време е Нова година. Коледната украса уморено се е свлякла от фасадите и дърветата. Мдам, никоя суета не издържа дълго. Дори тази на фасадите и дърветата по Коледа. Наблизо демонтират някаква огромна сцена и хаотичните метални звуци са единствената опозиция на хрускането на кишавите снежинки изпод предпазливите ми подметки. Или пък това е някаква странна мелодия – хрус-дзън-скърц, хрус-дзън-скърц… Не знам. Знам, че съм сам. Даже твърде сам в първата сутрин на новата година. Ама така квадратно сам, няма нищо интересно в самотността ми, никакви извивки, интересни подробности… Само четири прави ъгъла. Така ли се е чувствал Уил Смит в порутения Манхатън? Неее – макар и да беше последният човек на земята, той имаше насреща си пълчища от кръвожадни зомбита. Аз имам кален сняг наоколо и малко топлина в шала.

Преди малко съм се измъкнал от апартамента, в който посрещнахме Новата година. Там остават разгънатите походни легла, а върху тях разхвърляни похотливи момичета – полуголи, с размазан грим, бримки по чорапогащниците и съдрани черни рокли. Пиянският им сън вече изтича с лигата, която се точи от ъгълчетата на сладките им усти по пухените възглавници. Телефоните им вече звънят я с алармата на работния делник, я с обаждането по никое време на някой любовник. Докато бъркам по чантите им, за да спра телефоните им, и събирам вещите си, за да си тръгна, подът скърца, за да припомни, че новогодишният купон вече е осъмнал като тихо място, обитавано само от ведра меланхолия.

Крача навън в студа. Не съм сигурен къде отивам. Боли ме стомахът, гърдите също – ето знаци, че все още ме има физически. Усмивката ми е невидима в черния шал, когато си спомням как през нощта в малките часове тичах навън от заведението, далече из града, за да си събуя гащите и аварийно да се изходя по голяма нужда. Спомням си какво топло облекчение почувствах след това, клекнал и с гащи свалени до глезените. Стигна се до там, понеже цяла вечер пих от почти всичко изложено на дървената масичка в кухнята на нашите домакини. Много шишета с разноцветни течности и красиви етикети, подредени едно до друго като весели войничета. В допълнение захилените околни все ми поднасяха залъци храна към устата, които никога не отказах. Затова по-късно почти се насрах.

Сега в първата сутрин искам да направя равносметка – какво съм свършил и какво ми предстои. Досущ като всички онези анонимни хора по света, които в същия този момент правят нещо такова пред лист пожълтяла хартия или пред съвършено бял файл на уърд. Прилежно си маркират цели и житейски върхове за превземане през новата година. Как ще ходят на неделна служба в църквата и ще спрат да си гризат ноктите. Все неща, които няма да се случат, но сега поне вписването им ще успокои милиарди съвести по земята. Защо делим живота на периоди от по дванайсет месеца, когато дълбоко в себе си оставаме винаги едни и същи?

А моята съвест? Повръща ми се от нея, от глупавите равносметки и от изпития алкохол снощи. Светът започва да свършва пред очите ми.

Търся Бог. В първата сутрин на новия период от дванайсет месеца търся тъкмо Него. В заскрежените фуги между уличните павета, сред залепените дъвки по огромните витрини на магазините, върху голямата сцена, която вече изчезва под усърдната работа на мъжете с каски. Търся Го с отчаяната последователност на майка, която иска възмездие за убитото си дете.

Тогава попадам на трогателен етюд. Вляво от мен момченце с червена плетена шапка със син пискюл се пуска по малък склон върху дървена шейна. Гласчето му звъни глухо в дебелата червена шуба, съхранила го от студа. После баща му го издърпва ведно със шейната обратно, за да се повтори пързалянето още веднъж. И още веднъж. И още веднъж. Гледам ги занесено и за момент забравям да пресека на светофара.

Трябва да кажа, че търсих Бог на много места. Търсих Го в хората, в животните, в растенията и в предметите; търсих го в честната дума на приятелите ми и в клетвите на враговете ми; в дългите китарни сола и в следобедната тишина; в детските игри и в скучните мъдри занимания на възрастните; в родилните домове и в погребалните агенции; у нас и в чужбина; в разплаканите очи на похотливите момичета; в екстаза от победен гол в продължението; на тъмното звездно небе. Търсих Бог дори в Библията. Винаги съм искал да получа надежден знак, че Той е някъде покрай мен.

Сега пак Го търся.
Искам да Го срещна на улицата.
Да стисна Десницата Му.
Да се прегърнем братски.
И да Му кажа: „Господи, за много години!”.
И да започнем на чисто…

Всъщност не съм съвсем безпътен, имам посока в разбърканата си глава. Отивам на минералните извори край старата баня. Там ще си налея вода, ще измия лицето и главата си. От известно време го правя. Прочетох една книга на японски учен за тайните послания на водата. Мисля, че името му беше Масару Емото. Човекът години наред замразявал водни кристали, които оформяли най-различни фигури. Хаотични, неопределени и даже грозни, когато водните молекули били съзнателно подложени на обидни думи като „глупак” и „ти лъжеш”. Такива били и кристалите на водата мигове преди опустошително земетресение. Предполага се, че водата по свой начин е предупредила и за падащите атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Обратно, когато ѝ нашепвали „Ти си прекрасна” или ѝ пускали класическа музика, тя оформяла изящни кристали, подобни на четирилистна детелина, сърце или природен пейзаж. Оказва се, че водата има памет, тя помни всичко – от ледените късове по метеоритите, паднали на Земята съвсем в началото до последната ми самотна еякулация. Тя, водата, е вечна и неизменима. И понеже ние сме преди всичко вода, е добре тя да циркулира в нас чиста и автентична, необработена и почерпена направо от земните недра. Водата от чешмата вкъщи не става за пиене – отъркала е металните тръби под земята, натъпкана е с хлор, а като всичко друго, за което се плаща, е силно компрометирана и дори поругана от този факт. Близо до изворите, влизам в супермаркет и купувам шише с минерална вода. Изливам я на земята моментално, за да освободя място за изворната. Бутилираната вода също е с влошено комерсиализирано качество – минала е през различни обработки, филтрации, третирана е с дезинфектанти, контактува с непървична материя, каквато е пластмасата.

Реших за себе си, че водата е Бог и Бог е водата. Така ще е, докато Го намеря наистина. Докато подлагам ръце под горещата струя и плискам лицето си, шепна наум: „Благодаря ти!” и „Обичам те” – точно както съветва проф. Емото. Вкъщи дори съм залепил надписани по тоя начин етикети върху друго пластмасово шише, което пълня тук от време на време.

Оглеждам се, увивайки наново черния шал около врата, и отстъпвам назад от чешмата. Тук и тази сутрин са същите посетители – маргинали и хипохондрици – които зареждат под течащата вода туба след туба. Сетне се качват прегърбени с тежките си торби на трамвай 20 или 22, за да се завърнат там, където не се празнува Нова година. До другата сутрин. Аз оставам на улицата. Така искам – имам цял празен град пред себе си, който да изтръшкам, за да Го намеря.

Тогава се появява това куче. В началото изглежда, че придружава заедно с още четири песа един от стотиците клошари, които наранина обикалят прозяващите се кофи за боклук и събират празните новогодишни бирени бутилки. Обаче това куче се отделя от групичката и поема по свой собствен път. След малко вече стъпва успоредно с мен и дори ме задминава. Решавам, че бързо-бързо ме е изоставило, когато се впуска в далечината към куп придошли на земята боклуци и кутии от коледни подаръци. Радвам се за него, че ще намери нещичко за себе си. Кучето обаче само души край кутиите, без участие и интерес, и ненадейно хуква обратно при мен. Изглежда, че аз съм му интересен. Не глутницата себеподобни край нещастния клошар, не разпиляното количество Коледа край контейнерите, сред което едно куче положително би намерило нещо полезно за себе си, а тъкмо аз – сякаш има някакъв план за мен. Тича напред, спира и ме гледа продължително с кафявите си, умни очи. Имам натрапчивото усещане, че иска да ме води. Безкритично се съгласявам да го следвам.

Сещам се за баницата с късмети и се отвращавам от себе си. Това с късметите е същата чекия като картите таро, астрологията, екстрасенсите и ходенето на доктор. Това е бягство от Бог, грях, култ или поне заблуда. Сещам се какво ми се падна снощи – „със богато гадже запознанство някъде из странство”, „перверзен секс на работното място”, „любов”, „пари” и други глупости (по едно време бях много гладен). По себе си съдя, че ние Търсещите с ръце в джобовете очевидно имаме налудничав микс от фриволни очаквания към Провидението и прашна догма в сърцата си. Не обичам врачките, защото никоя не ми обеща, че ще постигна нещо значимо в живота.

Продължавам след кучето. То все така изтичва сто метра пред мен, сетне спира и ме изчаква. Виждам го как ме следи с кафявите си, умни, стъклени очи. След няколко дълбоки вдишвания студен въздух пред мен на тротоара вече седят нови двама градски окаяници. Опрели са една о друга вехтите си глави и мръзнат, сплели са калните си бради и си подават бутилка червено вино, чийто литраж е равен на цената му. Всъщност двамата са едно клето същество, едно цяло нещастие. Заболява ме сърцето. Снощи, в късния следобед, поех ангажимент да събера пари от гостите на купона и да напазарувам алкохол в близкия супермаркет. Похарчих всичко и даже добавих от себе си. После посред нощ обикалях новодошлите по тъмните кьошета на квартирата и с пиянска усмивка им исках по 10 лева за групичката питиета, до които имаха достъп. Така избих парите и добавих отгоре. Сега пред топката крайници, дрипи и косми вадя от джоба намачкана десетолевка и я подавам на нещо като протегната ръка. В миг съвестта ми изкача на въздух от черния шал. Знам, че току-що съм си купил някакъв бог, който няма да ме остави да умра млад и незапомнен с нищо. Кучето ме гледа разбиращо.

И аз продължавам след него.