Антония Атанасова

Антония Атанасова е автор на романа „Моно“ (унив. издателство „Св. Климент Охридски“). Романът е номиниран за дебют на годината от Националния център за книгата към НДК и е включен в класацията на „Хеликон“ за най-продавани книги. Нейната втора книга – сборникът с разкази „Процедурата по забравяне на човек” (изд. „Scribens“) – тепърва ще печели награди. Редактор на сборника е Георги Гаврилов, илюстрациите и графичното оформление са дело на Антонина Георгиева.
Антония Атанасова е с награди от конкурсите: Национален конкурс за поезия „Константин Павлов”, конкурс „Агоп Мелконян“, Национален литературен конкурс „С море в сърцето“, конкурс на Народно читалище „Никола Йонков Вапцаров – 1922“, „Пролет моя” и др.
Пише за онлайн списание.
Занимава се с преподаване на английски език.

В „Кадър 25“ Ви представяме „Ще остарееш без мен“ (текст от нейната най-нова книга) и „Момчето, което вълнува“ (непубликуван досега кратък разказ).

 

ЩЕ ОСТАРЕЕШ БЕЗ МЕН

I’ve been conceiving you for too long
                   Riverside, „Conceiving You“

Last night I dreamt
That somebody loved me
Just another false alarm
                   The Smiths

I‘m running out of heart today
                   Blur, „My Terracotta Heart“

Ще остарееш без мен. И това е тъжно.
И музиката ще я чуваме поотделно.
И смъртта ще ни прибере един по един като от дискотека, ще ни подкара – със сопа, гега, пръчка, а ние ще се търсим в тълпата и няма да се намираме. Вечно няма да се намираме. Ще пропускаме светлина край себе си, не и в нас.
Ще остарееш без мен.
Без да плача в скута ти, без часовникът да тиктака над главите ни, ще тиктака над мен само. И над теб. Ще ветропоказваш в друга, паралелна вселена. Ще пиеш кафе на отворен прозорец, докато вятърът полюшва пердетата ти. А аз ще се рея в космос. Моят личен космос. И ще вдъхвам па̀рите от кафето ти.
И ще ровя, ровя, ровя с пръст в процепите на обичащия ми орган и ще бликат те като ален дъжд по света, за да ми е съпричастен.
Стаята се уголеми – смалила съм се от мъка.
Ще остарея без теб.
А така исках с теб. Така исках с теб, с теб
Те,
Т,
тук няма нищо
Ни…

 

МОМЧЕТО, КОЕТО ВЪЛНУВА

Нека Ви разкажа за момчето, което ме вълнува.
Той е необвързан, но… псува мухите и за рождения ми ден ми пожелава децата ми да са хубави. Има много интересна лицева конфигурация.
Аз харесвам рок, нежен рок. Слушам си нежния рок и се ядосвам, че в училище сме имали само един час, в който сме говорили за любов. Не е достатъчно.
С него само съм ходила на среднощно ловене на светулки. Покани ме един ден. Очаквах го нетърпеливо. Някаква покана да ми отправи, за нещо, каквото и да било.
Тогава ми показа тетрадката.
– Това е тетрадка с имената на хората, които обичам. Твоето име не е там.
Тогава разбрах, че е безсмислено това ловене на светулки, не само защото нищичко не уловихме.
Разрева ме това момче. С тези думи за тетрадки.
– Харесвам да ми е тихо, така съм роден.
Повтаряше ми, когато понечвах да кажа нещо. Показалец в знак да не говоря и ме изпраща. Отпраща. Отварям устни, поемам дъх, аха да изрека нещо…
– Шшшшшш…
Прибирам се, поглеждам го тъжно като изоставен пес, катеря двата етажа до стаята ми, заключвам вратата и пиша в дневника си това, което си спомням от вечерта.
Защото освен записки, друго от този човек няма да ми остане.
Сещам се да си изпия фосфора, че съвсем съм угаснала.
Боли ме аурата. Къса ми се черният дроб, сякаш дочувам онзи матов брас бенд на село, дето съпровожда оплаквачките в края на нечий житейски път, клъцнат от преждевременна старост или пренебрегната болест.
Какъв е този мъж и какво за бога прави в сърцето ми?

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *