Бела Бенова: „Гостенка в миналото“

Гостенка в миналото

Ден 37

„Let us never lose the lessons we have learned!“ – Teo Torriatte, QUEEN
(„Нека никога не загубваме наученото!“ – Тео Ториате, КУИН)

Не знам ще се справя ли. Опитвам се да се подготвя. По-тежко е от интервю за работа, по-неприятно от обясненията в насилствените краища на връзките, по-несигурно от всяко предно стълкновение в живота ми. Всъщност е само поредната битка, на която обаче се налага да отида като на война.
И ме е страх. Мъничко. Много по-малко от всякога. Но все пак ме е. Поне не е като всички предишни паники и истерии. Може би защото сега не съм в сковаващия ужас на безбройните възможни степени и количества на загубата. Ако се случи тя. Но дали е случваемa победата? И изобщо какво би било победа сега? Единственото, заради което отивам на война е едничкото, което не мога, не искам и не трябва да си позволявам да загубя – достойнството си. Но не онова, предполагащо се, поради статута ми, името ми, връзките и функциите ми, а най-дълбокото, лично, само мое – достойнството ми на човек. На индивид. На единица. На автономно цяло.
Има една единствена загуба, която е от значение. От нея ме е страх. Всичко друго е прежaлимо или възвръщаемо във всяка една следваща битка – дори тази да е от онези, които печелят или губят войната.
Най-добрият воин е този, който на масата за преговори е същия пълководец, тактик и храбрец, какъвто е на бранното поле.
Champ de Mars… и с другото си име – Арес – богът на войната, кървав… на неговата алена планета сме приписвали в отминалия век най-много живот… на него – този, който значи смърт… неговият ден – mardi, martes – е вторникът, в който съм родена. А утрето, в чието утро жребият ще е решен, е петъкът – любимият ми ден! – в който може да умра. А в онзи първи ден на неговия месец – Март, Marzo, Mars, March – съм тръгнала на този път. Насам, до тук. С марш от невидима тръба в зори ще се отправя може би по друг.
Няма другар, брат, покровител, към когото да се обърна сега. И боговете – и те ще замълчат. А аз няма и да питам. Като щит трябва да изкова и полирам идния миг от своята съдба. Оръжията си да оставя спокойни да поспят.
Не било смелост да не изпитваш никак страх.
Да се погледнеш със страха в очите – това е, казват, храбростта.
Затова и тях оставям да починат.
Ако не се завърна, когато ме открият, вижте първо в тях.
Образът застинал, ако е мъртъв страх, то – душата ми е жива.
Другото е прах.

Фрагментът е част от книгата „Гостенка в миналото”.
Разгледайте галерията с фотографии на Бела Бенова.
Прочетете други нейни произведения.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *