Бела Бенова: „По пътя на пулсиращата светлина”

По пътя на пулсиращата светлина

(Откъс от глава 2. Изпитанието…)

Дин – дан-н-н-н!
Часовникът на гарата оповестява осем без четвърт в неделното утро.
Има едни такива дни, когато едва зародилият се порив, едва понеченото желание, едва изпратеният повик задействат огромната система от съвпадения, случайности и вълшебства и тогава – е, тогава! – пощурелият, ентусиазиран механизъм на Съдбата генерира Сбъдване.
Градът едва се протяга в сънената си сутрин, главоболен и тих след съботната вечер. Чакам на гарата Митко и Ники, с които ще караме към Галата. Всъщност, още не чакам, защото срещата е едва в 8 часа. Слънцето се оглежда в прозорците на часовниковата кула, като художник пред успешния си автопортрет, лъчите му изящно доизработват блясъците по стрелките, позлатяват цифрите и разтрептяват едва зримо сенките под корнизите. От съвсем малка обожавам сградата на гарата – в детското ми въображение, с гласовете на точните си часове, извисяващата се кула отправя зов към фара, а той ѝ отвръща с трите си ярки проблясвания. Днес, в края на третото си десетилетие, в измитата от греховете на седмицата свята неделна сутрин, в подножието на това магично здание, стоя аз – метър и осемдесет високо дръзновение, 64 килограма воля, с 88 удара в минута тупти копнежът в сърцето ми, под шапката прегрява неуморният задвижващ мисли механизъм, зад слънчевите очила едва прикрити бляскат високоволтови мечтите, под шоколадената кожа мускулчетата се строяват за битката, която няма да спечели, нито ще загуби войната, защото и тази, както и всяка прежна битка, е единствена, тя Е войната…
Пускам си музика, за да запълня минутите до срещата. Чувам – удивително е как сред звуците на песента и начеващия градски шум, но да, наистина чувам – преместванията на голямата стрелка там горе, в слънчевия циферблат. Още едно преместване – след него времето спира: остават само Роджър Тейлър, Джон Дийкън и Брайън Мей мълвящи заклинанието: ”…Find me, find me, find me…”, докато корабна сирена заглушава мързеливия спор на гларусите, а далечна свирка на влак се втурва по релсите насам. И тогава, над и отвъд всички измерения на познатата реалност, се извисява като призив, повеля и обещание, гласът на Фреди Меркюри: „Find me somebody to love!”.
Разтрепервам се. От напрежението в онази точка, където Съдбата завързва заедно миналото, настоящето и бъдещето, и за да е сигурна в здравината на възела, го залива с разтопения восък на Предопределението. Песента отзвучава и оттеглянето ѝ оставя вакуум наоколо ми – няма дори и тишина. И тогава, върху още топлия восък, Съдбата удря печата си – откънтява точният час и разделя живота ми на „преди” и „после”. След осемте удара, екнали от кулата, аз вече знам. Отвинаги сякаш съм знаела, макар и да не подозирах само допреди миг. До края на деня е достатъчно само да СЪМ – не се иска да търся, да проверявам, дори не да очаквам… Не съм осъзнала, че поисквам, но узнавам, че ми е обещано, със силата на извечна предопределеност, всичко, което ЩЕ бъде, вече Е на път към мен.

Фрагментът е част от книгата „По пътя на пулсиращата светлина”.
Разгледайте галерията с фотографии на Бела Бенова.
Прочетете други нейни произведения.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *