Борислав Балтов

Борислав Балтов е роден на 29.06.1972 г. в гр. Бургас.
Завършва Средно музикално
училище.
Работи в Държавната опера като инструменталист-кларинетист до 2016 г.
В момента, поради невъзможната среда, в сферата на културата, живее и работи в София.
Женен, с две деца.

 

 

 

 

Аварийна врата

Вече десет дни се боря със системата за сигурност на аварийната врата на моята къща.
Знам, че утре ще е денят, в който домашният централен компютър ще се предаде, може би даже още тази вечер.
Не знам за вас, но мен аварийната врата винаги ме е плашила и ми е напомняла, че нещата могат да се объркат. Защо иначе ще ги правят?
Но за да разберете напълно моето учудване трябва да ви разкажа малко повече за мен и моя живот.
Името ми не е важно, много пъти през живота си съм го сменял, а и освен домашния компютър не знам дали някои друг се интересува от него.
Роден съм точно преди 570 години и не знам кои са майка ми и баща ми, а и това не е интересно за никого, дори и за мен, тъй като генетично съм рекомбиниран от здравната система на къщата, което означава, че всичките ми гени са подреждат така, че да живея практически вечно.
Да, така сме се подредили хората, мечтата на доктор Фауст, дарбата на гръцките богове, вечната младост.
Това ме устройваше до скоро, защото виртуалната действителност, която се осигуряваше от ДЦК (домашния централен компютър), беше съвършена и ми позволяваше да водя пълноценен живот.
Не знам защо хората, които са проектирали къщата, не бяха я направили такава, че през цялото време да живея в този измислен от мен, с помощта на компютъра свят. Сигурно имаше нещо общо с това, че тялото на човек е живо и има своите нужди, не само мозъка.
Каквато и да е причината, повечето време прекарвах в моята къща. Тя не е голяма, само от три стаи, но е гениално проектирана. С изключение на аварийната врата, няма нищо постоянно в нея. Можеш да обикаляш от стая в стая и да не видиш нито един предмет два пъти, което създава илюзията за безкрайност.
Имал съм всякакви периоди. Уютна къща. Огромен замък. Или пък да се пъхнеш в уреда за виртуална реалност и да отпътуваш за някоя комбинирана от твоя и на ДЦК мозъци галактика, докато компютърът не те изплюе за поредната порция упражнения. Генната терапия ме прави освен безсмъртен, но и невероятен атлет. Това е част от безсмъртието, безупречното здраве. Всяка клетка да бъде прегледана и ако трябва поправена.
Но да не ви отегчавам с технически подробности. Аз съм един безсмъртен, разглезен, богоподобен, отегчен до крайност човек.
Отегчен, защото знаех, че не мога да умра… макар че аварийната врата ми напомняше за непредвидените ситуации, които можеха да се случат.
Тя е нещо като турско гробище, изградено в центъра на селото или като „помни смъртта”, поздрава на монасите бенедектинци. Освен това тя беше и моето спасение и надежда за край на този безкраен и с неясна цел живот.
Преди десет дни получих съобщение от вън, което много ме учуди понеже никога досега не се беше случвало. Дотогава не знаех дали съществуват други реални хора.
В съобщението се казваше, че всички ДЦК имат програми, които да ограничават всякакъв външен трафик и че хората, които се бяха свързали с мен, бяха намерили начин да заобикалят тази пречка.
Тяхната цел беше да се откъснат от опеката на машините и поне един път да усетят истинска опасност, като за целта рискуват живота си наистина, а не като във виртуалната реалност, в която винаги можеш да се изключиш и да започнеш от начало.
Бяха намерили стари мотори и организираха състезание на единствената писта, запазена достатъчно, че да може да се кара на нея. Тя беше в окаяно състояние, а и моторите не бяха по-добри, така че реалният шанс да се убиеш на състезанието беше около 60%.
Всичко това запали в мен някакъв механизъм, който променящите генома ми машини не бяха напипали. Инстинктът на ловеца, който с риск за живота си набавя храна за семейството си.
Нямах търпение да отида на състезанието и за пръв, а може би и последен път в живота си, да изпитам реалното чувство на страх, но и на живот.
Знам, че тази вечер ще отворя аварийната врата и през нея ще изляза, за да срещна съдбата си, която за пръв път ще е в ръцете ми.

 

Прочетете още от Борислав Балтов:
„Приказка за цар”
„Стоп”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *