Борислав Гърдев: „Далеч от брега и близо до сърцата ни“

Далеч от брега и близо до сърцата ни

1.
„Чайки далеч от брега“ на Евгени Кузманов излезе през 1983 г.

За нас, 20-годишните тогава, четенето на този роман бе незабравимо приключение на духа. Радвахме се, че и у нас се появява откровено дисидентска проза, че се печата роман, който под формата на притча и приказка за възрастни се подиграва на тоталитарния режим, разкривайки същевременно обществото ни, сковано от страха и предразсъдъците за оцеляване. Тогава не си задавахме въпроса как е възможна тази книга. Как въобще властта я допусна, при това в компанията на „Лице“ на Блага Димитрова и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров?

А е било добре да се замислим за поредния лупинг на Живков, позволил си игра на либерализъм на културния фронт малко преди „перестройката“ и преди поредното „затягане на гайките“…

2.
Още като четох романа усетих, че той е много кинематографичен, че носи в себе си спектакъла, зрелището, че може да бъде заснет като сатирична метафора на едно застинало – откъде да знаем тогава – и отиващо си време…

3.
Ясно е, че филм по романа не можеше да излезе при тоталитаризма. Въпреки че Кузманов стана интересен за киното точно тогава – „Истории за оркестър“ от 1982 г. се превърна в чудесен, но недооценен филм – „За госпожицата и нейната мъжка компания“ (1983) на Иван Добчев.

След 35 години все пак излиза филм по романа–легенда. В него Кузманов е съавтор на сценария, а цялостната концепция и реализация на проекта пада на плещите на Костадин Бонев.

4.
Бонев е имал желанието да претвори на екран новаторски и дръзко този важен за литературата ни роман. Той умее да прави стойностни екранизации – например „Подгряването на вчерашния обед“ (2002) по Миле Неделковски. Бонев е сред малкото интересуващи се от съдбата на първенците на словото ни – от Йовков например – „Военен кореспондент“ (2008) и от Вапцаров – „Никола Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ (2013). Личи си, че е работил с ентусиазъм и по „Чайките…“

Честно казано, не си представях такава версия. Той започва като интерпретатор на романа и след това бързо го превръща в проблемен и скандален театрален спектакъл, който талантливия иначе режисьор Братоев – Пенко Господинов, натирен от столицата в морската провинция, желае на всяка цена да постави.

Ходът е нестандартен и дързък. Но същевременно напомня минали образци – веднага се сещаме за „Досието „Петров“ (2015) на Георги Балабанов и „Докато Ая спеше“ (2015) на покойния Цветодар Марков. Романовата притча се превръща в театрална условност и мизерия по нашенски със завоалирани критични внушения.

Бонев обръща голямо внимание на вмешателството на ДС и културните цербери, които са готови – предохранително да модифицират спектакъла – с нов режисьор, без обаче да го спират. За капак сме свидетели на посещението на директорката – Жорета Николова в София в Комитета за култура, откъдето идва решението пиесата да има премиера – дали това не е намек за дискретна намеса на червената принцеса Людмила Живкова? А на финала, на празника в театъра пристига и съветски генерал. Може би като негласен посланик на перестройката?

Наблягам на тези детайли, които трудно ще бъдат доловени от младите зрители, за да очертая един проблемен кръг, който в своята съвкупност представя механизма за „пускането“ или спирането на един културен продукт у нас. В онези години, през 80-те на миналия век. Но дали само тогава?

Абстрахирайки се от тези иновации на Костадин Бонев, акцентирам на безспорния успех при представяне груповия портрет на българския интелектуалец, винаги жертва и заложник на конюнктурата, живеещ в общество с перманентна липса на свобода, чието олицетворение са постановчикът и директорката на театъра в много силната интерпретация на Пенко Господинов и Жорета Николова.

Добре е разкрит в неговата дълбочина и сложно многообразие самият театрален ансамбъл, с всичките му противоречия, боричкания, комплекси и предателства… „Далеч от брега“ е всъщност обяснение в любов към творците на българския театър и като патос и вдъхновение много ми напомня прочутия „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977) на Иван Ничев.

Същевременно филма на Бонев е и дисекция на обществото ни през погледа на артистичните дейци, на страховете и илюзиите, които го тресат, които ескалират в пиянство и гротесков бунт. Бунт, който винаги е задушаван отвън с очакваната намеса на властта.
Спектакълът съществено се е отдалечил от своя първоначален замисъл, а концепцията му е скрепена и завършена от директора на театъра, а жертвата е, естествено, демиургът-режисьор…

„Далеч от брега“ е стойностен и важен за нас филм, направен с финес и вещина с музиката на Николай Иванов и визията на операторите Орлин Руевски и Константин Занков. Актьорският състав е умело подбран и направляван и е просто удоволствие да бъде гледан – независимо дали на екран е ветеранката Цветана Манева – г–жа Матеевич или доста по–младите Никола Додов – сценографът, Стефан Вълдобрев – капитанът и Вела Петрова – помощник–режисьорката Зорка.

Филмът трябва да намери своята публика и смятам, че това ще стане след излъчването му по телевизията. Направен честно, всеотдайно и с любов, „Далеч от брега“ е сред най–стойностните ни заглавия, появили се напоследък.
Този филм едновременно провокира и предизвиква към размисъл.

Автор: Борислав Гърдев

Прочетете още от Борислав Гърдев:
„Джеймс Камерън на 60 години“  
„Памет за Жан Габен“  
„Човекът – оркестър Ники Илиев“
„Носталгичното за „На всеки километър“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *