Борислав Гърдев: „Носталгичното за „На всеки километър“

                               Носталгично за „На всеки километър“

Неусетно този легендарен роден сериал навърши половин век.

На 20 август се навършват 50 години от премиерата на „Шлеповете“, с който се роди мита „На всеки километър“. В своите мемоари „Романът на моя живот“ от 2017 г. Стефан Данаилов твърди, че не е станал веднага популярен. Не и след излъчването на първите три епизода. Чудото става след шестата серия, когато е на почивка в Созопол и си търси джапанки за плажа в третия поред обиколен от него магазин. Според признанието му – „Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос зад стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре. Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата. Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави.
Едно от децата се провикна:
„Сергей, ти ли си бе, Сергей?“
„Аз съм!“
Щом казах това, стана страшно. Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България. Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера, каквото поискам.“

Поредицата излиза в отпускарския период, в най-мъртвото за гледане на кино време. Дори преди 50 години хората предпочитат август за активна почивка – на море или планина. Вероятно за това поръчителите на епоса от 26 серии се усещат и решават продължението или вторият сезон както е модерно да се пише днес да се излъчи в много по-подходящо време – от 23 септември 1971, като не забравяме, че поне четири епизода от него имаха предпремиера – „Вторият ден“, „С чуждо лице“, „Нощи над Драва“ и „Хищникът“ – преди излъчването на целия пакет  – за подгряване  интереса на публиката. А той е на лице. Правени са проучвания, че този сериал е гледан практически от цялата ни телевизионна аудитория в онези години. Такова чудо днес не е възможно, но тогава „На всеки километър“ е практически без всякаква конкуренция – не само че няма втори телевизионен канал, конкурентни чужди телевизии, но няма и друг роден сериал – изключението е „Демонът на империята“, сниман през 1968г., който да е  излъчен по него време, та поне привидно да се получи конкурентна среда. Това не е възможно, тъй като през 1968– 1969 – 1970 – 1971 г. държавната БНТ на Леда Милева и след това на приемника ѝ Иван Славков хвърля целият наличен финансов ресурс именно за „На всеки километър“. Не е случайно, че за реализацията му са наети най–добрите ни сценаристи: Павел Вежинов – бащата на Никола Деянов – Сергей, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и Георги Марков, режисьори: Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, оператор: Емил Вагенщайн и композитори: Петър Ступел и Атанас Бояджиев. Песента  по текст на Найден Вълчев изпълнява Коста Карагеоргиев, незабравимият партизанин Пешо, останал в съзнанието ни с култовото предложение към Войводата: „Другарю командир, аз предлагам да нападнем!“, която прозвуча дори на „Златния Орфей“ три години по–късно!

Любопитно е разпределението на главните роли в основния състав, където личи „братската делба“ между двамата режисьори – Стефан Данаилов – Деянов и Георги Черкелов – Велински са наложени от Шарланджиев, тъй като е работил с тях в „С дъх на бадеми“, 1967, Григор Вачков – Митко Бомбата е също негов избор, тъй като го е снимал вече в „Хроника на чувствата“,1962 и „Веригата“, 1964, докато Георги Георгиев – Гец е любимец на Неделчо Чернев, с когото е работил в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965 и „С пагоните на дявола“, 1967. Безспорен избор на Чернев е и неговият земляк и голям – тогава –  приятел Стефан Гецов за ролята на ген. Бранев, Любомир Кабакчиев за ролята на полк. Алексей Вершинин, когото познава от  „С пагоните на дявола“, 1967, както и Коста Цонев, поел ролята на полк. Джон Пърси, появил се при Чернев в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965. Голямата загадка чий избор е остава Петър Пенков – Каназирев, въпреки че той към момента на снимането на сериала има вече минимум известност с ролята на прокурора Йоргов от филма „Танго“ по  повестта на Георги Караславов с режисьор Васил Мирчев. Не липсват и роднинските назначения – братът на Неделчо Петър Чернев поема ролята на Гастон в „Трите удивителни“, 1969, а съпругата на Шарланджиев Невена Коканова  виждаме във втория сезон като вдовицата Арабова в епизода „След полунощ“, 1971, както и дежурното гостуване на голяма съветска звезда – Василий Меркуриев в „Голямата скучна игра“, 1971… Всъщност Неделчо Чернев е рожба на телевизията и в бъдеще ще продължи да жъне успехи – достатъчно е да споменем само „Капитан Петко войвода“, 1981, докато Шарланджиев идва от киното, въпреки че и той е пленен от магията на новото изкуство и от 1974 г. планира да направи сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов…

Помня като очевидец какъв шеметен успех има сериалът. При излъчването му улиците на България наистина опустяваха, а да гледат всяка серия при нас регулярно гостуваше семейството на моята първа братовчедка в пълен състав. И предполагам, че е било така не само с мен.

Не съм броил повторенията на сериала, но до 1990 г. бяха регулярни. Актьорите от поредицата станаха национални знаменитости, с тях се организираха масово посещавани срещи – около 400 в страната, по будките се продаваше комплект от снимки с избрани сцени от първия сезон на поредицата, като всяка от тях, дело на „Българско фото“, струваше доста солената за онези години цена от 4 стотинки. Няма да забравя вълненията, след покупката на комплекта от будката до градската гимназия, както и запознанството „на живо“ с всеобщия любимец Стефан Данаилов, гостувал на моите съседи по етаж малко след излъчването на първите 13 епизода.(Споделям пикантната подробност, че съпругата му Мария Данаилова имаше наследствена къща на 50 метра от нашата кооперация, а съседката ми ѝ беше землячка от Долна Оряховица…)

В едно интервю пред Надя Панчева от 1972 г. Шарланджиев говори с голяма гордост за срещите с нови актьори, за петгодишния ползотворен труд, за посетените страни – това е първият ни телевизионен сериал, сниман не само у нас, но и в чужбина – Москва, Париж, Дамаск, Истанбул, за заснетите близо 200 000 метра филмова лента, но интересно защо пропуска да спомене липсата на името на един от основните сценаристи на поредицата Георги Марков, напуснал страната ни на 15 юни 1969 г., малко преди премиерата на първия сезон, като неговата заслуга за сглобяването, синхронизирането и полирането на драматургията от над 800 страници е безспорна и категорична.

снимка: архив на БНТ

Не забравям и  гордото му признание – „Аз извадих от гроба Никола Гешев!“, както и тъжният факт колко късно името му е възстановено  както един от сценаристите на сериала и желанието му, дори когато е в емиграция, да продължи да работи по поредицата!

Ще кажа личното си мнение за успеха на „На всеки километър“ сред родната аудитория.

Този сериал бе обречен да стане хит. Какво друго да гледаш от 20,30 часа по единствената ни национална телевизия? Вестниците тогава бяха малко на брой и все издания на важни организации – не отиваше да правя бойкот на поредицата, четейки „Кооперативно село“ или „Народна младеж“! Нямаше интернет, други телевизонни канали, социални мрежи, дори радио „Свободна Европа“ почна да се слуша по–масово от 1974 година. Първата поредица – ако и да бе посветена на БКП – бе по–приемлива за гледане. Вероятно защото бе смес от революционна романтика, дискретен пропаганден устрем и наивна детско – приключенска приказка. Както искрено си признава Свобода Бъчварова в интервю от 1972 г. пред Надя Панчева: „вместо нашите деца и нашите юноши да играят по дворовете и улиците на някакви рицари и каубои, да играят на Левски, на Никола Деянов, на Митко Бомбата…“. При следенето на всеки епизод се  разбираше, че сериозният патос на антифашистката борба е заглушен от сцени, граничещи с приключенската фантастика, но обагрени от специфичния кукерски хумор на Митко Бомбата – Григор Вачков.

Давам за пример само „Рицарският кръст“.

Полицията залавя важен съветски емисар – Петър Слабаков, пуснат с парашут у нас. Партизаните на Войводата – Гец разбират за това. Налага се спешна намеса за спасяване на отговорния другар. Деянов и Алексей, преоблечени в немски офицерски униформи, чакат на пътя появата на Бомбата. Той изниква в най–решителния миг с германска военна машина, споделяйки небрежно как ловко  и като на майтап се е сдобил с нея. След това Алексей Вершинин на перфектен немски академичен език произнася слово, с което съобщава, че фюрерът награждава с „Рицарски кръст“ безмълвният и недоумяващ все още, овързан с въже, съветски шпионин. Деянов нарежда освобождаването му, а след като автомобилът с нашите герои изчезва от хоризонта, се появява на кон пратеникът на Каназирев, крещейки да не се убива заловеният. На викът му офицерът – Добромир Манев – отвръща презрително – „Нашият, немците си го взеха!“

Автор: Борислав Гърдев

Прочетете още от Борислав Гърдев:
„Джеймс Камерън на 60 години“  

„Памет за Жан Габен“  
„Човекът – оркестър Ники Илиев“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *