Похвално слово за Даниел Олбрихски
На 27 февруари той навърши 75 години.
Даниел Олбрихски се снима още като ученик – от 1961 г. в „Поетическа студия“ на Анджей Кониц. Участва успешно и в други телевизионни продукции и спектакли. Заработва добри пари – купува си костюм, а за баба и дядо – въглища за зимата. Хонорарите надвишават в значителна степен това, което изкарват неговите родители – майка му Клементина (преподавателка в лицей по полски и френски език) и баща му Франтишек (журналист).
Даниел не е старателен ученик – в девети клас завършва първия срок с четири двойки и само застъпничеството на преподавателите му по физическо възпитание и френски език го спасяват от повтаряне и да завърши средното си образование. Но е орисан от дете да бъде знаменитост и център на вниманието. Преди това трябва да преживее ужасите от края на Втората световна война и съветската инвазия, а после и прелестите на варшавската комуналка на ул. „Новгородска“. (Припомням, че на единадесет годишното хлапе се налага да живее в стая, през която четири семейства преминават, за да ползват ваната.)
А славата кацва на раменете му преди 59 години. Утвърждава се като телевизионна звезда. През 1963 г. дебютира на голям екран в пълнометражния филм на Януш Насфетер „Ранен в гората“.
С този актив Олбрихски без проблеми постъпва във Варшавския театрален институт, където през 1964 г. попада в полезрението на Вайда, подготвящ снимките на четиричасовия си епос „Пепелища“ по романа на класика на полската литература Стефан Жеромски. Вайда харесва Олбрихски и го кани за централната роля на Рафал Обломски – олицетворение на всички мечти , копнежи и илюзии, които тресат полската младеж в годините на Наполеоновите войни. Филмът получава феноменална популярност, предизвиква и сериозни дискусии и веднага е показан на кинофестивала в Москва през 1965 г., като според чистосърдечното признание на Олбрихски от студентската скамейка се е оказал в обкръжението на най–великите режисьори и актьори на своето време като Сергей Бондарчук, Сергей Герасимов, Велко Булаич, Радж Капур, София Лорен. А в родината му писателят Станислав Дигат ще напише – „В нашето изкуство се появи нещо значително. Появи се младеж, надарен с абсолютен кинематографичен слух.“ Олбрихски започва все по–често да се снима. Той става не само национална звезда, но и най–търсеният полски актьор.
С него работят големи имена – Януш Моргенщерн – „След това ще настъпи тишина“ (1965), Ева и Чеслав Петелски – „Графиня Козел“ (1968), търсят го вече и за роли на спортисти – боксьор в едноименния филм на Юлиан Дзедзина от 1967 г. и лекоатлет в „Йовита“ (1967) на Моргенщерн, в който за пръв и последен път се снима със Збигнев Цибулски, чийто приемник и наследник ще стане много скоро. Играе и ролята на Андрей в „Брак по сметка“ (1966) на Станислав Барея, любимата комедия на подрастващите поляци от 60–те години на миналия век. Разбира се, най–голямо признание му носят филмите на Анджей Вайда – в международен и на Йежи Хофман в национален план.
С Вайда снима 11 филма между 1968 и 1983 г., сред които най–важните са: „Всичко за продан“, „Брезова горичка“, „Пейзаж след битката“, „Сватба“ по драмата на Виспянски – един истински творчески експеримент – целият филм е пласиран като семейно зрелище – сватбата, зад която прозира нищетата на тогавашната полска интелигенция, „Обетована земя“ по Реймонт и „Госпожиците от Вилко“ по Ярослав Ивашкевич, „Една любов в Германия“, по сценарий на Агнешка Холанд и Болеслав Михалек. Екранизациите по Реймонт и Ивашкевич се радват на голям успех и са номинирани за „Оскар“ за чуждоезиков филм, а Олбрихски и Вайда си сътрудничат още два пъти – при екранизациите на „Пан Тадеуш“ на Мицкевич – Гервазий и на „Отмъщение“, по пиесата на Александър Фредро – Диндаски.
Повече от четири десетилетия обхваща колаборацията му и с Йежи Хофман – първо при екранизирането на легендарната тритомна епопея на Хенрик Сенкевич – „Пан Володийовски“ (1969) – в ролята на Азия Тугай бей, „Потоп“ (1974) – Анджей Кмичиц и „С огън и меч“ (1999) – старият Тугай бей. Снимат заедно и „Старо предание“ през 2003 г. по романа на Игнаций Крашевски, където ролята на Олбрихски – Пестун, възпитателят на синовете на кралската династия Пяста – от епизодическа се превръща в главна. А когато през 2012 г. идва ред на „Варшавската битка“ Хофман кани за ролята на президента Пилсудски именно Олбрихски.
Критиката и зрителите ценят и изявите му при други полски режисьори – а той работи с Радослав Пивоварски – „Последователност на чувствата“(1993), Витолд Лешчински – „Шехеразада“ (1986), Пьотр Шулкин „Га, га – слава на шампионите“ (1986), Кажимеж Куц – „Солта на черната земя“ (1970), Агнешка Холанд – „Да убиеш свещеник“ (1988), Януш Кийовски – „Кунг фу“ (1979)., Кшищоф Кешловски – „Три цвята: червено“ (1989), Гжегож Круликевич – „Фауст“ (1976), Филип Байон – „Познан` 56“ (1996), „Камердинерът“ (2018) – полският съответник на „Тенекиения барабан“, Кшищоф Зануси, с когото го свързва също дългогодишно сътрудничество от времето на „Семеен живот“ (1971) – през „Послание от една далечна страна“ (1981) до „Персона нон грата“ (2005).
Даниел може и да е бил посредствен ученик, но благодарение на майка си набляга на езиците – владее безупречно френски, а руски и английски говори с акцент на университетски преподавател. Това му помага много в неговата международна кариера. Тя започва неочаквано през 1970 г. в италианската продукция на Миклош Янчо – „Пацифистката“ и продължава и до днес. Той има шанса да се снима при Шльондорф в неговия шедьовър – екранизацията на Гюнтер Грас „Тенекиеният барабан“ (1979), в ролята на Ян Бронски, който става носител на „Оскар“ за чуждоезиков филм и на „Златна палма“ в Кан. Олбрихски е най–успешно пласиралият се в чужбина полски артист – като си спомня, че той идва и в Балчик през есента на 1964 г. за снимките на „Пепелища“, няма да се изненадам, че не се е снимал само в Китай, Индия, Австралия и Япония. През 80–те години на миналия век причината е ясна – като активист на „Солидарност“ и след въвеждане на военното положение в страната от ген. Ярузелски на 13 декември 1981 г. на него му се налага близо 8 годишно принудително изгнание. Работи в Италия, Норвегия, Франция, Германия, САЩ, Хърватска, Гърция, Русия, Украйна и др. Под ръководството на знаменити и редови постановчици, за големия и малкия екран. В хубави и вече забравени филми, с много големи звезди (Моника Вити, Шарл Азнавур, Ена Бегович, Хана Шигула, Робер Осейн, Жералдин Чаплин, Джеймс Каан, Фани Ардан, Барбара Зукова – с нея снима „Роза Люксембург“ през 1986 г. и от която има син Виктор, Азия Арженто, Анди Макдауъл, Кристоф Ламбер, Даниел Дей–Луис, Изабел Юпер, Бърт Ланкастър, Жерар Депардийо, Жан–Франсоа Стеванин, Бернар Тапи, Софи Марсо, Жан–Пол Белмондо, Мишел Пиколи, Лив Улман, Анжелина Жоли, Уйлям Станфорд Дейвис, Марат Башаров, Никита Михалков, Алексей Серебряков, Елена Коренева). Не е необходимо да припомням целия списък, но все пак посочвам, че в актива му има заглавия като „Едните и другите“ (1981) на Клод Льолуш, „Роза Люксембург“ (1986) на Маргарете фон Трота, „Непоносимата лекота на битието“ (1988) на Филип Кауфман, „Сибирският бръснар“ (1998) на Никита Михалков и „Агент Солт“ (2010) на Филип Нойси.
Олбрихски работи най–пълноценно на френски и руски – затова е нужно да отделя постиженията му в „Пъстървата“ (1982) на Джоузеф Лоузи, „Диагоналът на слона“ (1984) на Ришар Дембо с номинация за „Оскар“ за чуждестранен филм и „Мария Кюри“ (2016) на Мари Ноел, а с руските постановчици си сътрудничи още от времето на Юрий Озеров и неговата епопея „Освобождение“ от 1970–71 г., с компанията на Михалков „Трите Т“ прави „Турски гамбит“ (2004) на Джанек Файзиев и „Персона нон грата“ (2005) на Зануси, при Сергей Соловьов се снима в „Съученици“ (2010), с Йоланд Зауберман осъществява шедьовъра „Аз – Иван и ти – Аврам“ (1993), за да стигнем до „Пеперуди“ (1991) на Андрей Малюков и Анатолий Балчев и неговия „Пътник от Сан Франциско“ (2014).
Като открит и честен човек Олбрихски подкрепя украинската кауза в конфликта ѝ с Русия за Крим, което му коства приятелството с Михалков, независимо че поддържа тесни дружески отношения с повечето от видните руски интелектуалци и знаменитости като Михаил Баришников, Владимир Висоцки, Марина Влади, Булат Окуджава и Сергей Соловьов. (Като жест на добра воля може да приемем участието му в 12–серийния украински сериал на Виктория Забулонская „Сувенир от Одеса“ (2018), който на всичкото отгоре се оказа рядко интересен и успешен проект).
Соловьов като член на журито на венецианската мостра през 1981 г. предоставя безлимитната си банкоматна карта на гавроша Олбрихски, отчаяно стремящ се да не потъне в бурното море на кинобизнеса, вследствие на което полякът връща жеста на колегата си през 2010 г., когато приема да се снима в „Съученици“ и принуждава продуцентите на „Агент Солт“ да пренаредят снимачния период, за да може да работи 10 дни в Русия.
Олбрихски го ценят и обичат като актьор и партньор, тъй като е внимателен към другите, доброжелателен, отлично подготвен, готов да съдейства – и в такава скромна телевизионна продукция като „Двете страни на медала“ на Станислав Кржемински от 2007 г.
Той изиграва много герои на националната и световна класика – за тел. театър все пак остават като неоценимо наследство: „Макбет“ (1969), „Фауст“ (1976), „Хамлет“ (2019) и „Сватба“ ( 2019), като не забравяме, че на френска сцена, в парижкия театър „Марини“ през 1984 г., се превъплъщава и в ролята на Рет Бътлър от „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Митчел.
Даниел Олбрихски късно, но заслужено получи своите спечелени с труд, постоянство и отговорност награди – „Златна маска“, „Златна камера“, „Супергерой“, Златен кръст за заслуги от 1974 г., президентски медал от 1999 г. „Полония реститута“, командор на ордена на изкуствата и литературата във Франция – при награждаването му през 1990 г. френският културен министър Жак Ланг перифразира Киприан Норвид – „Роден в Лович, по сърце – поляк, а по талант – гражданин на света“, офицер на ордена „За заслуги пред ФРГ“ от 2003 г., медал „Пушкин“ от 2007 г. и награда на името на Константин Станиславски „Вярвам!“ на Международния московски фестивал от същата 2007 г. В Полша към Олбрихски се обръщат не само като към реликва и национален капитал, но и като нравствен съдник, какъвто в Русия бе Алексей Баталов. Той публикува фейлетони, които се приемат с интерес от читатели и вестникари, дискутира по важни въпроси от съвременността, не страни от актуалната политика. Как ще забравя нестандартното му присъствие в „Политика“ (2019) на Патрик Вега, сурова и сардонична сатира на актуалната полска действителност, в която Олбрихски като стареца Стефан се оказва не само депутат, но и като най–възрастен народен представител дори ръководи първото заседание на Сейма, позволявайки си лукса да се изпикае в креслото на председателя на парламентарния храм.
… За да напиша този портрет ми се наложи да изгледам близо 70 филма на Олбрихски. Това бе възможно благодарение на интернет, на сайтовете, които съхраняват филмовата памет, на десетките доброволци и фенове, които издирват, превеждат и качват актуални и стари, но значими филмови заглавия. Имах късчета да проследя творческото му развитие за близо шест десетилетия. Наистина славна, забележителна, неповторима кариера – при това само като актьор, ако и да я има школовката при Вайда като асистент–режисьор в „Лов на мухи“ (1969). Завиждам на поляците, че имат актьор (у нас подобна участ можеше да има Иван Иванов, достатъчно е да си спомним пророческите думи на Людмила Гурченко: „Ако този човек с това лице и талант да беше поне поляк, щеше да е европейско име!“) с такъв потенциал, работоспособност и активност – справка „Още един път“ (2020) на Павел Шчарасти и Кшищоф Збиеранек, осъществил се в страната си и в чужбина, с три брака, при това – и авторитет, към който е необходимо да се отнасяме с нужното уважение – не само като класик на седмото изкуство, но и като морален коректив, от който има нужда всяко цивилизовано общество.
Живее в имение близо до Варшава, в компанията на две котки и куче, тренира бокс, кара велосипед и язди кон, свири на пиано, отделя време и за своите внуци, в компанията на съпругата си Кристина Демска.
Така релаксира и събира сили за следващите си ангажименти.
До нови срещи пан Олбрихски!
Автор: Борислав Гърдев
Прочетете още от автора:
„Джеймс Камерън на 60 години“
„Памет за Жан Габен“
„Човекът – оркестър Ники Илиев“
„Носталгичното за „На всеки километър“
„Далеч от брега и близо до сърцата ни“
„Памет за Сергей Бондарчук“
„Проект Парушев”