Владимир Шумелов: „90s“

90s

Бирата беше наливна и доста добра. Зад бара сервираше собственикът. Отзад, зад прозореца за поръчки, прислугваше млада жена. Когато излизаше от страничната врата, фиксирах краката й – бяха добри, не хилави, но не и дебели; когато „Силвър краун“-ът се завърташе към нея, полата й откриваше бели бикини, а аз пристисквах колене.

Не ми се ставаше. Готвачката беше хубава като мадона. Левантийски тип. Сигурно имаше дете или две деца. Пиех втората си бира бавно, като боза. Исках да й кажа нещо. Вместо мен радио TNN дъднеше. Очите ми изтичаха.

Тогава се досетих, че трябва да привърша ръкописа си върху компютъра. Чакаше от доста време. Бях го писал в продължение на десет години.

Готвачката смени приятеля и заразтребва масите. Когато спря до мен, ме изгледа изпитващо. Разбирах я, и тя мен. Въртеше се като котка наоколо, без да се катери по масите…

– Голямо гадже си! – казах аз.

– Знам – отвърна ми тя. – Но полза никаква.

Почудих се дали да се държа като тираджия, или интелигент-олигофрен, което беше по-близо до истината. Лафеше й се, а бач в момента нямаше.

– Седни до мен – поканих я аз. Тя седна и се опита да прикрие бикините си с остатъците от полата. Прекарах пръсти по коляното й. В заведението нямаше хора.

Натиснах капачката ѝ, но тя спря ръката ми. Задържа я върху капачката. Не беше голяма, беше като изваяна и се движеше под пръстите ми сама.

– Остави – рече тя. – Няма смисъл.

– Няма – казах.

– Гледат ни.

– Майната им.

Бяха влезли двама шофьори. Наредиха се на бара, а тя стана и хукна. Наистина нямаше смисъл. Отпих от бирата. Слънцето се беше покатерило върху фабриката, но тя не стана по-красива. Отвратителна беше. И бира вече не ми се пиеше.

– О’кей. Тръгвам – протегнах се през мазния плот на бара и хванах ръката й Приближих я до устните си и я целунах. Миришеше на кухня, на готвено, беше вкусна… Ухапах я леко. – Чао!

   
    * * *

… Говорихме дълго. Между 1 и 5 сутринта. Българската и гръцката телекомуникационни компании се нагушиха и запушиха. Пиехме (тя – джин, аз – уиски) и пушехме безспир. Тя не спираше. Запълваше постоянно паузите с онова лигаво елинско е-е-е, аз бях разстроен, защото не бях я виждал четири години, бях натрупал за това време положителни и отрицателни емоции за цял ТИР. Ревнувах гласа й и всичко, което се опитваше да разказва. Казах й го поне 20 пъти. Продължи. Поне 20 пъти я предупредих, че я обичам. Не спря. Заплаших я, че разговорът ни вече струва половин лека кола на старо. Тя затваряше и набираше отново…

Споменах й, че това положение ме смущава, просто вече нямам пукнат лев за месец напред, преди да ме поеме трудовата борса. Запуши ми устата с обещание скоро да ми прати пари. И адрес, откъдето да ги получа. Слушах намръщен. И се мразех. Не клинчех, като й казвах, че я обичам, защото си беше чиста истина. Това беше най-добрата жена, която мъж може да си пожелае. И всеотдайна като истински Скорпион. Особено, когато я обичаш и искаш да пукнеш с нея. Беше върхът. Знаеш ли, че сега съм руса, тънка, с тъмен тен и краката ми са… Поисках да ги докосна и тя ми позволи; целувах ги, докато достигнах корема й – беше стегнат като на девствено момиче, с едва забележима десетсантиметрова операция от апендикс, а беше родила две деца; целувах я по пъпа, а после разделях устните между краката й с език… Тогава издаде багажа. Пожела да пъшка като на розов телефон, докато онанираше.

Свърши. И аз. Почти. После отново ме помоли да затворя. Подчиних се безволево. Стоях като каменен истукан и гледах беззвучно, а сълзите обливаха лицето ми. Скапаняк, дръж се, говорех си, докато триех с длани бузи. Хвани се в ръце. Тя гледа 86-годишен старец. Често стоят на верандата с изглед към морето. Тогава не чува телефона. Разполага със собствени помещения в огромната и пуста къща, телефон и екстри. Вече ми е изневерила, но по ред причини не иска да го прави вече. Би я докарало до трелакомията. Днес може би и мен. Желае ме и иска да имаме дете. Не ме интересува с кого е спала през тези четири години. Желая я и искам син от нея. Това искат мъжете. Един малък и пиклив син. И любовта й. Нищо друго. Гърция е далече, Франция – още повече, за Америка не мисля. Искам да съм дебело западно прасе, отколкото хърбава българска мърша. Глупости. Отново й казвам, че я обичам. След толкова години почти нищо друго не се ражда в главата ми като фраза. Понякога ми говори на гръцки. Дори ми пее на гръцки. Чувствам, че е горда. Така и не мога да свикна с това „Не-е-е“, което на български е „Да“. Скоро щяла да ходи на концерта на „Ролинг Стоунс“ на Олимпийския стадион. Завидях й. Когато се устройвала там, метяла стадиона, а вечерята й била домат, разделен на две с колежката й, хляб със зехтин и сол; спели на чаршаф на пода… Постоянно ме подканя да говоря. Каквото и да е. Иска да й изпратя книги. Обещавам, че ще й изпратя, – и моите. Не са много, казвам, но са добри. Напиши две думи и за нас, моли тя. Ще напиша, отговарям. Боже, ще напиша…

            * * *

Оставаше около час, докато се появи Жана. Навън още не беше го отпердашило на сняг, валеше суграшица и беше потъмняло по обед.

Шмугнах се в хиляда и първата бърлога и си казах едно оптимистично джиново фисче. Питието непременно трябваше да бъде оптимистично и достатъчно малко, за да уплътни времето. Време, колкото за един джинфис и три цигари. Докато Жана се появи на сцената.

Дупката бе по джоба ми и полупразна. На две крачки от мен сърбаше кафе жена-момиче. Тя (то) гледаше през мрака на улицата, през къщите и сто процента виждаше нещо, за което другите не се досещаха. И аз не се досещах, но втренчих очи натам. После към нея и отпих, защото беше безсмислено. Тоникът, лимонът и ледът бяха обрали вкуса на парфюм от нашенския джин и наистина го превръщаха в най-универсалната за всички сезони оптимистична напитка. Едва тогава се запитах защо е толкова старомодно облечена. Представих си реакцията на Жана.

Навън пресичаха мъглата изкаляни возила и пръскаха с кал пешеходците, в салона бяхме почти сами и аз исках да заговоря момичето, но вместо това чаках Жана, за да й отцепя едно „Стига!“

Жената-момиче изтръска пепелта от хилядната си цигара и ме погледна. А аз – пепелника. И чак тогава се гмурнах в зениците й.

После тя плати и се изправи. Куцаше, но малко, по-скоро се накланяше леко вляво. Преди да натисне дръжката на вратата, зениците ни отново се срещнаха. Пред заведението с мъглата се бореше бабишкера с бастун-патерица.

Мъглата глътна жената-момиче, което се мъчеше да не куца, аз глътнах фиса, от което не ми стана по-оптимистично, станах и платих на бара. След това излязох.

На близката спирка суграшицата премина в сняг, автобусът след дълго буксуване потегли и през разлигавените прозорци видях как Жана повдига от калта жената-момиче.

            * * *

… Канчето му хлопна на тезгяха, а високият стол се заклати, но не падна. Само курвите наоколо се изхилиха. „Мастии!“ – успокои го Джони. Джони му трампеше дрогата напоследък, макар че Иво задлъжняваше от минута на минута и трябваше от своя страна да смъква по две кожи отгоре от курвите, за да си плати. После се отказа. Мангизите едва стигаха за втвърдителя в рок-кафето. Засега все още вземаше пая си без бой, но след последното предупреждение почувства, че губи почва. А и мастиите поумняха. Правеха фокуси, духаха за черни дни и муфтеха к’вото им падне през ръцете му. В рок-дупката имаше и недрогирани. Аз бях такъв засега. Видях Иво и не ми дожаля, защото ми пускаше децата без намаление и се правеше, че не ме познава. Освен това от тонколоните се носеше „Higway to Hell“ и ми беше гот. Вървях през чашите с втвърдител като драгстер, без да подбирам. По-късно слушах Боса през запушалки от памук и сто процента не беше голям час. Брус казваше: „Обичам да вечерям в два през нощта, когато всичко е затворено и спокойно“… Тук не беше тъй. Някъде дъдне, дъдне… „Тогава за пръв път чух китара, която звучи като орган…“

… Повдигнах неиндиферентно канче от плота. Заведението беше празно с изключение на горилата, която изникна отнякъде и ме помъкна под мишница към изхода. Опитах се да му обясня, че писателят трябва да твори сам… Свършил обаче, до него непременно трябва да гъмжи от хора, за да говори с тях, да спори и да му се обръща внимание като на малко дете, което показва новата си книжка с картинки… И още, че писателят е егоцентрик: когато трябва да се усамоти, той мрази всичко, дори и себе си – абсолютно…

Горилата бе не само яка и слабоумна, бе и глухоняма. Натресох я с юмрук между чатала, докато ме мъкнеше, но бях забравил, че единственият познат зъболекар в града беше отдавна запрашил в Германия – преди да се пропие.

            * * *

Джама бях захапал май. Отбих се за малко, но депресията ме подпря, и едно, лайф, две…, докато реших, че е достатъчно.

Изглежда имаше още хляб у мен. На вратата я стопирах. Поздравихме се с желание. Денят бе нулев – късен петъчен следобед. От запад повяваше, но слънцето все още ожесточено припичаше. Предложих й хладно-мрачната бърлога, на чийто праг разговаряхме. Прие с усмивка.

Университетското барче бе на самообслужване. Повторих. Тя си поръча джин-фис. След това се отприщи на тема реторика. Аз слушах. Аристотел ме мина на първия вираж, преглътнах го с водка и натурален лимонов сок; на Цицерон гълтах пушека. После се заредиха куп полупознати имена, докато пушех цигара след цигара. Пушех с мълчаливо разбиране. Бях гроб.

Приказваше до насита: за мъжа си, който се оказал простак и се наложило да изрита, за дъщеря си, която била истински полиглот… „В кой клас е?“ – попитах. – „Как, осми!“ – „Аха…“ – Тя изглеждаше чудесно.

И когато се връщах от тоалетната, и когато поръчвах поредния фис, и когато окото ми вършееше третата маса до изхода, тя не спря. Наложи се да седна до нея. Не след дълго я гъделичках зад ухото с приказки за новата си книга. Това й действаше възбуждащо, но още не предеше като котка, въпреки че изглеждаше точно така отстрани. Поне се надявах, че няма да се покатери върху масата.

Беше по-зле; първо ми пусна ръка под масата; аз се огледах – нищо, почти, защото бяхме сами. Направи ми ½ кеф. Беше по-възбудена от мен. Усещах го с порите на кожата си, когато я докосвах. Науката за ораторското изкуство беше останала някъде между страниците на учените книги, които се въргаляха в безпорядък по масата. Басирах се, че беше забравила втория си мъж и щерката, която се гласеше да я измести всеки момент.

Изглежда Вселената се раждаше като Фалос; едно всепоглъщащо Либидо. Апетитната барманка не смееше да смени пепелника. Стоеше почтително до бара и се възхищаваше. Нищо повече.

После взе да брои бенките по свободната ми ръка – белег на щастие. Не можех да го избегна. Бях щастлив – върхът. Но това не й стигаше. Беше ненаситна. Искаше да преброи и космите по ръката ми. Не й позволих. Дори за случаен мъж като мен това бе непоносимо в едно скапано барче. А и с една изнервена барманка като свидетелка.

След петото ми ставане до бара бях вече подмокрен, но не я споменах с лошо. Спуснатата ми над джинсите тениска с реклама „Harley Davidson“ скриваше срама. Бях доволен. Но ми се чукаше все пак. Когато се върнах, й го казах. Погледна ме като издрусана. Ако изречах „Цицерон“, „Сцевола“ или нещо крилато от рода на „Вокс кламантис ин десетро“, щеше да ме гледа по-акордирано… Боже, какво тяло на тия години! Великодушно й бях простил всичко.

Вече не бяхме тук, бяхме платили сметката, ръката й шаваше мечтателно някъде под подкривката. Бях приватизиран. Затова мълчах. И тя беше млъкнала. Но не беше неловко. Бяхме сталактити в Темната дупка. Казах й го. Усмихна се само с очи, неловко. И аз. Очните ми ями фиксираха червената покривка на масата, но тя не променяше цвета си.

Изглежда и ние. Сочната барманка ни го каза. Трябвало да чете за изпит и щяла да затваря. Отвърнах на знойната барманка-студентка да изчака някоя минута. Не мисля, че ме разбра. Не от любов към четенето. Не и към писането. Не ни мразеше. И тя излъчваше същите флуиди. Мъчех се да говоря ведро и спокойно. Тя не се мъчеше. Просто врътна тяло и гърдите й изостанаха в каданс. Бяха забележителни.

Партньорката ми идентифицира събитието с бялото на очите си. Зениците й плуваха в джин. Тялом и духом бях там. Намигнах й с една част от тялото си. Знаците на щастие тъмнееха върху ръката ми като недопечени зърна кафе. И нейните – една педя под трапчинката на брадата й, увиснала унило над червената покривка.

Изглежда бях един индиферентен, импотентен, неинтелигентен тип. Тя не искаше да повярва. Сигурно и за двама ни нямаше значение. Всъщност за  жените е по-друго. О, Боже, сигурно!

На излизане я притиснах в самотното предверие, обрамчено с решетки. Тя не го взе на майтап. Искаше да ми се отдаде. Като начало й върнах целувката, пълна с джин-фис. Течността се преливаше от уста в уста като в  скачени съдове. Стройните й колони се бяха превърнали в диреци на безстопанствена възрожденска къща, та се наложи да я подпра на стената с реклама на „Coca Cola“. Боже, мислех панически, какво ми дойде до главата! – докато ръцете ми изследваха подробно ландшафта под роклята. Дори на тия години бе по-твърда от памук. За себе си не можех да кажа същото.

Някой от нас наваксваше. Вече не бях сигурен кой. Тя не дишаше като допотопен локомотив, въпреки това предчувствах, че ако сме хоризонтирани, ще живне и…

Този път бях жилав като бамбук и издръжлив като камила. Помолих я да помислим трезво и да решим реалистично нещо. Дори я хванах през кръста и я преместих на цяла педя от мен. Тя не падна, но и не се замисли. Всичко се тропваше върху празната ми глава. Още не ме цепеше.

През преплетените железа подухваше. Аз я държах на разстояние, тя скимтеше, но тихо; по стъпалата отвън отекнаха стъпки, някъде из помещенията трясна врата; слънцето отдавна беше залязло; аз залепих спукания балон и в него набъбна незавършената ми книга; едно женско тяло, допреди минута безформено, започна да се стяга и да ме мрази; омразата бе взаимна…

И…

 

            * * *

От известно време наблюдавам огромната паяжина в ъгъла на коптора; паякът унищожава летящите твари и пуска сухите им тела върху тонколоната. Купчината я покрива постепенно, шумът отвън и отвътре отслабва, аз отварям хладилника, вадя ледена сода и джин, наливам си, отпивам. Потен съм, целият свят се пържи. Обичам август, потта, слънцето, което не можеш да изгониш до късно зад обраслите с гори хълмове на запад, Майлс Дейвис и пълните с разголени знойни жени улици.

Тогава през отворената балконска врата налитат асоциациите и пускам сакса на Ян Гарбарек. Алтернативният сакс на норвежеца ги приласкава и те лягат в краката ми – дванайсет луни. Денят е капут, а Гарбарек ти разказва играта, докато броя пачките върху масата.

Ставам и наливам сода в джина, хвърлям в чашата кубче лед и течността шупва. Тъна в благополучие. Някой чука силно по вратата.

– Да – казвам. – Влизай. – Продължавам да пия, без да се обръщам. Тогава главата ми избухва. С периферното си зрение виждам летящата си чаша и докато падам, обирам с буза прахта от елегантен женски чепик.

Двама са. Мъж и жена. Боже – богиня, ако върху раменете ми не беше този Чернобил – минута след…

– О’кей – чувам. – Отвòри очи.

Страх ме е. Чернобилът ми клокочи и въпреки това моля:

– Искам да си допия чашата, моля. Виждам я цяла и празна, паркирана до библиотеката.

– Налей му! – мучи мутра зад гърба ми. Тилът ме сърби. – Капни и на мен.

Пиехме разредения джин като бира. Мъжът стана и врътна ключа в бравата. После се разхòди. Не беше като на ревю на Пако Рабан. Пако не пуска мутри на подиума.

– Това какво е? – пита той след като е наврял мутрата си в дисплея на компютъра.

– Там пише – казвам.

Не бях виждал мутра да ме чете. Тази прочете текста до „… а Гарбарек ти разказва играта“, след което изръси:

– Продължаме разказа. О’кей?

– О’кей – отвърнах. – Само че моят текст не е за сцена…

Избухнах… Главата ми изчезна някъде, а когато я напипах с две ръце, беше късно…

Двамата седяха насреща ми ухилени, с куп пари на масичката помежду им. Моите мангизи. Върху купчината лежеше желязо с насочено срещу мен дуло и вдигнат предпазител. Бях потен като пор през август. Течах… Тогава телефонът дрънна.

– …? – попитах с поглед.

– Вдигай и внимавай – рече мутрата, след което придърпа парите и желязото към себе си.

– Да, моля… – отсреща дишаха. – Моля? След пет минути? Не-е, не съм готов… А и толкова пари… – отсреща вече не дишаха и телефонът успокоено запиука.

Мутрата еректира цял, а мацката скочи върху стройните си колони.

– Затвориха – казах.

– Оправи го и духваме – мутрата се надига тежко.

Но аз съм чевръст. Грабвам ютията и се мъча да ликвидирам сценария с хепиенд: двамата се надбягват по стълбището надолу към колата си.

Знам го: финалът е отворен, „тревата“ е на пазара, парите са у мен и имам достатъчно време да послушам сакса на Ян Гарбарек, който ти разказва играта с Tweelve Moons… Засега.

            * * *

И първото ми впечатление от теб е респектиращо. Ти знаеш какво притежаваш и аз се възхищавам на творбите ти. Не знам откъде да започна, може би от това, че не съм те виждала в заведението, до което работя. Някак наистина изчезна, неразбираемо защо. Ако си искал да ми кажеш нещо, освен всичко, което си „сътворил“ на белият лист и особено визитката, изпратена ми от теб по „приятно замаян куриер“, твой приятел, се чудя защо не те виждам? А може би наистина си прекалено ангажиран, или какво?

Откъде такава смелост и стремеж към незнайното и непознатото за теб? Едва ли знаеш нещо за мен. Може би предполагаш какво ли не, но все пак надали с поведението си съм подсказала нещо, провокиращо такива чувства от твоя страна, или по-точно изблици на нещо много отдавна таено. Кои според теб са различните причини за абсурдното? Аз поне виждам няколко, съществени на пръв поглед…, защото втори нямам. А разбирам, че ти дори си ми направил психопортрет. Не знам откога са наблюденията ти, но може да грешиш в преценката си за мен, и хубавите думи, които пишеш, може да се окажат не намясто. Бих се радвала ако по някакъв начин, индиректно, мога да ти помогна (това е силна дума) да преодолееш кризата, завоя, и да продължиш. Определено си нелош писател, дори ще повторя, че се възхищавам на това, което правиш, именно защото с обикновени думи казваш необикновени неща (поне за мен). Някак си начина ти на писане е леко хаотичен (но „във всеки хаос има малко ред“), което те кара, докато четеш, да се настройваш по определен начин и да вникваш във всяко изречение. Може да ти се стори объркано, но нямам други думи за това.

Не разбирам какъв мотив точно търсиш, за да „рефрешнеш“, но едва ли възможностите ти са изчерпани. Ако човек е съвършен, значи е скучен. Ти си чувствителен, чувствен… или поне така можеш да пишеш. Не вярвам, че нямаш сродна, интимна душа, човек до себе си или достатъчно приятели, от които да черпиш идеи. Всъщност човек сам си избира какво и как да го прави. Сега май аз започнах да дрънкам…

Не знам дали ще имаме среща, за да поговорим…, а и едва ли ще си приказваме за същите неща, както досега. Предполагам се досещаш, че съм ангажирана, не служебно, а в личен план, и с човека, с когото съм, гледаме в една посока, което е от особено значение за мен. Не искам да изпадам в подробности, а и едва ли има смисъл. Ти прецени дали ще ми отговориш по някакъв начин.

Сега отивам да обядвам. После ще работя и докато работя ще мисля за всичко друго, но не и за теб.

            * * *

Имам чувството, че колкото повече чета това, което ми пишеш, толкова повече искам да чета. Не спирай да пишеш… Ти си богат човек! Много богат! Определено правиш така, че да си дам реална сметка колко над мен си. Житието и богатството ти ме карат да се чувствам като прашинка в този свят. Не ме е страх, имам, дори и малко самочувствие. Както всеки човек, който има нещо в себе си – вижда го добре, познава го добре, държи на него и си го пази и защитава. Всеки си знае цената и обхвата, ако щеш дори и замаха, който ще направи всеки един момент.

Сега съм в леглото си, случайно сама, изморена. Имах тежък емоционален ден, колкото и смешно да звучи, предвид работата ми. Но искам да ти кажа, че когато чета твоите текстове, понякога груби, но истински, това ми помага да гледам на живота по-философски, да ми е леко и здравословно ежедневието. Това ми е основен недостатък, несъвършенство. Колебая се във всеки един момент – това е резултат от праволинейността ми.

Много ми хареса това, което си цитирал. Не те познавам, няма и как да те познавам. Всъщност познавам само това, което пишеш. Може би ми е достатъчно. Необходимо ми е време да „го сдъвча“. Харесва ми на вкус. Кажи ми с какво още се занимаваш? Пишеш ли статии в някой вестник или списание или се занимаваш с по-глобални неща? Защо дойде и остана в тоя град? Предстои ми съвсем скоро да направя промяна в живота си. Поредната „козметична процедура“ относно развитието ми. Казвам така, защото често пъти и аз не знам какво искам, накъде да тръгна…

Ето, пак се колебая… Това обаче не значи че си губя разсъдъка толкова често. Да, млада съм, но животът ми не е лесен. Не знам какво да ти напиша, не знам какво искаш да прочетеш. Ти всъщност ме объркваш и не знам защо мислите ми са хаотични. Затова спирам.

Видя ли топлата човешка точка в графата „Тема“, за която ме помоли? Видя ли я?

            * * *

… А после заваля топъл юнски дъжд. Два чàса преди това свалях кръглите й слънчеви очила, за да не ни пречат. Очилата се изгубиха някъде. И аз с тях. Потънахме в тревата, където не отлепихме устните си цял век. Езиците ни изтръпнаха, превърнали се в парчета дърво; после смучехме последователно устните си, изследвахме подутините по телата си, а росата на желанието лягаше между краката ни. На десет метра встрани деца беряха жълти череши, но не ни виждаха. И ние, но аз ги чувах. По-късно вече не чувах нищо. Тя беше оглушала в момента, щом долепи устните си до моите. По телата ни пълзяха мравки и ние ги мачкахме помежду си. Любимите й щурци бяха онемели, глухарчетата пускаха ята от хеликоптери.

Целувах я навсякъде. Зърната на гърдите й бяха колкото детски юмрук, но по-корави. Целувах я до пръстите на краката и обратно. Изпразних се. Надявам се и тя. Благодарих й мислено. Сигурно не ме разбра, защото се бе ожесточила. Май не беше дочела Милър и Буковски. Аз бях, но полза нямаше.

Умората ме бе свалила години преди това. Релаксирах в движение. Буковски и Милър го духаха в дует, а аз си свирках; пиеше ми се бира от тенеке. Запалих.

– Спиш ли? – попитах я, без да вдигам главата й от гърдите си. Не, не спяла. И аз нямаше да мога да заспя при оня змей на педя от устните й. Гледаше го хипнотизирана. Използвах намалението, за да сложа ръката й върху него. Озърна се, въртеше очните си ябълки в различни посоки. Аз пушех, а вятърът навираше глухарчета-хеликоптери в очите ми. Искаше ми се да слушам Ози, „Джетро Тъл“, Ян Гилън, „Сага“, „Гънс“, Гери Мур, Рик Уейкман, „Флитууд Мак“, Джо Сатриани, Боб Дилън, „Уичбон Еш“, „Прокъл Харъм“, „Кингдъм Кам“, Джек Брус, Ерик Клептън, Марк Нопфлър, Робърт Плант, „Бед Къмпъни“, „Муди Блус“, Том Пети, Брайън Фери, Фиш,  „Канзас“, „Чикаго“ или нещо такова…

Децата бяха обрали всички череши по дърветата, глухарче не бе останало по стъблата, вятърът беше стихнал и се чуваше само учестеното дишане на двама в тревата, из която безмълвно пълзяха насекоми. Светът потъмня, звуците стихнаха и бяхме в пещерата. Съблякохме се. Влязох вътре и стоях век; после ни омръзна. Трябваше да релаксираме. Релаксирахме удивително бързо. Бях отново вътре. И тя. И аз. След сто години се събудихме. Бяхме същите, но нямахме нужда от релаксация. Спаси ни пещерата…

… Срещу очите ми синееше екранът. Бях възбуден.

Посегнах към поредната чаша. Хвърлих вътре две кубчета лед, които започнаха да пукат, щом ги залях с уиски. Не бях прибирал бутилката в хладилника. Бях свършен. Бях свършил. На екрана блестяха думите: „Спаси ни пещерата…“. Смятах, че са велики. Не бяха. В стаята светеше само екранът, срещу него бях седнал аз с чаша в ръка; потъвах в тъмнината, мислех, че бях обичал за последен път; маркирах текста и го изтрих. После изпих питието.

            * * *

Ченгето му изстрелва „правата“, от които разбира единствено, че трябва да мълчи. После го отвеждат „на разпознаване“.

– Това е трупът. Виждам го за втори път и не го познавам. – И им разказва за неделните разходки с Грета по пустия плаж. Ченгетата са едри и тъпи – като повечето ченгета по света.

От редуцираните реплики Джон разбира, че преди него са преслушали Грета. Тя не е толкова тъпа, колкото изглежда, въпреки че може да поддържа пет октави без прекъсване в продължение на час.

– Не трябва да напускаш района на Ел Ей до второ нареждане.

 

Просто е намерил труп, докато чука Грета на брега. Преди това е духнал от червена България през Канада и иска да остане тук. Той си знае, колко му е струвало. Това, че няма мие вечно чинии в скапан мотел, му е по-ясно от огромните звезди по вечерното калифорнийско небе.

Три дни по-късно Джон/Иван мие съдове в кухнята на мотела „Барбароса“ по артерията за Ел Ей. Мотелът е собственост на немски американец, а дъщеря му се казва Грета. Според него трябва да се оженят.

 

В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е Форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Abend, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е краят. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм…

… Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме при Второто езеро, разделено на две почти независими половини. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява да определиш дълбочината й. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, „най-студената в България“, според водача ни. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която твърдят, че само Учителя можел да помръдне. Над чучура има надпис: „Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!“… Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се „изгубил“ – опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чувал виковете на спасителната команда… До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше каменистото дъно на десетина метра надолу, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах…

Тогава се разнася музика и Джон/Иван тананика: „Мъжът облечен в черно, яхнал бял кон, / безполезен живот по безкраен наклон./ Зачервени очи и сълзите текат, / докато избледнява в залеза мъжът“

            * * *

Десет години след смъртта на баща му Стефан от инсулт си отиде и майка му Клара. И понеже през последните години ги виждаше рядко, чувството му за вина се задълбочи неимоверно, изяде го… Когато с брат си се прибраха от гробището в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяха под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станаха прави до циментовата чешма пред къщата и той си спомни една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието му преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които негови стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомни си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересуваше от фикцията и фактите. Занимаваха го знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието, дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите бяха видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв беше и той; баща му беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект… Всъщност мислеше нещо друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ „Ще видя как е при мен, каза си, но отсега мразя 2 юни.“

Прочетете още от Владимир Шумелов тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *