НА МЕН
Повтарям се безсрочно
и само на себе си приличам.
Усещам се като пропаст,
която сама се повлича.
Все по-непрогледна,
все по-стръмна.
Казвам: така се отглеждам,
да се страхувам от тъмното.
Казвам: има причини
за страха и притеснението,
неувереността на годините,
липсата на по-добри умения.
Постепенно губя връзката
с разума, скрепявам лудостите,
свиквам с разранените пръсти
и не се надявам на чудо.
То е нещо като плацебо
за болест, за която няма лек.
Бегла надежда да ги уцеля:
катарзиса и утехата.
Но единственото сигурно
е, че този живот не е демо.
И страхът вече не е алиби
да отказвам да се променям.
Прочетете още от Габриела Манова тук.