Личност богата, ренесансова, Дору Попович (род. 1932 г.) е сред водещите композитори и музиковеди в северната ни съседка.
От години слушам неговите прекрасни музикални предавания по Радио „Букурещ“ и се възхищавам не само от огромната му ерудиция и култура, но и от щедростта и благородството, с които представя личности и явления от румънската и световната музика и си мисля, защо ние нямаме подобни предавания и личност от подобен мащаб, която да ги води. Маестро Дору Попович е верен приятел на нашата култура – в своите радиопредавания той неведнъж е представял с голямо уважение българската музика и музиканти.
Уважаеми маестро Дору Попович, ще Ви помоля да започнем с Вашия дебют.
Той се състоя през далечната 1950 г. в Букурещ с цикъла „Три песни” по текст на унгареца Шандор Петьофи и на румънеца Октавиан Гога. Трябва да Ви кажа, че тези солови песни станаха популярни веднага след първото им изпълнение в Букурещ и ми донесоха някакво признание сред музикантските среди – нещо, което по принцип рядко се случва с един начинаещ автор. Междувременно станах ученик на един от големите композитори и педагози Михаил Жора и Михаил Андрику.
Какъв е Вашият духовен произход? Кои са Вашите предшественици в музиката?
Интересен въпрос. Първо ще споделя с Вас, че съм един непоправим лирик. Досега съм минал през три периода: импресионистичен, през който използвах изразни средства от импресионизма и постимпресионизма върху фолклорна, румънска основа, после – неовизантийски – това бе синтез между старата византийска музика и най-стария румънски фолклор… По този повод италианската и френската критика ме определиха като латински или средиземноморски тип композитор… Лично аз предпочитам простотата на изказа и в музиката, и в литературата. Също и в музикознанието, на което отделям много от времето и силите си. Чувствам се кръвно свързан с музиката на романските страни: Франция, Италия, Испания.
А какво мислите за свободата в творчеството?
Не приемам онази свобода, която води до хаоса, до отрицанието на големите етични проблеми на епохата. Държа на „дисциплинираната” свобода. Разделих се с авангарда след 1968, след като завърших специализацията си в Дармщадт. Считам се за привърженик на Освалд Шпенглер и поради това не вярвам в единството на световната култура и в примата на западната пред източната. Вярвам в бъдещето на източноевропейските култури, а също и в бъдещето на Азия, Африка и Америка. В този смисъл, предвиждам след време един голям ренесанс на културата в България и Румъния, въпреки сегашните трудности и проблеми.
А според Вас съществува ли връзка между музиката и науката?
Досега съм се интересувал предимно от връзката между музиката и математиката. Тази наука може да направи музиката по-логична, по-подредена. Разбира се, тя не може да даде талант и вдъхновение на композитора… Изкуството, както е известно, е свързано преди всичко с недоизказаното, а науката – с конкретното. Да, мисля, че съществува връзка между музиката и различните клонове на науката. Това е било известно още в древна Елада, в Средновековието, а по-късно и в Ренесанса. Още тогава са съществували типовете „уомо унико”, „уомо синголаре”, „уомо универсале”. Днес те се срещат твърде рядко, поне сред композиторите. Може би най-интересен за мен в това отношение е Янис Ксенакис, макар, искрено казано, музиката му да не ме вълнува особено… В наше време доста хора се опитват да приближат музиката до науката, но повечето от тях го правят неумело!
Пишете много за операта. Голям успех имаха Вашите опери: „Мариана Пинеда” (по драмата на Лорка), „Прометей”, „Най-дългата нощ”. Някои твърдят, че музикалният театър има по-големи възможности за изразяване, отколкото останалите жанрове, а други вярват, че краят на операта е близък…
Мисля, че съм автор преди всичко на вокална музика. За мен човешкият глас е най-вълнуващият от всички инструменти. Затова аз постоянно пиша песни, мадригали, кантати, а също и опери. Убеден съм, че връзката между театъра и музиката е нещо изключително вълнуващо. Не вярвам, че операта ще загине. Залите у нас са пълни. Интересът към Моцарт, Верди, Пучини никога няма да секне. Докато между авангарда и публиката съществува цяла пропаст. Наистина, през периода 1950-1968 в Европа особено популярни бяха Щокхаузен, Луиджи Ноно, Пиер Булез. Но сега тази музика съвсем не е в разцвет. Същото се случи и с „новия роман” на Натали Сарот и Ален Роб-Грийе. Днешната ситуация може да се сравни до известна степен с края на античната епоха. Мисля, че Освалд Шпенглер беше много прав като писа, че първата фаза на всяка култура е преди всичко „витална”, после идва „разцвет”, а накрая – съвсем логично – „декаданс”! Да, упадъкът на Рим може да се сравни с днешната европейска култура. Затова пък, на Изток се очаква ново развитие. На Запад се получи този декаданс, защото естетиката е в разрив с етиката. Формата взе превес над съдържанието, езикът вече превъзхожда идеите…
Следите развитието на музиката в много страни по света. Познавате ли българската?
Не бих могъл да кажа, че я познавам много добре. Но мога да кажа, че вашият фолклор е толкова стар, изразителен, богат. Един от най-интересните в света. За щастие, сега светът го открива. Винаги го слушам с огромно удоволствие. Според мен, той дава солидна база за вашата художествена музика. Докато много композитори от авангарда се обновяват предимно лабораторно, българските автори, както и румънските, задълбочават своите търсения в областта на народното звукотворчество. Има една теория, според която българската и румънската музика са преминали през „класицизма” на хилядолетния им фолклор. Интересно, нали?!
Сред българските автори ценя изключително както класиците: Владигеров (имал съм удоволствието да се срещна и да разговарям с този изключителен музикант!), Любомир Пипков, Петко Стайнов, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, така и по-младите от тях: Васил Казанджиев, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски, Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Минчев, Иван Спасов, Георги Арнаудов и още някои други имена, които вече съм представил в моите радиопредавания. Знаете добре, че освен с композиция, се занимавам много активно и с музикознание, а работя и от години за Радио Букурещ, което ежедневно излъчва много часове художествена музика по петте си програми…
Имате и специална 24-часова радиостанция за художествена музика – Радио „Романиа Музикал“, носеща името на Джордже Енеску, докато нашето БНР, за съжаление, предава повече низките жанрове и на моменти се превръща в „говорящ вестник”…
Мисля, че в наше време радиото е призвано да възпитава в истинските ценности, в т. ч. и да предава много художествена музика, защото само тази музика, освен фолклорната, облагородява. У нас, в Румъния, радиото е нещо много важно за музиката и за националната ни култура. Без него те не биха могли да съществуват пълноценно. Затова по Радио Букурещ тя звучи постоянно, всеки Божи ден, но това е голяма тема, изискваща отделен разговор. Сега искам да подчертая, че освен големи композитори, вие, българите, имате и големи музиканти – певци, инструменталисти. Вашата изпълнителска школа е великолепна! Сред най-добрите в света! Същото мога да кажа и за нашата. Имаме толкова много и добри музиканти и у нас, и по света… Да не забравяме, че съдбата на нашите два народа е толкова близка. Имали сме винаги общи проблеми, общи врагове, общи идеали. Културата на Румъния и България са толкова близки. Убеден съм, че въпреки кризата сега, имаме бъдеще.
Нашата музика, нашата духовност, които имат дълбоки корени, имат и голямо бъдеще. Ние, българи и румънци, заслужаваме голямо внимание и уважение. Трябва само да живеем с ясното съзнание, че сме талантливи, достойни за уважение, че превъзхождаме много други култури в Европа… И накрая, искам да Ви благодаря, уважаеми Огнян Стамболиев, затова че преведохте една от моите книги за Енеску, чиято музика звучи и в България…
Букурещ
С румънския композитор и музиковед Дору Попович разговаря Огнян Стамболиев.