Златина Тодорова: „Инсомнии“

Инсомнии  

Кога ли се присънва вдъхновението – 
да знам, кажете, и да не заспивам? 
Последно във съня си бях растение,
настъпано поради горделивост.

Последно, помня – като се събудих,
че бях една такава – повлияна
от мислите, които съм обувала – 
насън да ходя, докато ви няма.

Подайте ми бастуна с цвят на муза,
накуцва в мен животът – проигран, 
и картите ми този път не струват,
последно десет ще си хванеш сам.

До късно щом останал си да пишеш,
навярно вчера ще да си преспал – 
когато вдишаш стих, ще го издишаш
уж за да кажеш, пък… си онемял.

Когато проговориш редом с текста,
уж да извикаш всичко премълчано,
ще се събудиш като глухо ехо – 
безгласност вечна, вечна неразбраност.

Не ми се спи, не идвайте изобщо,
главата я боли от всички думи,
които вдъхновили са се снощи
днес да се раждат.
И да се преструват. 
Че плачейки, ще станат на човеци,
че ходейки, ще могат и да тичат, 
че сричайки, ще борят безсърдечното,
че ще ти върнат някое момиче.

Кажете, де, да спя ли днес – прозорец
отвори ли се? Или с взлом ще влязат
най-тъжните частици на простора? 
Поезиите. От нощта белязани.

Прочетете още от Златина Тодорова.

 
Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *