***
Лаконична съвременност,
как тихомълком ми крадеш възможността
за експресивност и типично женски номера!
Сякаш мога да мълча
през
анонимна снимка. Тъгувам по изгубените
стари телефони с шнур,
който все така съм си представяла
да екзекутирам с ножица
по време на скандал. А сега какво да срежа?
Ще бъде ли видян патетизмът ни,
ако не го изложим решително?
***
Хората, които обичаме отдалеч.
Историите, замръзнали в звука на телефона.
Погледи,
полепнали по обективи.
И пръстите по клавиатурата. И мисълта ми също,
нейде другаде.
***
На жилетката моя
глухо пищи един плах подслушвател,
невзрачно лукаво устройство,
което сама си поставих, и ето, успешно
следи мисълта ми
и пише по своята настроена памет, когато се лъжа
сама с паметта ми
и името ти с хубав тон споменавам.
Какво позволявам
на ум да минава преди,
беше само на сметката моя и личното щастие
се вие
от болка, лицето не мръдва, лицето
не мръдва,
а малкият мой електронен приятел решава въпроса
веднага,
дори ми предлага,
щом тръгна да мисля и каша да бъркам
от буквите в името твое, вода да потича и
нека да видя тогава с очите сама
как се давя.
***
Галя бретона в огледалото, пипам само
собственото си високо чело.
После – пърхам с миглите над светлосините очи,
за които сигурно заслуга нямам,
освен да съм наследница и да отворя дланите си
със приемственост.
Ето ги и краищата на усмивката ти,
ала моите устни други са и ми е трудно да усетя
детайла на затихналия смях.
В огледалото.
Не съм се изтъкала в скръб, но ти си
в бенката на бузата,
на окото в свивката,
пламъчето смелост твое е,
аз съм единственият жив разпространител.
***
Има една надежда,
която се прелива от вена във вена.
Блестящото сътворение, съвършенството.
Има кратък блясък, който трае,
и се търкаля из ръцете ми, през пръстите
излиза, и те заразява. С красота.
Бъдете уверени, че ще преборим и тази година,
бъдете сигурни, че ще я напуснем
по-одухотворени. И така ще прави кълбо животът
с малките и важни чудеса.
Прочетете още от Зорница Иванова тук.