Пернишко гадже
На една българка
Беше любов от пръв поглед, не може да има и милиграм съмнение. Дори повече. От първия мирис, от първото чуване на гласа ѝ вече знаех, че това е Тя. Чудна работа. Намирах се в протяжна поредица от безсмислени връзки, което си е ритник в топките за моногамен пич като мен и нещо съвсем се бях отчаял. Мислиш си, че си изпуснал завинаги своя влак. Че никога няма да я намериш и това е. Ходиш смазан по улиците на този и други градове, които са изпълнени с любовни двойки – държат се ръка за ръка, гукат си с чуруликащи гласчета, натискат се из скришни и завидно обществени местенца, целуват се нон стоп. А ти си сам. Това направо те озлобява. И приятелите ти започват да си правят деца и така въобще не помагат на душевното ти равновесие. И ето, отиваш на клуб. Ще слушаш някаква нова банда. Но скоро хич не си и в състояние да чуваш друго освен нея. Тя ти се усмихва и животворно шило за лед нежно промушва сърцето, мозъка, слабините ти. След толкова време в космическия вакуум на самотата отново имаш достъп до кислород. Надрусваш се с кислород. Тя е сама и е кислородът, от който се нуждаят белите ти дробове. Нещата всеки момент ще потръгнат. Чувстваш го дълбоко в алвеолите си. Един момент. Тя се натъжава.
– Какво има? – питаш я притеснено, докато се молиш да не е измислила причина да те отсвири.
– От Перник съм.
– И какво? Няма да се плашим, я!
– Нищо не разбираш…
– Тук няма нищо за разбиране. Това са чувства. При тях е различно.
Тя се поуспокоява, разговорът потръгва и докато осъзнаеш какво точно става, вече сте заедно. Сърцето ти се превръща в коледния оркестър на Виенската филхармония.
Първият месец е приказка. Трудно ви е да се разделите дори и за миг. Сутрин я караш до офиса, а вечер си я прибираш обратно. Всеки ден научаваш за нея нови неща, които обливат сърцето ти в сладостни любовни микроинфаркти. Не е истина, но с всяка минута става все по-хубаво и по-хубаво. А начинът, по който тя казва „л” съвсем те разтапя. Е, наистина доста псува. В това отношение тя хич не си поплюва. Всъщност в случая „доста” означава „без прекъсване”. Но дори това не те дразни. Как можеш да го формулираш? Да. Тя псува като сръбкиня. По някакъв тайнствен и мелодичен начин, все едно не псува, а пее. Това те кара да я заобичаш още повече. А какво чувство за хумор има? Затрупва те с пернишки вицове. Опасна работа. Ами ако пукнеш от смях? Че и самоирония има.
– Знаеш ли как се казва тази магистрала? – пита те, докато за пръв път пътувате към Перник заедно.
– Не.
– Ускорител за елементарни частици.
Въпреки че си на крилете на любовта, ти не спираш да разсъждаваш върху връзката ви. Не след дълго те осенява прозрението, че тя е най-страстната жена, с която си имал вземане-даване. Всички останали са били няколко класи под нея. Идва ти да танцуваш и пееш без почивка. Съвсем си се чалнал от щастие.
Постепенно нещата между вас се задълбочават. Е, налага се да правите компромиси, но така е във всяка връзка. Продаваш Тойотата, защото тя се чувства най-удобно в голф, а за теб твоето момиче е най-големия приоритет. Не някаква си скапана японска кола. Обсъждали сте безброй пъти идеята да живеете заедно. И двамата нямате по-съкровено желание. Времето тече като буен пролетен поток и най-сетне времето за тази следваща стъпка настъпва. Налага се да направиш следващия компромис. Тя видимо страда в София. Като риба на сухо. Споделя ти, че е свикнала да живее в най-хубавия град в България, Перник, и София нечовешки я потиска. Като се замислиш разстоянието не е голямо и всеки ден можеш да се мяташ до офиса „Белите брези” с голфа. Правиш я най-щастливата жена на света, когато я завеждаш в новото ви жилище. Тя първоначално се изненадва, че излизате от София, но после ѝ светва и хубавичката те нацелува.
На галено ти вика „женчо”. Много ясно. Тя е по-оправна от теб – поредната причина, поради която ѝ се възхищаваш. Ти винаги си бил леко смотан, но по един чаровен начин, разбира се. А и честно казано ти е все тая. Както иска да те нарича. Ако иска и тя да е мъжът в семейството. Само да сте заедно.
Преместването не минава без инциденти. Още през първата седмица, докато се прибираш късно вечер, една трупа здрави перничани те причаква и ти се нахвърля. Бил си тъп софийски кестен. Как си позволяваш да им отмъкваш перлата на Перник. Ей такива работи. Всичко завършва с няколко шева в спешното, а твоето пернишко момиче горчиво се разридава.
– Ако искаш да се върнем в София?
– И дума да не става! Искам да си щастлива!
– Аз пък искам да си жив!
Две седмици по-късно перничаните отново ти скачат. Този път дори не намират за нужно да се обясняват. Но става чудо. Тъкмо са ти разбили носа, когато твоето пернишко гадже изскача отнякъде и бясно се хвърля да те защитава. В ръката си размахва странен предмет, който ти не успяваш да идентифицираш. Тя хич не се церемони. На мига разбива главата на един от нападателите и те хукват да си спасяват кожите. Тя тържествуващо те вдига от земята. Подава ти носна кърпичка за разкървавения нос, хваща те под ръка и те прибира вкъщи.
– Какво размахваше там? Стана ми интересно – питаш я, а тя те хваща за бузите и те целува страстно.
– Глупчо! Това беше винкел.
На следващата сутрин те моли да освободиш пространство от етажерката с книгите и подрежда на тяхно място личната си колекция от винкели, която досега стояла в детската ѝ стая в дома на техните. В сряда вечер те очаква вкъщи с вкусна вечеря и подарък. Когато разопаковаш трескаво кутията, откриваш вътре един винкел, който тя е декорирала със синя панделка.
– Вече си истински перничанин – поздравява те тя. – Честито!
Следващия път, когато те нападат си сам, но без никакво колебание надигаш винкела и го размахваш застрашително. Съвсем неочаквано ледът между теб и нападателите се пропуква и започва да се топи. Вече си техен човек. Дори излизате веднъж-дваж през седмицата. Гледате мачове на „Миньор Перник” и псувате съдията и съдбата, която ви е отредила да сте от вечно падащия отбор. Перничаните не са лоши хора, страшни пичове са.
От началото на връзката ви си забелязал, че твоето момиче си пада доста нервно. Броени секунди ѝ трябват, за да хване метлата при всеки намерен повод, а на нея само ѝ дай да си търси поводи. В това отношение е безспорен шампион. Избухванията ѝ обаче се засилват прогресивно. В началото тя си го изкарва с думи, тряскания на врати и чупене на чаши. Но малко след преместването в Перник за пръв път ти удря шамар в яда си. Веднага ѝ прощаваш. Иска ли питане? За нея си готов на всичко.
Изблиците ѝ на агресия постепенно се засилват. На два пъти отиваш на работа със синини и охлузвания по лицето и се налага да впрягаш въображението си, за да изчислиш читаво обяснение за пред колегите. Не върви да им кажеш, че прелестната ти приятелка, от която и те са възхитени, от време на време те ступва, нали? Но тези случаи и грам не променят отношението ти към нея. И как биха могли? Ами че това е част от нея, от безбрежната ѝ страст, която те катапултира на седмото небе. Че и малко по-нависоко.
Веднъж се случва да я ядосаш толкова, че да посегне към колекцията от винкели, да избере произволно някой екземпляр от нея и да те прасне здравата. После веднага се осъзнава.
– Какво направих? – плаши се и те закарва в Бърза помощ, където ти правят скенер и те шият отново, без да има нищо сериозно.
А тази вечер както си бърборите, изтърсваш някаква чутовна простотия и огънят блясва в очите ѝ. Сърцето ти бие лудо като анимационен герой. Каквото и да стане, тази вечер те очаква едно от най-великите сексуални преживявания в живота. Сексът след нейните избухвания е просто галактически.
Добре, но тя отново посяга към колекцията и те праска с всичка сила в главата. Две-три секунди по-късно изпада в истерия и те прегръща силно. Само че този път така те е ударила, че нищо чудно някаква част от мозъка ти да е излязла от черепа ти да подиша чист въздух. Сигурен си, че умираш. С тялото си го чувстваш. В същото време не изпитваш никакъв страх. По някакъв начин дори би казал, че си спокоен. Притихваш в очакване на неизбежното. Тя плаче и сълзите ѝ капят по челото ти. Да. Наистина това е най-невероятната и специална жена на този и на онзи свят. Поне за теб. За другите не можеш да гарантираш. Как да ѝ се разсърдиш? Че всички ще умрем, това е ясно от раждането. Не е кой знае каква новина. Но колко хора умират по катастрофи, болници, по разни глупави места. Ти умираш в ръцете на любимата си. Истински щастливец!
– Обичам те – казваш ѝ, а тя се разревава още по-силно.
Опитва се да каже нещо, но думите, които излизат от устата ѝ, са нечленоразделни. Нищичко не ѝ се разбира.
– Горе главата! – усмихваш се едва-едва. – Всичко ще е ток и жица! Обещавам ти!
Искаш да ѝ кажеш още толкова неща, но точно в този момент умираш. Светлината става някак по-мека. Няма болка и съжаление. Превръщаш се в страничен наблюдател. Издигаш се над покъртителната сцена и следиш развитието на ситуацията с интереса на дете в цирк.
Тя изтърчава до дивана, вади мобилния си телефон от чантата и се обажда на Бърза помощ.
– Аз… Такова… – пелтечи объркано.
От другата страна ѝ отговаря млад мъжки глас:
– А! Ти ли си?
– Да!
– Пак ли?
– Пак.
Мъжкият глас избухва в смях.
– Леле! Страшна си! Честно. Плаша се. Като по часовник. Всяка година по един. Колко станаха вече?
– …
– Разбирам. И аз им загубих бройката. Не е като да са един или двама. Както и да е… Виж… За пореден път ти казвам… Зарежи ги тия балъци софиянците. Кестени с кестени. Намери си някой перничанин и живот ще си живеете. Ние носим на бой с винкели. Няма да ти умираме в ръцете като някакви лигльовци, я!
Тя се разстройва още повече.
– Но аз… Аз… Всичките си ги обичах – успява да прошепне, преди да затвори слушалката.
Прочетете още от Иван Димитров тук.