Иван Димитров

снимка: Яна Лозева

Иван Димитров е роден през 1983 г. Завършва „Българска филология”. Печели първа награда в направление „Авторски прочит” на двадесетото юбилейно издание на „Друмевите празници” през 2011 г. През 2012 г. английският превод на „Очите на другите” от Анжела Родел е избран сред над 400 пиеси за участие в нюйоркския фестивал „HotInk at the LARK”, където през месец март тя е прочетена от американски актьори на маса в компанията на девет други произведения от цял свят, а през септември е поставена в театър „Ню Охайо”. Дебютира пред българска публика на 28-ми февруари на „Сцена на четвъртия етаж” в Народния театър. През май 2012 г. „Извънземното” е една от двете отличени пиеси на конкурса на Благоевградския театър за постановка на абсурда. През септември  „Времева болест” печели конкурса за младежка пиеса и е поставена в Белград през 2013 г. Същата година „Очите на другите” е поставена в Народен театър „Иван Вазов” от Марий Росен. Представлението е номинирано за Аскеер за сценографията и костюми, които са на Петя Боюкова.
През 2013 г.  печели и фестивала „София: Поетики”. През 2014 г. е един от петимата артисти номинирани за наградата „Стоян Камбарев”, а драмата му „Ничии бабички” се класира във финалната петица на конкурса на „Театър 199”. През същата година като драматург представя България на фестивала Interplay Europe 2014. През есента на 2014 г. в камерен театър „Възраждане” се състои премиерата на „Извънземното” с режисьор Васил Дуев. Същата година „Времева болест” (все още непоставена) е едната от трите български пиеси, избрани след конкурс за участие в проекта „Страница на сцена”. През април тя е представена в „Червената къща” под формата на сценично четене и под режисурата на американеца Нейтън Купър.
Иван Димитров печели и първо място на конкурса за кратък разказ „Яна Язова”. В началото на 2016 г. издателство „Жанет 45” публикува втория му роман „Софийски дует”, който през следващата година е номиниран за „Наградата за литература на Европейския съюз“. През 2017 г. публикува сборник с кратка проза „Силата на думите”.

 

Лабиринт

Ако може за някого да се каже, че е примерен гражданин, това е Иван Иванов. Няма по-примерен от него в плащането на данъци, колкото и плоски да са те в днешно време. Със съседите е мил като малко коте, а в службата не спират да го дават за пример за чудо и приказ. Затова и е от странно по-странно, че именно на него се случи тая история. Ала животът е непредвидим и това е.
Във вторник вечер Иван Иванов тръгна да се прибира от офиса, в който се трудеше, и за разнообразие реши да мине през Графа. Тъкмо там той се оплете с движението. Изпърво забеляза, че се върти в кръг, а после – че се отправя в съвсем произволни посоки – я към Седмочисленици, я към Кристал. А добре знаем, че целият център на София беше преграден, защото се ремонтираше – от Стадиона до Женски пазар и от Заимов до Александровска болница. Табели уж бяха сложили, но те никак не му помагаха, а сякаш дори още повече го объркваха
Не беше като да не се срещаха минувачи, но чудно – дори техните напътствия го заплитаха  още по-надълбоко в лабиринта, в който бе попаднал против волята си. За късмет на Иван Иванов в специално оградените пешеходни алеи се намираха достатъчно заведения за хранене, та той не остана гладен: я ще си вземе парче пица, я дюнер или геврек, а няколко пъти дори успя да се уреди с топла супа.       
Жена му, Луиза Иванова, се притесни още щом Иван Иванов не се прибра първата вечер, но съпругът й представляваше такова неземно съкровище, че тя не можеше да си представи как на него му се е случило нещо лошо. Сигнал тя подаде едва на третия ден, а паралелно с това разлепи листовки с неговия потурчен лик, в които молеше хората да помогнат с неговото издирване.
Скоро сигналите взеха да валят. Хората засичаха Иван Иванов да се лута из лабиринта. Той често ги подпитваше за посоката или се опитваше да ги проследи и да се измъкне с тях, но все не успяваше. Положението му скоро стана известно на органите на реда, които пуснаха в лабиринта три екипа жандармерия, но и те се затриха. Изобщо, който и да се опитваше да дири Иван Иванов или се връщаше увесил нос, или на свой ред изчезваше.
Луиза Иванова скоро откри, че единственото, което й остава, е да праща на съпруга си съобщения и пратки. Така например тя го осведоми, че синът им Илко е тръгнал на училище. Или че тъщата му си е счупила крака. На свой ред Иван Иванов отговаряше, че се надява някой ден да се завърне вкъщи. Той вече се бе отказал от идеята да търси изход и сега бе решил да изчака ремонтите да свършат, за да премахнат загражденията.
Строителните дейности обаче не само не свършваха, ами се разтегляха до немай-къде. Изпървом те се точеха като кори за домашна баница със седмици и месеци, а сетне направо с години. Междувременно синчето Илко влезе в гимназия, на съпругата на му й омръзна да го чака и си намери друг мъж. А Иван Иванов стана известна личност. Хората не спираха да говорят за него, а срещнеха ли го из лабиринта, искаха му автографи и се снимаха с него. Казват дори, че за него започнали да пишат разкази някакви съмнителни млади писатели, но не можем да гарантираме за достоверността на тази информация.
А Иван Иванов съвсем остаря и вече с трепет очаква смъртта – барем поне в нея успее да се измъкне от лабиринта. Но в същото време не спира да го гложди следната мисъл: ами ако и отвъдното представлява лабиринт? Какво ще прави тогава?

Прочетете още от Иван Димитров:
„Пернишко гадже“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *