Неделя, палимпсест
1.
Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то са́мо си тактува.
2.
Часът обича своята неделя:
дербитата и научнопопулярните предавания,
вечерните емисии, които глозгат новината,
докато не остане само скелетът ѝ – виц.
Тъй гладко нижат се неделните реклами
и ме уверяват – онова, което имам, да го купя пак.
Подреждат се неделните жени
във кафенето долу – роклите и клюките са същите.
В неделя цялата вселена мери пулса си,
светът си прави селфи,
после гледа патиците в Южния. Аз зная –
от мене не се иска да се взирам
и не бива нищо да отсъждам, а да слушам кротко.
На лицето не му трябват повече черти
от тактовите.
На сърцето не са нужни други чувства,
освен чувството за ритъм.
Стига ми, за да ви уловя, велики повторения:
любови и войни на силно време,
раздели, прози, обяснения – на слабо.
А в паузите – патици лениви
крякат стихове.
Прочетете още от Иван Ланджев тук.