Какво се крие зад буквите ND? Какви са загадъчните каменни човечета от църквата в село Градище и чий е бродещият в нея дух? Това са част от въпросите, на които се стреми да отговори „Стъклената река” от Емил Андреев.
Романът проследява двудневния престой на французойката Елен Тибо в село Градище. В селото тя търси следи от късното богомилство в църква, построена през 1825 г. и подложена на реставрация от група студенти, ръководени от Стефан Методиев. (Но трябва да се отбележи, че тук богомилството отсъства в пълното си значение.)
Останалият сюжет се чете през епиграфа: „В нея нямаше ни риба, ни вода, а застинали в стъкло страсти и сънища”, взет от Апокрифа за Енох. Произведението разказва за страстите и сънищата на персонажите, които се озовават в стъклената река, „цялата от кипяща смола и горещо стъкло, сядаха на брега й и плачеха, загубили своя Бог. Бяха в царството и извън него. Знаеха, че са закъснели, защото съществуваха още преди да са се родили.”
Емил Андреев си служи с ретардации и с усложнени кинематографични модели, за да опише случващото се; борави на места и с едновременността на събитията, които са представени в релативистичен ракурс.
Произведението успоредява разкази, ситуации, загадки. То завладява с естетизирането на мистичното, ужаса, напрежението. Линията на загадката върви от началото до края на романа. В нея се преплитат историите на героите, както и техните бъдещи случки. Времето на действието е два дни, но в повествованието са въвлечени, обвързани, напластени и немалко моменти от миналото, както и от съзнанието на персонажите, почувствали миналото като настояще. Някои от героите са дезорентирани, поставени на кръстопът. Други вървят линейно през разказа и в живота си, а за трети времето сякаш не съществува.
В „Стъклената река” освен линията на тайнственото е прокарана и любовна. Любовното обърква и отдалечава героите от самите себе си. Те не успяват да минат по реката на познанието – характерен и смислово натоварен образ, който отпраща към апокрифните текстове; не достигат до познанието за самите себе си и на света около тях. Със своите страсти и сънища те застиват във водите на реката.
На блудницата-Марица например – в края на романа, както и в Евангелие от Йоан – Бог прощава, дарява я с нов, добър живот. Но тя няма власт над протичането на живота си. Докато за Виктор Марков познанието, търсенето на смисъла е единственият мотив, порив за съществуване. „Всеки миг от битието ни изтичал в Стъклената река на страстите и съня и само смъртта можела да ни върне в нейните истински води. Силната болка частично ни доближавала до тях.” Виктор се противопоставя на свещеника Петър, чрез идеите и представата си за света – доближава ги само биографичната даденост: и дваматата са загубили съпругите си.
През разказите на и за героите книгата проследява и характерния за литературата ни проблем, а именно – за изчезването на селото. Животът в умиращото Градище се крепи на хората, дошли да реставрират църквата и на събитието, красноречиво коментирано от бай Димитър: „Ама, те доживе и я французойче да видим у село.” За възрастните хора, пристигането на чужденци е нова надежда, но и тя трае кратко. В Градище жителите са „тридесетина души, скорошни пенсионери, повечето от които изкарваха зимата в Белоградчик. Млади, ако можеше да се нарекат такива, бяха само Виктор Марков и Мето Пръча. Деца в селото отдавна не живееха”. Най-възрастните жители са баба Монка Неделина и бай Димитър Котлара, които си „вревят” дълго и за всичко, защото „всеки виждаше в другия своята покойна половинка, а това ги сближаваше и им даваше сила все още да заспиват и да се събуждат”. След разговора на баба Монка с Виктор Марков – питайки я за духа, който витае в селото – тя му отговаря, че това е „плътеник”. „Пръстите й бавно отбутваха зърната в тенджерата. Те потропваха на дъното като отброени мигове. Сякаш старицата отмерваше времето – неговото време! След малко оризът щеше да свърши и после? Спомен от стъкло, надолу по течението на бисера на неговата душа…Плътеник!” С това действие тя усеща и отброява изтичащия живот и на бай Димитър. Последният му ден е знаков за сюжета, както и за баба Монка, с която „Господ ги бе орисал цял живот да са заедно – като деца, като юноши, като семейни приятели и сега като старци. Сигурно и на оня свят щяха да са неразделни во веки.”
За сцената със смъртта на бай Димитър и реакцията на баба Монка Емил Андреев се доверява на един вече познат ни характер от сборника „Корените. Хроника на едно село” на Васил Попов, за да изгради образа на старицата, която надживява цялото село – Баба Неделя. Както тя, така и баба Монка „вече не правеше разлика между живота и смъртта. За нея те просто бяха състояния на съществуване. Тя все още бе тук, но бе отворила широко портите към отвъдното и гледаше по-често там, отколкото през прозореца навън.” За Виктор Марков баба Монка „никога няма да се превърне в стъкло”, защото „името й щеше да остане завинаги като знак за доброта – ако не в Градище, което си отиваше, то в Австралия или Ирландия, където малката Анджела вече носеше семката на нейната очовечена слава”.
„Стъклената река” е познат, но същевременно и различен прочит на изчезващото село. Роман за търсенето на познанието, за избягването от застиналостта на реката, за лутанията и справедливото наказание, за едновременността на времената, но и за безсмъртието на истинските и справедливи души.
Автор: Ивелин Николаев
Андреев, Емил. Стъклената река. Велико Търново: изд. „Фабер”, 2010.