Манол Глишев: „Вдъхновението е резултат от дългата работа на въображението.“

Манол ГлишевМанол Глишев е автор на стихосбирките „Машина от думи“ (2014), „Проект за прекрасен живот“ (2016) и „Извънсезонни наблюдения“ (2018). Продължава да пише стихове, отзиви, есета и диалози. Опитва се и да превежда. Позовава се на опита на Йейтс, Борхес, Кавафис и Херберт, тоест смята, че понякога някой трогателен анекдот от историята може да даде отличен материал за стихотворение.

 

 

Като пишещ човек – кои са трите точни думи в твоя живот?

М.Г.: Като пишещ човек не знам кои са трите думи, защото гледам да си служа с повечко от три, с повече от сто, надявам се. Като човек, който се стреми да използва пълноценен български език, дай Боже, не само български, ако ми е дадено, за да кажа някакви важни неща, свързани с писането ми, да ги ограничим до две-три понятия. Едното трябва да е „яснота“. Човек трябва да пише така, че да бъде разбран. Другото трябва да е „удоволствие“. Ще ми се да пиша така, че не само самият аз, а и моите читатели, слушатели и въобще хората, които биха попаднали на мои текстове, да изпитат удоволствие. Третата дума, която е важна за писането (ми) – „грамотност“. Каквото си написал, трябва да е не само на нормативен български, което не е задължително, но трябва да е съобразено с някакъв критерий. Дали този критерий ще бъде какво си чел или какво си преживял, или какво се опитваш да изложиш, да съобщиш, да кажеш, или някаква емоция, която се опитваш да изразиш, той трябва да бъде последователно последван… Имам предвид не толкова грамотността, колкото кадърността. Каквото се опитваш да напишеш, трябва да го напишеш най-сетне така, че самият ти да не се чудиш, написал ли си го. Всички трябва да са наясно, за да няма после въпросът: „Какво е искал да каже автора?“.

Каква е мисията на поета? На поезията?

М.Г.: Първо, да не казва, че има мисия, защото, ако кажеш: „моята мисия е естетически да освободя българския читател от неговите тъпанарски предразсъдъци“ – ти си идиот. Не бива да говориш такива неща. По никакъв начин човек не бива да се самовъзприема като продължител на Ботев, на Далчев или нещо от този род, понеже ще звучи смешно и то не смешно по начина, по който пишещият би желал. Така че, мисията наистина (по-скоро май) се изчерпва с удоволствието. Тъй като твърде много и то нелоши поети, прилични поети, добри поети казват: „Ние трябва да сме много силно емоционални, много силно изразителни, ние трябва да сме смирени – едва ли не – пред някаква муза“. Такова нещо не съществува. И в този смисъл си придават излишна важност, не толкова пред публиката (то почти я няма), ами пред себе си. Това е ненужно. Мисията, следва, е да си по-приземен, по-нормален, по-желаещ да доставиш удоволствие на себе си и на читателите си. В този смисъл поетът има нещо като мисия, но тя е много свободна, много човешка мисия.

Какво събуди желанието за писане? Кога беше това?

М.Г.: Или трябваше да се харесам на една мацка в гимназията, или просто не ставам за нищо друго. Може би и двете. Да, в гимназията започна всичко. От училищните години (пиша). Предполагам, с повечето хора е така. Когато имат вътрешен императив да вършат нещо, да се заемат с нещо, дали с математика, писане, география, със занаят, наука, изкуство, дали ще е с музика, живопис, или каквото и да е. Да, горе-долу на 16-17 години човек решава да се пробва (да пише) и ако продължи да го прави постоянно… или е графоман, излишно трудолюбив маниак, или кадърен човек.

Как пишеш?

М.Г.: На компютъра. Не знам какво точно означава въпросът ти, но ако е чисто технически, то много отдавна не пиша на ръка. Разбира се, когато съм навън, няма да седна да нахвърлям дошлата на ума ми чернова на таблет, телефон или нещо от този род, защото ми се струва неудобно. По-скоро ще го направя с тефтер. Имам навика да нося тефтер. Но ако седна черновата да я превръщам в текст, мога да прекарам часове наред пред компютъра.

Всеки ден ли пишеш?

М.Г.: Да, неизбежно е. Ако не пишеш редовно, в един момент ти ръждясва занаятът и спира да ти е занаят. Започваш да се занимаваш с нещо друго. Разбира се, не всичко, което изкарам изпод клавиатурата, става за пред хора. Много от тези неща не са чак срамни и глупави, но са неготови, в чернови вид. Така че, добре е човек, когато пише, да трупа файлове – съответно, ако пише на ръка, макар че това според мен е все по-рядко, да трупа тефтерите – и от време на време да ги преглежда. Да вижда кое става, кое не става. Да редактира, да изхвърля.

Какво е вдъхновението и има ли то почва в ежедневието на поета?

М.Г.: И да, и не. Вдъхновението за непрофесионалиста, за любителя на литературата, за читателя създава много често нереална представа. Хората си мислят, че човек, докато върви по улицата или из планината, или където и да се намира, изведнъж получава факс от Господ, започва да се тупа нервно по джобовете, за да извади тефтера и да запише дошлата на ума му гениална идея. Това, разбира се, не е точно така. Това е наивна представа, която е хубаво да се изхвърли и да се премахне дори от преподаването на литература в училище. От скромния си личен опит съм останал с впечатлението, че дори и наистина значими автори като Шекспир, Ботев, Омир или Гьоте, или представи си, който си искаш голям поет в историята, не са били точно от типа хора, които ще седнат нервно да се тупат по джобовете, за да запишат внезапно хрумналата им бляскава идея. Понякога се случва, но е рядко. Вдъхновението не е това, което средностатистическият преподавател по литература преподава като представа на своите ученици. Вдъхновението е резултат от дълга работа на въображението. Прочел си книга, имал си разговор с някого, мислил си по някакъв въпрос, нещо те е тормозило или радвало, или ти е хрумнало нещо, докато си гледал филм, постановка. В разговор много често се случват тези неща. В този момент, да речем, имаш добра фраза, нещо ти е дошло на ума, нещо, което си струва и е прилично и така нататък. То не е от Бога, то си е от теб, от твоя мозък. Вдъхновението е част от труда. Сядаш, пишеш, редактираш. Не бива да си от тия, дето не редактират и казват: „Аз не бива да чета други автори.“ или „Аз не бива да редактирам дошлото ми гениално хрумване.“. Не, напротив. „Не бъдете такива“, дет’ се вика. Работете повече и тогава имате шанса да напишете нещо прилично и смислено.

Има ли книги изградили светогледа ти, ако да – кои са те?

М.Г.: Да, има. „Панаир на суетата“ от Такъри. Това е може би любимият ми роман. От години насам мисля за него. В историята – която авторът нарича „роман без герои“, не защото вътре няма персонажи, такива има, но никой от тях не е героичен, в този смисъл „роман без герои“ – се разказва за едно 200-годишно светско общество, което не постига нищо. Общество, което не може да изпълни човешките си надежди. Духовита и същевременно с това остра книга. И добре преведена на български език. Мисля, преводът е на Нели Доспевска. Преводът е 60-70-годишен, но е хубав. Харесвам и трактатите на Сенека. Римски философ, който ужким минава за лицемер, за слаб философ, за повече литератор, отколкото философ. Всъщност бил е смислен, талантлив човек, който е написал прекрасни страници за човешкия дълг, за това как човек следва да живее живота си пред самия себе си или както се изразява римлянинът – пред боговете си. Друг е въпросът дали имаме нужда да вярваме точно в неговите богове. По-скоро нямам. Но книгите му са много добри, особено трактатите. От българските автори много харесвам един прозаик от последните десетина години (даже вече са повече от 10 години) – Милен Русков. Талантлив човек. Особен човек. Написал дотук четири романа, от които поне три страшно ми харесват. Наистина създава страхотното впечатление на свободен човек, който не се интересува за каква публика пише. Не се въздържа заради предполагаемите притеснения на евентуалния български читател. Свободата на автора е важна, за да може да пише така, че да го четат навсякъде по света (ако го преведат, разбира се). В този смисъл, г-н Русков се е справил забележително. Има още много книги. Няма да ги изчерпим днес.

Какво четеш сега?

М.Г.: Сега чета история на Гърция, защото трябва да я превеждам, а иначе наскоро препрочитах Джон Милтън. Английския поет от 17 в. Първо, миналата година излезе Samson Agonistes, Самсон Агонистът, Самсон Атлетът, състезаващият се, страдащият Самсон. Хубава поема, по старозаветен сюжет, от Милтън, в превод на Шурбанов. Второ, интересен ми е, затова препрочитам и „Възвърнатия рай“. Мисля, тя все още не е превеждана на български език. „Изгубения“ – да, „Възвърнатия“ – не. Трудна е за превод, но много приятна за четене.

Какво не трябва да прави един поет?

М.Г.: Когато си представи книгата, да изпие две-три питиета в повече от обикновеното в заведението, в което си представя книгата и да налита на женена жена. Това е виц, разбира се, но и това не бива да прави. Да не се излага. Да не пише глупости. Да не е страхлив. Страхливостта може да се изрази по много начини. Може да е казионщина. Може да е тъкмо съобразяване с предполагаемите задръжки на читателите. Това е вид автоцензура. Затова не бива да я има. Освен това е хубаво да не е твърде въздържан в оценките си. Има един стар и хубав израз: „Никой няма да пита какво е било времето. Хората ще питат защо са си мълчали поетите от тогава.“. Хубаво е да не си от тези поети, дето си мълчат, въобще, ако си художник, прозаик, поет, музикант, какъвто ще да си, по-добре е да си малко по-устат. Поне на мен така ми се струва. Има хора, които не споделят това мое схващане.

Имаш ли кумири, ако да – кои са те?

М.Г.: Сенека, Милтън, Такъри. Горе-долу тези момчета от стари времена, които са писали сериозно, без задръжки, докарвайки езика, който са използвали, до най-големите му възможности. Такива хора в китайската литература биха нарекли „старшите братя“ – тези, които наистина са задали еталона на високото ниво в професията. Ако бях музикант, сигурно щях да харесвам Джими Хендрикс като кумир, но не съм музикант, съответно по-скоро Милтън, Такъри.

Ако човек определя целта, тогава целта може ли да определи човека?

М.Г.: Не знам. Не. По-скоро си мисля, човек сам си определя целите. Няма цел, която да може теб да те посочи, ако ти не го желаеш. Може да ти се иска да имаш огромна заслуга към литературата и към България, към човечеството и така нататък, но ти сам трябва да го поискаш. Няма ситуация, в която някаква голяма отговорност да ти бъде наложена от някого другиго. Сам решаваш дали ставаш за тази работа. Естествено, има и риск да си малко нагъл, да не си подходящ за тази работа. Но ако пък си го решил за себе си – сядаш работиш, действаш по начина, по който намираш за най-подходящ…

25-ти кадър е измислен метод за въздействие на съзнанието и подсъзнанието на зрителя. Ако ти си режисьор какъв би бил твоят 25-ти кадър?

М.Г.: Моят 25-ти кадър би бил нещо, което да им наложа да направят, без сами да се досещат, че искат. Да смъкнат правителството. Да смъкнат Борисов. Да смъкнат Цацаров. Да ги разкарат, да ги унищожат, да ги натикат в затвора. Да не им пука толкова, да не са толкова страхливи. Ако трябва да манипулирам хората за нещо, бих го направил за това. Очевидно не съм много добър в манипулирането, но това е нещото, което би ми се искало да се случи в България. Цялата фалшива култура на фалшиви авторитети и политически, и във високата култура, и в литературата, и не само в нея, просто да бъде изметена с голяма метла. Дали ще стане, Бог знае. А че трябва да стане – трябва. Ако мога да го внуша на някого, много бих се радвал.

 

Интервюто проведе Денис Нуф.

 

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *