Любен Димитров: „Всички слушат Depeche“

Всички слушат Depeche

Днес ще има ли Рок енд Рол? Винаги има рок Енд рол!
Разговори, майтапи, едно, второ, трето! Наздраве на първи бар. Наздраве на втори бар. Днес, утре, вчера. Вчера, днес. И утре е ден. Кой, за какво? Кой, защо? Защо е така, като не е? Което е било, ще бъде, което не е било, вече е. Ей това парче от кога не съм го чувал. Какво ще правиш идната седмица? Нямам идея. Все едно и също – чудя се какво да правя. Bittersweet symphony”, мега якият парцал. Винаги като го чуя и представям как поря реалността като Ашкрофт. Ти си Ашкрофт. И не си Ашкрофт. Ти си всички – и си никой. Ти си никой, затова всеки. Ако си ти, значи си съм! Защото…

„No change, I can’t change, I can’t change, I can’t change,
but I’m here in my mold, I am here in my mold.

Но и „I’m a million different people from one day to the next
I can’t change my mold, no, no, no, no, no, no, no“

Наздраве! Наздраве! За какво? За това, че сме такива, каквито сме?
И затова, че можем да се променим. Можем…

Отдавна, доста отдавна е все така. Още от, ами не знам, откакто се помня. В квартала беше пълно с гамени. С всичките бях приятел. Спечелих ги обаче, след като разбих муцуната на Тапира в капака на Ладата. Жестоко блъскане падна. Не вярвам заради това да му се е размътил мозъкът, че след това чак шприца да хване. Дали е още жив Тапира? Дано! Не беше лош, ама ей на – кофти стечение на обстоятелствата. Те, тея течения, всичките ги хванаха. Сега като се замисля, и мен ме поеха. Как го казваше оня герой многоопитен, който странства дълго, откакто порути свещената град, а бе, нещо там за земетръсеца и гнева, неподминал ориста му изтъкана… все тая. Поне нездравата среда на здравословните помисли на родителите ми остави някаква нишка, кой знае как преплела с тези на онези. Кои? Трите. В чест на истината, яко е, като ти изникват такива неща в киферицата, ей така, докато си мислиш за скапаното детство, продрусаните, опандизени другарчета, с които си ял филии с лютеница на сливата, докато си гледал какичките от втория етаж, дето са дошли на гости от София на баба си да нанизват узряващите си тела и дъхавите, все още скромни форми в нощниците, ушите от дъртата в дългите часове на самота с вторачени, побелели от спомена очи…

Къде се отнесе.
Далече! Май! От дома! Или по-скоро в дома!
Че нали винаги си казвал, че си нямал дом, бе.
Така си мисля. Защото, ей сега изкопах думите, защото имам нужда да зная, че нищо не ме очаква никъде и съм там, където съм.
Че ти къде си бе?
Никъде.
Звучиш като някой, как беше думата, изгнаник, ама такъв, повреден, дето хем иска да се върне, хем не.
Е, че то не са ли всичките изгнаници така?
Абе, остави. Сигурно. Спри тогава да повтаряш, че си нямал дом, щото явно не е така, „невъзвращенецо“.
Прав си, явно съм имал, щом още не съм потънал.
Ха, ти ли не си потънал, братле. Я отиди да вземеш две бири, че съм нещо скъсан последно време…
Наздраве, за жадната, повръщаща към небесата Харибда.
Коя…

Днес ще си сложа, кой каскет да си сложа. Имам, лелеее, имам мания. Имам десет, не чакай, един, два, три… дванайсет каскета. Колкото последователите. Всичките до един почти едни и същи. Че какви да са, нали на една глава висят. Ей сега се сетих що харесвам каскети. Заради шибания Гаврош. Точно! Заради малкия. Как му симпатизирах само. Добре де, вземам червено-черното каре. Я да видим. Каре на главата, райе на рамената, тъй ще боря суетата! Или то това си е висша форма на суета. Така де, да демонстрираш нещо, по опакия начин, че уж го пародираш. Е, то така излиза, че всичко е суета. Хм, ами сигурно. Да не съм го измислил аз, че да се обяснявам. Тъй, имам студена транспортна бира, има го и панаира, да изскачам тогава. Как го казваше поетът – нямам кинти в джоба, имам алкохол…

Много ясно, че харесвам Боуи. Кой смъртен не почита безсмъртните. Глупаците!
Какво каза?
Нищо, душа. Казвам, че Боуи е върхът. Гледала ли си как яхна Уорхол и го подкара през себе си в „Баския“?
Кой?
Филма за Баския, Жан-Мишел Баския. Боуи е Уорхол там. Сещаш се – метаморфоза. Нали това е единственият начин за промяна.
Пак не те чух.
Казвам, че много харесвам Дейвид Боуи.
Аз пък обожавам Сафо.
Знам, или по-скоро долових. Ще ми окажеш ли все пак честта да танцуваш с мен?
Само ако ти ми окажеш тази… аз да водя.
Нямаш грижи, слънце. Наздраве, за Боуи!
И за Баския!
И за острова!

Проблем! Проблем! Проблем! Неизменен! Проблем! Проблем! Проблем! Проблем! Имам! Проблем! Проблем! Проблем! Проблем! Нямам! Проблем! 

Къде се набутах с тези и аз. Сякаш не ги знам какви са. Само още една бира ще дрънна и изчезвам. Брат, нали щяхме да ходим у вас?
Аз живея в мазето, брато. Ами ти верно не си идвал. Катър, тоя въобще, какви ги вършиш с нас, да не ни изпържи нещо. Няма бе, споко. От наш`те е. Е, нe точно, но е пич. Ай стига приказки, че не издържам.
Лемец, каква е тая кофа под Иги! Абе, Катър, тоя въобще.. що е тука? Споко. Като ти казвам, че е пич, пич е. Гледай! Депешче, ай да боднеш първо Лемеца, после и мене, че нещо много сме се калцирали. К`во ще кажеш, а? Шшш, ало, туй да не ти е кочина. Ще таковаш в кофата, келеш. Я, тоя избяга. Катър, като ти казах, че няма да свърши работата, няма.

Добре, че го свих тоя спрей от феста, да взема да поразкрася малко у „дома“. Червен, червен, както да се прави. Името ми ще е червен. Ще спретна няколко миниатюрки тука, ей тъй, засукани ще ги навържа. Я, че то яко става. Сега – квадрати. Квадрати, един в друг квадрати, много квадрати, черни квадрати. Крадрати в червено-черна окръжност. А по средата кръгче! А сега. Я да погледна. Лошо ми е. Задушвам се. Тези квадрати ме хващат за гушата и ме ритат в стомаха.

Май обичаш да идваш в тази дупка. Виждам те за… постоянно те виждам.
И после…
Не е ли „А после“ [1]?
И после…
пустинята само остава, вълните на вечна пустиня  – и после…
и мечтата по изгрева, и целувките чезнат – и после…
но каква луна бузата ти е обезкървила – и после…
видях прозрачният щъркел на алкохола, да кълве почернелите глави – и после…
тишината подобна на шум от вълните – и после…
хората в пещерите гасят своите свещи – и после…
суха земя, тиха земя, на нощта безмерна – и после…
и всеки ден с лицето си различно сблъсквам се отново – и после…
аз вече казах, никой няма да заспи, животът не е сън, бийте тревога, тревога, тревога! – и после…
и който се страхува от нея, на раменете си навеки ще я носи – а после…
във водата, която не ще се влее никога в морето…

Не е добре.
Абе нищо си му няма на Депеша.
Как да му няма. Не го ли видя, пак са го пребили някъде.
Трябва му опора. Смисъл някакъв. Не знам, приятелка, може би или читава работа.
Коя жена ще го изтърпи. Готин, готин, ама запилее ли се и край.
А тъпото е, че си знае всичко, но не може да се измъкне. Знаеш ли колко пъти сме говорили за всичко и по принцип, а от казано излиза, че не само че проумява нещата, ами и ги наблюдава „vice versa“.
Смисъл?
Обръща ги субектно-обектно, без да отрича окръжаващата действителност, напротив.
Искаш да кажеш, че не живее в илюзии, така ли.
Ами, сега като каза, не съм много сигурна.
Стана години ходи по шринкове. И к`во – пак нищо. Все същата тиня. Имам чувството, че им лежи по диваните, за да си почива.
Не съм много сигурна. Процесът на себеопознаване, все пак е процес.
Е, тогава или не иска да се опознае, или е ослепял от толкова себепознание.
Някой просто не могат да се променят.
Не е вярно – просто не искат.
Защо според теб е така?
Защото…  
Идва, тихо.
Айде, бе, Депешче, къде ходиш.
Дотам и обратно.
Аaa, ясно! Трансцендентен experience, викаш. Целите сме в слух. К`во ще пиеш?

Не издържам, не издържам вече. Чуваш ли – ААААААААА!
Спри моля те, детето е в другата стая.
Не ми пука за шибаното дете. Да не си го правил. Аз, аз съм жена, ЖЕНА, разбираш ли. Имам ей това тука, това, от което се е пръкнало онова келешче.
Стига, моля те.
Няма стига, скапаняк импотентен. Не съм се родила, за да бърша праха от тъпите ти книги и да слушам пияните излияния на „елитарната“ ви прогнила дружинка. Нещастник! Като ти е толкова скъпо детето, защо не излезе веднъж, ей така, като баща със син, да се разходите, да покарате колело, да играете на нещо. О забравих. Ти си вечно зает, а като се прибереш си толкова изморен, че можеш само да заспиш с мухлясалите страници на дивана. Поне да ми изневеряваше. Ооо, как да стане? Малката ти пишка се е свила като в буркан с формалдехид.
Аз не съм лош човек. На никого нищо лошо не съм сторил.
Знам, знам. За другите си света вода ненапита. Добрият, деликатният, мъдрият, смиреният, светецът. Ти си изпражненията на тези определения, излезли изпод лицемерните, миризливи устни на обществото. Виж какво направи със семейството си! Една тъпа врата пет месеца я оправяш, да не говорим за мене. 

„Коя книга ми каза татко да прочета онзи ден. Не мога се сетя от тези крясъци. Коя, беше, коя, коя? А, да, ето я „Франкенщайн“. Фуууу. Бършела прахта от книгите, да, ама друг път. Да видим сега.  
                                                                                   
                                                        Мери Шели
                                                      Франкенщайн

                                          „Нима, Създателю, съм искал
                                          от пръстта човек да ме изваеш,
                                          мигар аз самият съм те молил
                                          от мрака да ме извлечеш“

                                                                „Изгубеният рай“
                                                                              Джон Милтън

 
Джон Милтън, Изгубеният рай. Я, това звучи доста добре. „Нима, Създателю, съм искал…
Пияница, мразя те, мразя!
Боже, няма ли поне за ден да спрат. Боже, моля те! Къде ми е уокмена. Ето го. Спасение. Превъртаме, стоп, пускаме:

                                                   Now I’m not looking for absolution
                                                   Forgiveness for the things i do
                                                   But before you come to any conclusions
                                                   Try walking in my shoes
                                                   Try walking in my shoes

                                                   You’ll stumble in my footsteps
                                                   Keep the same appointments i kept
                                                   If you try walking in my shoes
                                                   If you try walking in my shoes. [2]

 

Така де. Присъдата му е и без друго права, защото прах съм аз и отново ще се валям. Откъде беше това. Я да взема да се концентрирам, че сега ще ме изпитват. Е, как да се концентрира човек в тези условия. Не, ще затворя очи и ще чакам да долети нещо. Я да видим, какво ще видим… Виждам, виждам, самотата. Да, самота. А казват, че тя била власт. Ядец! На какво съм властник аз? На себе си? Да, на себе си. Свободен е тоя, дето може да е свободен. А, аз? Аз съм роб на себе си. Аз, аз, аз. Какво аз? Дори Аз не съм за това Аз! Очите ми се въртят по-налудно дори от на оня, дето, как му беше името, дето е затънал до шия в най-чистия извор, а се мъчи във вечна жажда. Я, тук добро оправдание ли долавям? Аз не съм виновен за нищо – аз съм продукт на двойния Аз и на Него. Аз съм подвластен на светата троицата с големия. От веднъж не се става. От веднъж не се прецакваш. Аз не съм, не съм. Аз съм виновен. Боже! От кога не съм виждал реката. Искам реката, искам да съм в нея, искам да съм нея. Проста, всевечна, хераклитова. Къде е реката? 

Петър Александров?
Да, аз съм!
Заповядайте.
Здравейте, г-н Александров! Казвам се Вергилиев и съм управител на фирмата.
Здравейте, г-н Вергилиев. Приятно ми е. (Тоз пък, Вегрилиев, да ти претенциозното и сковано име. Да го бяха нарекли Дантиев, не Пъкленов, да Ангел Пъкленов. Ха.)
Заповядайте, седнете. Така. Имате впечатляващо за годините си жизнено описание, г-н Александров. Бакалавър по културология, магистърска степен по философия и още една по изкуствознание. Добър хуманитарист, най-вероятно сте, или би трябвало да бъдете. (Ако знаеше колко съм тъп или по-скоро нарцистично комплексиран. Дали има такова словосъчетание) Владеете английски и руски, писмено и говоримо. В студеното поле сте, виждам. (О боже, това сигурно е чувство за хумор. Ще се пукна от смях. Дали да не му призная все пак, че никога нищо не съм знаел, а всичко там е било винаги само-цел. Не. Изглежда ми, че сам ще разбере всичко.) Това, г-н Александров, което ме притеснява са два от посочените, доколкото естеството на представените от вас документи предполага твърденията, посочени там да тежат със силата на факти, а именно, че сте подвеждан  под отговорност на няколко, т.е. два пъти, по Указа за борба с дребното хулиганство, веднъж за влизане с взлом и два пъти за притежание на наркотици. Разбирам, че това най-вероятно са младежки увлечения, характерни за стихийния, копнеещ нрав на преоткриващия човек, но все пак. Май не сте от най-внимателните хора с развит инстинкт за самосъхранение. Както и да е. Аз не съм тук да ви чета морал и да отсъждам кое е и кое не в унисон с моите и тези на обществото разбирания за неотменимите правила на сключения в социума неписан договор. За мен е важно да вършите работата, за която кандидатствате. Не разбирайте, че не отчитам каузалната природа на човека, но… Другото, което от личен опит знам, че би могло да ме притеснява е фактът, че сменяте работата си, както виждам през три-четири до шест месеца. Вие сте на колко, апропо, г-н Александров?
Трийсет и две.
А да, трийсет и две. Не би ли трябвало вече да сте се ориентирали или поне да сте се научили да плувате в този водовъртеж?
Би трябвало, предполагам (Кой може да плува изобщо във водовъртеж, тъпак!)
Да, би трябвало. Виждам, че имате известен опит в… в различни сфери, което безспорно е предимство за вашата кандидатура, въпреки че не е задължително условие, тъй като на нас са ни необходими, тъй както повелява клишето, креативни хора с поглед, обемащ реалността от различни ракурси. Предвид опита ви, говоря за жизнения, а не за картографирания на листите в ръката ми, предполагам, че вие притежавате способността да маркирате, обличате и представяте конвенционалното, ако мога така да се изразя, по нетрадиционен начин. Притеснява ме, за последен път го отбелязвам, волята да сторите нещо, възложено и вменено ви като ангажимент. Противно на всички очаквания и разума, който би трябвало да ме води в изпълнението на моята работа, аз мисля да ви дам шанс. Надявам се последната ми формулировка, не възбужда у вас негативизъм или чувство за неизменна йерархичност, каквато по принцип съществува, но не в традиционния смисъл на думата.
Ни най-малко, г-н Пък… а Вергилиев. (Малък, малък. Имам чувството, че се смалявам като шибаната Алиса, какво става?)
Добре тогава. Днес сме петък. Ще ви възложа една малка задача за домашно, която искам да ми представите в понеделник. Имате време, а и предполагам ще ви е любопитно да намерите решение на поставения проблем.
Благодаря ви. С удоволствие ще, ще се постарая. А нещо друго няма ли да ме питате?
Не е необходимо. Това е всичко, което ми е нужно на този етап. Ще ви очаквам тук, точно в 9 часа, с материализирания поглед над заданието. Монтаг!
Благодаря ви много, г-н Вергилиев. Благодаря! Монтаг! Монтег!
Моля?
Нищо, прощавайте.
Кажете!
Като казахте Монтаг се сетих за Монтег[3]! Така се казваше главният герой от…
Знам откъде, г-н Александров, знам. А вие знаете ли?
Ами от…
Помислете! Ще ми кажете в понеделник. Хубав ден! А, и последна молба. Облечете се прилично и се надявам като се видим идната седмица да не издишвате така осезателно това, което усърдно сте приемали предната вечер. Довиждане и успех. Отбийте се само при Теди, момичето което ви проводи дотук, за да вземете заданието. Благодаря!
Довиждане, г-н Вергилиев. 
Наистина ли ще му дадете шанс?
Да, всеки има право на шанс. И на избор.
Но той, той е преждевременна развалина, сам видяхте. Лъха на алкохол от сутринта, а аз съм го виждала неведнъж в доста особени състояния из…
А ти в какво състояние си била, Теодора? Или продължаваш да бъдеш? Реторичен въпрос. Ще видим в понеделник и най-вероятно през следващите месеци.
И все пак…
Все пак… всички сме слушали Depeche Mode.
Моля?
Нищо, сетих се за едно парче на Depeche Mode. Пусни клипа на видеостената, моля те.
Коя е песента?
In Your Room!

Добре! Прибирам се, къпя се, хапвам и… Колко е часът? Седем без толкова. Къде съм? А, как съм се озовал тука, по дяволите? Откога не съм влизал в църква? От, от, не помня. Дали да не, не! Не са за мен тези работи. Пък и то това си е чиста проба лице…
Ще влизаш ли момче?
Моля?
Ще влезеш ли в църквата. След малко я затварят.
Ами, не знам.
Влизал ли си?
Да, навремето. Разучавал съм я от…
Не така. Влез, влез, нищо няма да изгубиш.
Какво пък толкова, тъкмо ще си припомня фреските и иконостаса.
Наслуки, момче.
Благодарско, старче. (Абе те затварят вече, къде ще притеснявам хората. Чакай поне, Север, Юг, Изток, Запад. Амин-нимА! Ще прощаваш, Боже, ама аз такова, трябва да тръгвам, че, нали знаеш. До скоро. Дано старецът да си е тръгнал, че и на него сега… А, няма го. Добре. Слушалките, скролваме, опа, пускаме:

In your room
Where time stands still
Or moves at your will
Will you let the morning come soon
Or will you leave me lying here
In your favourite darkness
Your favourite half-light
Your favourite consciousness
Your favourite slave[4]

 

[1] Следващият пасаж е изграден на колажен принцип от перифразирани стихове на Федерико Гарсия Лорка. Из стихосбирките му „Стихове за канте хондо“ (1921) и „Поетът в Ню Йорк“ (1930), превод от испански – Ралица Маркова.

[2] Depeche Mode – “Walking In My shoes”

[3] Монтег е името на главния герой от прословутата книга на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“

[4] Depeche Mode – “In Your Room”

 

Прочете още от Любен Димитров тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *