Любен Димитров: „Едно дърво“

Едно дърво 

Беше един от дните през седмицата, някъде по обяд, през юли. Горещо и безлюдно. Слънцето бе спряло, за да сипе жупел над улицата. Времето на нея също бе спряло. Когато изведнъж се чу звън от уличен телефон.

Нямаше кой да вдигне…

Беше един от дните през седмицата. Някъде по обяд през юли. Горещо и безлюдно. Слънцето бе спряло…

                                          дзъннн
                                                      дзъннн
                                                                  дзъннн 

– Да, моля – каза възпитано млад мъж, спрял случайно под увисналите клони на кестена до телефонната кабина.
Отсреща – тежко, пъхтящо мълчание.
 – Ало, има ли някой? Чувам ви. Добре ли сте? – някак задъхано се проточи в спарените дупки на слушалката младежкият глас. – Търсите ли някого? – каза той и се заозърта инстинктивно.
 – Да знаете, че освен мен друг няма. Ало, ало!  
– С-с-с кого разговарям, затрепери дрезгаво и притеснено приятен тембър от другия край на жицата.
– Ха, знаех си, че не съм слънчасал. Казвам се Тома. Вие?
– Аз, аз съм. Вие, как така вдигнахте? – попита гласът.
– Ами, чух телефона. Пък и заради филмите.
– Какви филми?
– Такъв е стереотипът! Звънне ли уличен телефон и наоколо няма никой освен теб, вдигаш!
– Ама, ама, аз трябваше да говоря с друг.
– Да, ама друг, както Ви казах, няма, така че имате щастието да говорите с мен. – шеговито отвърна младежът.
– Да, да, но другият, който трябваше да ми отговори, той… а, той не е от вашето естество.
– Че какво ми е на мен и моето естество? – усмихна се топло в зноя Тома и с неосъзната суетност се огледа в кривото отражение на стъклото на кабината. – Вярно, малко съм се позанемарил.
– Не, не, не ме разбирайте погрешно. Просто, той, аз, вие, ааа . . .  Казвам се господин.
– Приятно ми е. А той?
– Кой?
– Този, с когото очаквахте да разговаряте?
– Ааа, ами той ми е съименник.
– Да, бе!
– Да.
– Искате да кажете, че – Тома присви недоверчиво очи – звъните отнякъде си, на някакъв номер на уличен телефон, насред най-горещия ден в годината, по обяд при това, за да се чуете с някой, който въобще може да няма представа, че го търсите, а на всичкото отгоре той носи и вашето име. Така ли?
– Ами, в общи линии така изглежда, но не е точно така.
– Моля, обяснете, ако нямате нищо против.
– Не, не, не искам да ви отнемам от времето, извинете много.

                                                         тът, тът, тът…

– Я, той затвори, странна работа, – учудено сключи устни младежът, задържа за секунда потната слушалка пред набръчканото си чело и я постави в ямките на жълтия апарат.

Беше един от дните през седмицата, а бе мъртвило. Дори врабчета не се суетяха наоколо. Сякаш даже времето си бе взело почивка.

                                                                           дзъннн
                                                                дзъннн
                                                    дзъннн

– Това сигурно е някаква шега – каза на глас Тома. Той тъкмо бе излязъл от четириетажното блокче до университета, където живееше и просто бе тръгнал нанякъде. Телефонната кабина на отсрещния тротоар продължаваше да трепти равномерно.
– Няма да вдигна. Това е абсурдно – заключи той, преполовявайки прашната улица.

                                                             дзъннн
                                                             дзъннн
                                                             дзъннн

– Оф, майната му! Какво пък толкова. Ало!
– Господин?
–Тома!
– Как?
– Така!
– Но това…
– Знам!
– Какво?
– Апропо!                                                         
– Кажете!
– Не ме лъжете!
– Не бих!
– Сигурен?
– Да.
– Добре!
– Добре!
– Почваме.
– Не сме спирали.
– Пак ли него търсихте?
– Да.
– А защо?
– Говорим си разни работи.
– Какви?
– Всякакви.
– По-конкретно?
– За миналото.
– А за бъдещето?
– И за него.
– Амиии? Той приятел ли Ви е?
– Може и така да се каже. Понякога ми е най -близкият човек, понякога най-големият враг.
– Клиширано!
– Но вярно!
– От кога се познавате?
– Цял живот.
– Вие на колко сте?
– Не помня. На много.
– И винаги сте били заедно?
– Не точно.
– Сериозна дружба.
– Не може без нея.
– Аз нямам такъв приятел.
– О, лъжете се!
– Вие откъде пък знаете?
– Всеки има, иска или не.
– Добре, добре. Как два дни подред вместо с него разговаряте с мен?
– Не зная, аз не търся вас, аз търся него.
– Как си го обяснявате?
– Не си го обяснявам.
– Не Ви ли е любопитно?
– Сега като казахте, може би малко.
– И?
– Ами, не знам. Случват се и непредвидени ситуации.
– Много проницателно.
– Не твърдя, че е мъдро.
– Разгърнете мисълта си.
– Не винаги има какво да се разгръща или анализира.
– Не съм съгласен. Всяко нещо си има причина и следствие.
– В повечето случаи е така, но малкото изключения са по-впечатляващи. Въпрос на философия.
– Всичко е философия.
– Това е Вашата философия.
– А Вашата?
– Аз нямам такава.
– Невъзможно!
– Възможно!
– Добре. Какво говорите с него за времето?
– За кое време?
– За това, в което съществуваме.
– О, продължавате.
– С кое?
– Той съм аз!
– Как така?
– Аз съм той – възможност в миналото, в бъдещето. Доколкото съм реален в настоящето!
– Пояснете?
– Бъдещето е реално само доколкото е настояща надежда, миналото е реално само доколкото е настоящ спомен.
– Значи неговото съществуване зависи от това дали Ви има!
– В настоящето!
– А какво е настоящето?
– Миг на съзиране преди осъзнаване!
– Как така?
– Няма значение.
– Моля Ви, кажете.
– Инатлив сте!
– Моля Ви!
– Представете си, че се намирате на високо планинско било.
– Мхм.
– Въртите и наблюдавате. Изведнъж на отсрещния хребет виждате странно дърво. Единственото!
– Какво дърво?
– В смисъл?
– Какъв вид?
– Това ще има значение после. Но, ако толкова настоявате – старо, прастаро дори, с тъмна, до катранено напукана кора. Ниско е, но е било високо, клоните му са като начупени, подобно на отправени в молитва ръце.
– Като круша?
– Възможно.
– Знаете ли, че крушата е една богата алегория на Прамайката, чиито плодове са хората и…
– Спрете!
– Продължете!
– Вие осъзнавате, че сте видели дървото едва след като сте го видели. Между мига на съзиране и на осъзнаване, по необходимост, съществува промеждутък от време. В него е заключена реалността, единствена и безвъзвратна. Действителен е само този един-единствен миг на съзиране, без осъзнаване. Разберете ли, че виждате дървото, значи вече живеете в илюзия.
– Как? Защо?
– Ако миналото и бъдещето са постоянно в настоящето, то едно такова настояще въобще не е настояще, то е измама.
– Елиът го е казал по друг начин.
– Елиът въобще не говори за това.
– Вие за какво говорите? 
– Казах Ви. Миналото съществува в спомените, бъдещето – в плановете. Осъзнатото дърво остава завинаги в миналото и затова е нереално.
– Твърдите, че всичко е илюзия, сън.
– Калдерон го твърди.
– Кой?
– Ще разберете по-късно.
– Тоест, ние реално не съществуваме, така ли?
– Не! Съществуваме, но тогава, когато не осъзнаваме. Другото е игра, абстракция, възможност в света на почвата, мисълта.
– Така ли е с Вашия приятел?
– Да!
– Вие сте луд!
– И Вие!
– Вие!
– Вие!
– Защо вдигнах проклетия телефон?
– Защото не съществувате!
– Спрете!
– Спрял съм.
– Къде?
– В настоящето.
– Вие материя ли сте?
– Не! Аз съм миг!
– На съзиране.
– Точно!
– Вие не сте действителен!
– Напротив! Вие сте недействителен?
– Ха, защо?
– Защото сте минало!
– Затварям!
– Добре!
– Не, чакайте, не искам!
– Страх ли ви е?
– Да!
– Не се страхувайте! Аз съществувам!
– И какво от това? Ние нямаме нищо общо. Пък и вашите бръщолевения са една пълна глупост.
– Нима?
– Амиии, да.
– Двете неща, които са истина според вас са преплетени. Ако ние двамата имаме нещо общо, следователно моите празни приказки ще се окажат пълни.
– И какво според Вас е общото между нас, драги ми господине?
– Това, че сме един и същи човек!
– Да, бе, ха, ха, ха! Теб, Вас, извинете, да не са Ви изтървали от психиатрията?
– Сбогом!
– Не, господин, Тома, не. Чакайте!

                                                        тът, тът, тът

Беше един от дните през седмицата. Някъде по обяд през юли. Горещо и безлюдно. Даже слънцето бе спряло.

 

Прочетете повече от Любен Димитров тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *