Любен Димитров: „Плосковзорци“

„Плосковзорци“

– Ей, ти там, как е хавата? Ало, пак ли ще се правиш, че не ме чуваш? Темерут!
– Ало е била жена.
– Я, тоя се включи. Браво бе, сноб, най-накрая! Какво става по високите етажи? Забрави ме ти мене тука долу. Цяла вечност се изтъркаля. Каква жена?
– Няма значение! Невеж си беше, невеж ще си останеш.
– Ти пък щото си много хубав. Вечното парвеню с напудрените идеали. Ама ай стига, че и без това докачлив се изроди.
– Какво искаш? И какъв е този език?
– Сленг, брато, хич не си в час с времето. Ама нищо де, нека разнообразие да има. Нищо не искам. Ей така, просто да полафим. Сещаш се! Скучно ми е, пък и ако щеш вярвай, затъжил съм се за теб.
– Всъщност намирам своеобразното ти откровение за искрено.
– Абе да! Това да не е някои от твоите изтъркани номера, дето с такава абсорбираща сила попиваш от тях. Как го наричаха, брат, д, д, д…
– Диалектика. И тя не е номер, а…
– Всичко е номер. И ти си номер, и аз съм номер, и те са номер, и разумът им е номер, главоблъсканицата им и разбулването ѝ също.
– Ето че знаеш какво е диалектика и то според К…
– Зарежи тая работа. Кажи сега, що ми вярваш?
– Защото в твоя „номер“ няма лъжи, а самоизмама.
– Я, само как го формулира, по Хегелов тертип. Ей, по гявол си от мене, ей. Той, тоя скования, всъщност доста се доближи до истината. Спирала, Аз-ът като възникващо и отмиращо съществуване, възможно само в повтарянето на собствените си противоречия и снемащо се в естественото пораждаща се огледална форма с неизбежните деформации. Така ли е? Не е така, знам, но за мен няма кой знае какво значение това. Кажи сега каква е тази жена, дето ми наду главата с нея. Да не си се влюбил нещо, а? То ти си си пън, ама все може някакъв звук да възпроизведеш, ако те одялкат като хората.
– Става дума за повика.
– Какъв повик, бе. Ти съвсем изперка.
– Телефонния! Ало – така се е казвала диспечерката, ако мога така да се изразя, която е вдигала телефона. Припомни ли си, края на деветнайсети век:

„ – Ало?
– Да, здравейте.
– С кого да ви свържа, г-н Уотсън?
– С Бел, не с Едисон, да, определено с Едисон.
– Веднага, г-н Уотсън.
– Благодаря Ви, госпожице Ало.
– Пак заповядайте.“

– Вярно бе, как съм го забравил това, а беше толкова скоро.
– Прекалено си себичен, за да помниш в подробности реалността. А и омаловажаваш всичко що ти се намери извън хедонистичния мироглед.
– Аз като ти казвам, че си самомнителен, ти не, та не. Гледам нещата от друг ъгъл бе, братчето ми. Зарежи тази история с Ало-Бало, спомних си я. Я кажи ми, още ли виждаш само темета?
– Да! А ти подметки?
– Да, да ме вземат мътните. Я, тоя израз е отживелица. Добре, че не могат да ни чуят, че ще се смеят с гъза си. Този обаче е актуален. Та, за теметата и подметките. Как така се измислиха нещата, че не можем и да ги променим. Блъскал съм се милиони пъти, а е, не може и не може. Плоско еднообразие и това е.
– Има нещо вярно. И то не само в ракурса, а и в движението.
– Точно. Правят, струват все стъпки, които кръг описват виждам.
– Цикличност го наричат.
– Да, бе, знам. Ей, ти съвсем за вчерашен ме взе, а на една дата се пръкнахме. И преди да продължиш с помпозното си излияние, ще изтъкна, че много добре знам, че по този начин си мислят, че се връщат към нас, след като се помъчиха да си обяснят какво уж представляваме. Ей, брат, не мога обаче да отрека, че онези времена бяха хубави – както за тях, така и за нас. На мен поне ми бе интересно повече отколкото сега. То тогава някак по-творчески гледаха на нещата, по детски му, с въображение подхождаха хората.
– Отново съм принуден да се съглася с теб. Тогава измислиха, всъщност „нещата“, ще си позволя да използвам твоите абстрактни обобщения.
– Шегобиец си ти, Ироне с Ироните. Но пък си прав. Помниш ли оня с гигантските стъпала, така де при тебе не знам как е изглеждал, но оня бе, дето разделяше, как го наричаха те, а да – душата на две, пък крила ѝ даваше, че на коне и тъпак с юзди я направи, че в пещера я вкара. Ебати пича!
– Да, да, че тя пропадала, че пък се лутала, че пък докато се издигнела и отърсела от материята трябвало да живее 3000 години и пак нямало гаранция и прочие, и прочие. Аз му симпатизирах. Темето, както и идеите му, апропо, бяха доста големи.
– Сигурно едър ще да е бил, да знаеш.
– Най-вероятно.
– Както и да е. Отново по същество – не ти ли е тъпо?
– Дам, бих казал, че се чувствам потиснат от липсата на събития, произтичащи от акта на моята природа, чрез които да влизам в реален диалог и актуализация със света.
– А, най-накрая да си признаеш. Пак малко го поусука, ама нищо. Браво! После, аз съм бил лицемер и там ала-бала, нагласял съм си нещата, както ми било угодно. Кое тука му е угодното да виждаш всичко едноизмерно? Сами се прецакахме с тебе, да знаеш.
– Не сме се „прецакали“ ние. Това ни е предназначението. Да провидим в пълния мрак на материята и времето, да се чудим и мъчим в мълчание, да чакаме, докато накрая:
„блахфснацноаифхнацоцнарахбалкфнауехнцещяпвкш“,
и хоп, излязло някаква си дума там.

– После втора, трета и тя, кашата, готова! Добре че сега думите ни не хващат. Абе, те защо спряха да действат веднага след самото начало?
– Казах ти вече, предназначение! Началото е нашият край.
– Тоя също го знам, дето ей сега го цитира. И той беше пич. Помня босите му крака, дето подритваха мидите по пясъка с месеци. Малко ме депресираше, но пък готини работи каза.
„Да осъзнаваш, значи да не бъдеш във времето.“ Вярно, прозорлив беше. Но да се върнем към темата: нашата роля се изчерпа още с първичното реализиране на действието. Оттам насетне те си бяха и са на ход през неумолимия кръговрат на вечността.
– True story! Сега пък това не мен ми припомни един от готините. Я да видим, ще го познаеш ли, big head?

Умрях от камъка и поникнах
Изсъхнах и нададох вой
Заглъхна той и се изправих на крака
Къде тук тогава е страха. Никога не съм бил по-малко от смъртта.
При следващата ще умра и за себе си… [1]

– Преводът ти от персийски е отвратителен, но пък улавя идеята.
– Ей, позна го, ашколсун.
– Или „нека любовта бъде с теб“, щом продължаваме със симултантния превод и все още се придържаме към темата на суфизма.
– Обаче, по един абстрактен начин, те наистина не спират да се въртят. А ние само зяпаме ли, зяпаме.
– Знаеш ли кое ме притеснява?
– Кое, другарю?
– Това обръщение не ми се нрави. Както и да е, че им завиждам, много им завиждам!
– Говори ми. Стига им само малко да се помъчат и измислят нещата, милиони пъти по-добре от нас.
– Всъщност тяхната мъка е безмерна. Най-малкото поради необходимостта на времето.
– Е, трябва им време, много време, ама поне знаят, че то съществува и че всеки следващ миг е изумяваща преоценка на това, което са били. Дори и всичко да се повтаря. Пак им трябва това време, за да го разберат, като през него действат. А ние с тебе, к‘во, пасо, брато, пасо!
– Какво е това „пасо“?
– Пасивни сме, брат, пасивни. Направихме едно-единствено нещо и това беше.
– Да, но то е всичко. А сега поне гледаме, наблюдаваме, възприемаме, осмисляме.
– К‘во гледаме – аз ходила, ти темета. Голям кеф, няма що.
– Но се учим и чувстваме от тях и чрез тях.
– Изтръпнах от толкова знания и чувства. И за какво са ми? Да ме дразнят, че само се стичат към мене, без аз да мога да ги изживея, отливайки ги обратно.
– Не може, а и няма какво да се направи. Така е и така ще бъде!
– И кой е прецаканият тука, я ми кажи „белобради“ мъдрецо.
– Няма „прецакани“. На нас ни хрумна нещо и го направихме. Това е нашата свобода.
– Ебати свободата, ще прощаваш. Измислил си нещо и после, после – кибик. Ама то дори не си и кибик като кибиците. Поне от време на време да можехме да ги дразним, акъл да им даваме, ей така просто, за майтапа. А то, ядец, греда и то само от едната ѝ страна.
– Пак започна.
– С кое?
– Да ме натоварваш?
– И ти мене!
– Ти повече!
– Не, ти повече!
– Абе я върви и си гледай там миризливите крака!
– А ти въшлясалите глави!
– Плосковзорец с ограничен речник такъв.
– Няма такава дума, сноб надменен.
– Майната ти.
– Ей затова не искам да разговарям с теб.
– Няма да ти се наложи скоро. И Ало не е разговаряла нито с Уотсън, нито с Едисон и не е познавала Бел. Глупак!
– Злобар!
– Темерут!

П.С. Ей, пак забравих да питам умника дали има други като нас. Все се отплесвам. Сега няма да ми отговори не знам колко време. Я, нови стъпалца, и още едни, и още…

[1] Своеобразен превод на стихове на Мевляна̀ Джалал ад-Дин Мухаммад Румѝ.  

И още произведения на Любен Димитров ще намерите тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *