Любен Димитров: „Раят на изгубените ала Милтън Джон“

„Раят на изгубените ала Милтън Джон“

Те бяха безплътни. Дълго време бяха в това състояние. И дълго време отново ще бъдат. Ако той дръпне чертата, което много рядко прави, излиза, че тяхната природа е безплътна. Но в онзи малък, тесен промеждутък, затворен между двата процепа на „от“ и „към“, има нещо, много нещо, което ги осмисля. Там са те сега, горди, годни, достойни. Свободни. Защото не знаят. Но ще научат. Това е тяхната съдба. Да проумеят, за да живеят. Той го е знаел винаги. Те – не. А онзи, още по-малко. Те са там сега. Двама малки, но жизнени, чисти в очите си, като онези близначета – момиче и момче на не повече от четири, които играят около розите, докато баща им снима съцветията, под които е обречено всичко да остане такова, каквото е. („Защо инцестът да е грях, след като е свещен сам по себе си? Защото плътта тлее, поради природата си и претворява невидимото във видимо, което също като нея започва да гние“, са мисли на сестричето, които ще я споходят 22 години по-късно, когато един ден случайно ще мине покрай мястото, където са били розите). Братчето няма да посегне на сестричето. И обратно. Не се знае със сигурност, но се предполага. Поне докато бащата е там, около тях. Но този баща не е като онзи баща. Този баща е от онзи, който сега стои срещу нея, оплел краката си в нейните, вдишващ от издишванията ѝ, чувстващ с кожата ѝ, движещ се с гръдта ѝ. Този баща е от онзи, чийто поглед сега, все още извира от необяснимото, нежно се стича по собствената си белота, пролазва като небесна твар по голата, неопетнена повърхност, възбужда нежния мъх по изваяната му ръка, облизва сладостно, но без похот протегнатия към лицето ѝ пръст. Той рисува. Той я рисува. Тя отдавна е изписана. Той знае това, но всеки път, когато я докосва, му се струва, че го прави за първи път. Че сътворените ѝ устни, са пресътворените от него. Че разтичащите се от сладката ѝ слюнка спирали по върха на пръста му размазват светлосянката под овалните ѝ скули, че бледо-жълтата охра деликатно се наслагва върху тясното и остро носле, че пръста му с фин замах извива елипсовидните портали, в които той се вглежда:

– Ти, ти си Живот, казва.
– Ти ме направи, значи ти си живот, отвръща тя.
– Ние сме… Те млъкват изведнъж и се вкопчват един в друг онемели.

Той на себе си:
„Това аз ли съм? Тези мисли мои ли са? Свободен ли съм? Ако някой ме е измислил, има ли власт над мен преди, по време на и след моето раждане? Аз не би трябвало да говоря по този начин, не и във времето, в което живея. В кое време живея всъщност? Този, който е преди, над, под и около мен или въобще не е свързан с пространствените измерения, които току-що започвам да осъзнавам, този същият, или това, което усещам като намеса, като нещо извън и вътре в мен, онова, което не мога да изкажа, да определя, да дефинирам, да… откъде извират тези думи, от него, мен? Защо въобще мисля за тези работи и мога ли аз, аз, аз, ако съм Аз, да говоря с него, него, него, ако е Той? Искам да го питам, защото сега питам себе си. Ей, Ти! Можеш ли да контролираш времето на моето съществуване и събитията в него? Може ли да ги разбъркваш, изтриваш, нагласяш? Или двамата ставаме и винаги сме били едно, и го правим като в транс-хипноза-делириум-сън-видение-реалност-ти си-давай-моите думи се изчерпаха-кажи нещо-кажи-за да не спре-моно-диалога-кажи! Мълчиш. Винаги мълчиш. Ще продължа. Например, аз и тя кога „сме“? През цялото време, което ние усещаме като такова или в моментите, които ти се сетиш за нас и започнеш не само да ни мислиш, но и да ни назоваваш. Но веднъж измислени, ние вече не сме ли вечни? Мълчиш…“

(Гълъби, не, повей на акация, примесен с аромат на липа и въпрос от дългогодишен обект на желание: „Усещаш ли мириса на нощта“, премества ракурса от него в нея. Неволно, разбира се. Това е поток, той е не-волно-волен!)

Тя:
„Той е в прегръдките ми. Той може да не мисли, че аз мисля за това, но аз го правя. Мога ли аз да определя мислите на този, от който съм? Кой кога взема преимущество или нещата не са толкова еднопланови, а паралелно съществуващи като вселени, реалности, илюзии… Аз и той сега стоим вкопчени един в друг. А какво прави той, ако въобще го има. Няма как да го няма, защото подобно усещане за присъствие е по-силно от допира на моите до неговите устни, от кожата, която сега диша с моята, от аромата, звука, сенките пред клепачите, от всичко, което идва някъде отвъд. Ето, сега аз го придърпах тук и същевременно отпратих на неговото място. Той бе станал да се разхожда между две дървета и един храст на зелената поляна с лайката, когато аз се появих в него и той се спусна през глава, за да не ме изпусне, за да ме улови, за да ме запази… О, колко красива е тази игра. О, колко вечна е тази игра. О, колко. О.“

Дали има образ, или е безплътен като нас, попита се той, когато усети, че дъхът ѝ се успокои. „Той нещо повече ли е от нас, или е зависим от нас. Ако нас и другите като нас ги няма, той, той няма да е това, което е, той ще е друго, но това ще е празно, защото няма да има свят-ове! Най-вероятно той ще се, как би го казал, ей ти, как би го нарекъл, драскачо, а да, той ще се хибернира. Твоята дума обаче не е моята дума, моята е – умиране, след което, някой ден, идва раждане, отново-дишане, без гаранция дали то ще породи същата същност, а оттам и подобни нам. Стига, толкова въпроси. Ето, виждаш ли откъде тръгнахме заедно и докъде стихнахме. А докъде още можем да продължим. Искаш ли да проверим. Дай да видим какво ще стане, ако го направиш, както го бе замислил, както го бе изфабрикувал, не за себе си – ти себе си не обичаш да лъжеш, а за другите, тях с удоволствие премяташ. Нали това ти е работата. Да измисляш. Защото е забавно, забавно за теб, а впоследствие и за някои от тях. Давай, ти си на ход. Ти!
Сега те ще заспят. Неохранявани, необезпокоявани, недокоснати. Това обаче ще е последният им сън. Тя ще го види, а когато на сутринта той чуе за видението, нищо вече няма да е същото. Защото така е писано, а това, което той е видял, това е! Скоро след това ще се появи и Другият!
(Другият не знае, затова стои под линията. Тази бележка е за него. Но той никога няма да е прочете и да провиди бъдещето си и затова винаги ще повтаря една и съща грешка, която ще го праща там, откъде няма да се измъкне. Значи тази бележка е за теб. Ако имаш желание…)

__________________________________________________________________
На тази своя висота Падналия в момента се намира върху най-външната сфера на Птолемеевата вселена. Тъй като двете крайни точки на зрителното му поле съвпадат с двата небесни полюса, сиреч полюсите на вселената, следва, че той е стъпил върху небесния екватор. Тъй като Овена вече е зад хоризонта, т.е. залязва зад земята, очевидно е, че той е в срещуположната част на еклиптиката, т.е. във Везни. Общоприето е схващането, че светът е създаден през пролетното равноденствие. Следователно слънцето трябва да се намира в Овена, което ще рече, че заедно с него слънцето вече е залязло зад земята. Той е застанал в срещуположната точка на Везните, което означава, че се е притаил над сянката на земята. Освен това той е кацнал точно над градината и то в полунощ, часът, в който се завръща. Цялата тази сложна, но прецизна топография установява една характерна и неизменна връзка, която го позиционира в онази област на небосвода, която принадлежи на знака Везни. Везните не само са противоположни на слънцето в периода на пролетното равноденствие, а обхващат главата на съзвездието Змия – неотменен негов символ. Овена отнася Андромеда, понеже двете съзвездия са съседни едно на друго и се скриват зад земята едновременно. (Митологичната Андромеда е била застрашена от змей). Има и други обяснения, но това е най-ясното!

 

Прочете още от Любен Димитров тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *