Людмила Балабанова: „В извивките на светлината…“

***

Колко пъти гледам как умира светлината
            как се превръща в здрач
и после храни корените на Дървото.

Изстиват бавно уморените лъчи
блестели преди миг в окото на кълвача.

За мрака нищо или само добро

 

***

В извивките на светлината нощта се ражда бавно
            несигурно напредва.
Лицето на отвъдното надникнало отгоре придобива
            по-определени черти
            докато прогледне.
Притаена под дебнещите му очи си мисля
защо и тази вечер подхвърлената небесна монета
            Луната
падна пак на същата страна. Какво ни предвещава?
Около мен хора и неща се стопяват. Остава
само коренът. Невидимото е неуязвимо.
            Но това
което тук изчезва някъде се появява придобива
            по-определени черти
и лицето му над хоризонта на отвъдното изгрява

 

***

Едно по едно прецъфтяват и залязват нещата
добре че е вятърът да разнесе семената

За това пътуване няма бряг нито къща.

Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизам
като във вековна гора без мисъл
            за връщане

Мога да гледам право в тайната ако не е
мъглицата на дъха ми между мене и нея.

 

Прочетете още от Людмила Балабанова тук.

Please follow and like us:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *