Мадлен Аспарухова е родена на 24.04.1993 г. в гр. София. Отраснала е в гр. Видин, където учи в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, с профил „Изобразително изкуство“. През ученическите си години помага в съставянето на училищния вестник „6-тото” и е част от литературен клуб „Иван Деспотов“. Завършва „Връзки с обществеността” в СУ „Св. Климент Охридски”, Факултет по журналистика и масова комуникация.
Нейни текстове са публикувани във вестниците: „Жар”, „Видински мост”, „Конкурент”, „Видин” и др. През 2010 г. излезе от печат и първата ѝ книга (сборник разкази) – „Пътечка през шубраците”.
РЪЦЕТЕ НА БАБА МИ
Подът на банята е виждал повече разбити души и прекършени надежди, отколкото котлите в Ада някога ще видят. Ако съществува, разбира се. За пода съм сигурна. Той е особен вид ад. Там отиват един особен вид грешници – провалилите се. Най-сетне и аз стигнах там. За миг се почувствах като героя на Дамянов на дъното на пъкъла. Какво ставаше с него? Правеше си стълба от надежда? Или лъчи? Какви глупости!
Бягам от работа, за да се видя с него – виновна. Харча пари, които нямам, за да направя идеалната вечеря – виновна. Лъжа приятелките, че ми е подарил цветя – виновна. Срамувам се, че идвам от малък град, защото това ме прави недостойна в неговите очи – виновна. Правя се, че не ми понасят миризми, за да изглеждам по-изтънчена – виновна. Крещя във възглавницата, когато не си вдигне телефона, а после му казвам, че всичко е наред, за да изглеждам разбираща – виновна. Бях се провалила в това да се правя на нещо, което не съм. Виновна, виновна, виновна.
Лежах и плаках. А после ми стана смешно. Искало ли Ви се е никога да не сте си помисляли нещо? Сякаш лошото Ви е чуло? Така и аз преди седмица–две си бях мислила, че от много време не бях плакала. Пътувах в градския транспорт на път за работа и си мислих колко е хубаво, че седнах до прозореца, че сутринта е хладна, че са пуснали любимото ми предаване по радиото и че не съм плакала отдавна. Може би ако не си го бях помислила, сега нямаше да лежа на пода…
Вече не чувствах ръцете си – тези дълги пръсти и тънките кокалести китки съм ги наследила от баба. Тя често казваше, че приличам на нея, че приемам всичко присърце, а не трябва така. И ме прегръщаше силно, защото вече знаеше, че животът ще ме нарани. И знаеше също, че няма да е до мен, за да ме прегърне тогава. Знаеше, че няма да може да прегърне двадесетгодишната жена, която плаче свита на топка след любовно разочарование, затова прегръщаше петгодишното момиченце.
За да ме успокои, ми разказваше истории. Като тази за построяването на къщата, в която живеех преди толкова животи. На нейно място имало малка едноетажна постройка, но като се родили баща ми и чичо ми, трябвало да я направят по-голяма. И баба плакала. Скрила се в кошарата и плакала за родния си дом, докато отвън мъжете събаряли покрива. Сетне запретнала ръкави и се захванала да им помага. Тухла по тухла. Докато не вдигнали новата къща. Трудно ми беше да си представя, че със същите ръце, с които меси пита, е редяла тухлите, израждала телета, копаела ниви и лозя, и бе галила челото ми… Имаше магия в тези ръце, сигурна съм.
Успя да ме научи да плета и да бродирам. Но може би е усещала, че няма да ни остане време да ме научи как се разрушава нещо, което обичаш. И как се преживява това. Не успя да ме научи как се живее с всичките дяволи, които завързваше в бримките на плетката си. Затова ме прегръщаше с цялата безпомощност и сила, на които бе способна.
Лирическият герой бе на дъното на пъкъла и си бе направил стълба от мъката? От надеждата? Моята стълба бяха моите ръце. Те се подпряха на плочките и оттласнаха тялото ми. Те измиха лицето ми и съдовете. Те пуснаха прахосмукачка и сгънаха прането. Тези ръце преобразиха бъркотията, в която се бе превърнала квартирата и щяха да направят същото и с бъркотията в живота ми. Същите ръце го набраха за трети път, за да му кажа, че имам нужда от него. Имах нужда някой да ме вдигне от проклетия под, да ми направи чай и да ме завие. Но прекъснах връзката – дадох си сметка, че вече бях направила всички тези неща за себе си. Затова не се страхувам. Можете да ме разрушите до основи – докато имам ръцете си, ще знам как да се изграждам. Колкото пъти е необходимо.
КРИЛА
Някои дни слизаш на своята спирка, други – не. По принцип така работи цялата сложна пътнико-транспортна система, но на главната ни героиня тепърва ѝ предстоеше да разбере това. Точно в този момент тя пътуваше в трамвай номер 11, опитваше се да се предпази от пазарската чанта на жената зад нея и говореше по телефона с майка си.
– И гледай пак да не те хване дъжда! Все болна ходиш…
– Да, мамо, добре – тя завъртя очи.
– Сериозно ти говоря, това лято се е сбъркало. Такова чудо не е било от лятото на 2011-та, помниш ли?
Тя много добре си спомняше лятото на 2011 година.
– Как ще помня такива глупости! Ох, добре, хайде, ще слизам…
– Стигна ли вече?
– Не, но ще се отбия до „Кауфланд” да купя на Ники пилешки крилца, нали съм добро гадже! Ох, да, добре… Имам чадър. – провери в чантата си за чадър. – ‘Айде… ‘Айде. Добре, чао.
Стъпките ѝ изтрополиха на тротоара. Тя изтупа дънките си и сякаш нещо я дръпна за ръкава да погледне нагоре. Тя спря – облаците приличаха на корона над планината. Като малка бягаше от вкъщи и отиваше в оранжериите, за да гледа как дъждовните капки падат върху найлона. После се разболяваше, наказваха я и така до следващия път. Баба ѝ започна да я нарича „гъбка”, защото излизаше само при дъжд. След това баба ѝ почина, тя порасна, премести се в този град и дъждовете изгубиха своя смисъл. През последните две седмици определено се стараеха да си върнат старата слава. Метеоролози в омалели сака плашеха хората с цифри, които не разбираха; познати се спираха на улицата и цъкаха срещу небето, а на нашата героиня точно това небе ѝ напомняше за небето от лятото на 2011-та (да, осъзнаваше как звучи това, но упорито настояваше, че в този град небето е друго, някак… по-далечно).
Онова лято беше голяма жега. Старите все се кръстеха и се тюхкаха, че всичко ще изсъхне. Само за една нощ небето се преобърна, изпочупи клони и прозорци и шумно обяви, че ще прави каквото си иска. По време на тази първа лятна буря, тя се беше качила на едно дърво и с група приятели беряха череши. Тъкмо тръгваха, когато ги пресрещна кола – по-големият брат на едно от момичетата. Той слезе с цялата важност на човек, който учи в столицата и започна да раздава заповеди кой да се качва в колата и как може и капка акъл да нямат, та висят по дърветата в това време… Останалите се намъкнаха вътре криво-ляво, а тя скръсти ръце и заби пета в калта. Дъжд сякаш някой го сипе с кофи, зъбите й тракат, а тя изважда един след друг краката си от калта и тръгва пред колата. Тя напред, той – след нея. Небето гърми, той титка, тя крещи. И така до къщата ѝ. Това беше първия път, когато я изпрати, последния гърмяха само гласовете им.
Небето ѝ беше аларма и тя продължи напред, за да изненада приятеля си с вкусни пилешки крилца. Не, че в кварталния магазин нямаше, но не бяха толкова пресни, губеше им се вкуса, а пък човек трябва да се глези понякога, иначе какъв е смисълът на всичко. Като беше по-млада, имаше усещането, че магичните мигове идват сами и единственото, което трябва да направиш, е да им кажеш „Да”, а сега трябваше да си ги планираш, да си ги направиш, че даже и да ги панираш тези чудеса. Но това е нормално, нали? В смисъл, тя бе пораснала достатъчно, за да знае, че не можеш да очакваш някое чудо да се блъсне в теб. Нали?
Добре, не се блъсна в нея, но за да сме верни на истината, трябва да кажем, че се доближаваше с всяка секунда. Тя спря, огледа се, погледна в него, после пак се огледа, опита да прецени разстоянието до пътното платно, прибра един кичур зад ухото си, опита да прецени дали може да прескочи мантинелата, прокле обувките си, зачуди се каква е вероятността да срещне точно него, точно тук, пое си дъх, запита се дали я е забравил, вирна брадичка и реши да го подмине. И всичкото това в рамките на секунда и половина, но не достатъчно бързо, за да избегне усмивката и подадената му ръка и да забрави напълно какво бе решила преди половин секунда.
– Щеше да ме подминеш?
– Нямаше, аз…
– Какво правиш тук?
– Пазарувам – той вдигна вежди – А ти?
– Имам интервю за работа в онази сграда еййй там – той посочи с пръст, а тя си спомни този жест и това удължено „еййй там”, че едно време се отнасяха за звезди. Небето им даде сигнал, че времето за свиждане с миналото изтича.
– Ами… аз… да не те задържам – приглади един кичур коса, който вече беше зад ухото ѝ и той забеляза светла ивица на китката ѝ. Някога ѝ беше подарил гривна и сега формата на кожата, неизгоряла от слънцето, която можеше да е конец, мартеница, ластик за коса и какво ли още не, му напомни точно за онази гривна. Този път сигналът от небето приличаше на сигнала от онова предаване „Минута е много”. Пред очите му се появи човечето и каза: „Няма време”.
– Да пием кафе?
– Какво? Нали си на интервю? – телефонът ѝ започна да вибрира, беше Ники.
– А… Нищо важно, не е моето място… – погледна телефона ѝ. – Освен, ако не бързаш?
Няколко дъждовни капки се спряха в миглите ѝ. Тя го погледна с очите на седемнайсетгодишно момиче, което не се страхува от бури и изключи телефона си.
Епилог: той не получи работата (така става, когато не отиваш на интервюто, а после не си вдигаш телефона), тя се раздели с Ники седмица по-късно и ако той узнаеше, че всичко това се е случило само заради любовта му към пилешките крилца, нямаше да хапне нито едно крилце повече през живота си.
Прочетете още от Мадлен Аспарухова:
„Магията на Декември“, „Дамян не е болен“, „Ребро в излишък“