ПРИТЧА ЗА РАПАНА
Когато за първи път попадна в рапана,
вътре беше тъмно и неугледно.
Започна да рисува фигури по стените му,
като спеше в самия му край.
Чуваше звуците на някакви гласове отвън,
виждаше сенките на хората,
които минаваха покрай него.
Но рапанът вече беше свил пролуките си,
човекът се беше изгубил по спиралите му
и нямаше път навън, нямаше път
извън оранжевата му уста.
Рапанът растеше все повече и действително –
той стана по-удобен и ехото му – по-меко.
Един ден рапанът беше единственото нещо,
което оцеля.
Прочетете още от Мартин К. Илиев тук.