Сами в красивата гора
Стояхме пред портала на бъдещето,
въздигнати от богатата му лека хармония.
Както стояхме, влизахме.
***
Древната смърт и зората –
между двете пътувах, радикално сама.
Многогодишни растения
Живеех с раните.
В телесна градина се отваряха и затваряха, цветя на кръвта,
според непостоянното слънце.
На отвесните скали змията бе съблякла кожата си.
Октомврийски риби
Среброто бе ново – от тела,
и живееше.
Мълчащото
Бе насреща ми.
Треперех в пълно самообладание.
Тъмната лодка
Във вечерното море, сáмо високо платно,
прозрачна от залез, тежка
от собствен път, невидим в древните вълни.
Давахме всичко от себе си
Октомври пусна котва в лунната пътека –
всичко тъмно и в светлини,
както е присъщо на навечерие.
Прочетете още от Маргарита Серафимова тук.