Наталия Иванова

Наталия Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва специалност „Журналистика”, а в момента е магистрант в програма „Преводач-редактор” в Софийския университет. Отличена в конкурсите на „eRunsMagazine“ и „Liternet“ (2014), „Васа Ганчева“ за постижения в журналистиката (2015), „Боян Пенев” в Шумен (2015), „Веселин Ханчев“ (2016), „С море в сърцето” (2016), „На слънце време” (2016), „13 века България” за литературна критика през 2018 г. Нейни стихотворения са публикувани в „Кръстопът”, „Литературен вестник”, „Liternet“, както и в двуезичната антология за съвременна българска поезия „Jamás olvidados / Hикога забравени“ и в „Зоната“ – т. 1 на антология за съвременна българска поезия (2017, „АРС“).

ЕДНА ВЕЧЕР

Стояхме на пропукания покрив на живота,
а отдолу ни градът заспиваше.
И идваха при нас по-смелите
да скочат за „Борба!” и за „Довиждане!”
А ние слизахме за малко, но се връщахме
да седнем пак отгоре на света,
по-сигурни от вчера, но обидени,
че пак не ни достига тежестта
дори да паднем.
Но долу всички са –
и нашите родители, сестри,
и тези, които вечно сме обичали,
и всички непознати и дори
останалите, дето не живеят.
Простете ни за мислите,
след малко идваме,
ще легнем и ще гледаме нагоре,
ще чуваме, че нещо случва се,
но знаем ли въобще какво е?
Възможно ли е да са стъпките на хората,
преминали през същото на пръсти?
Унасяме се тихо и сънуваме
как скоро всичко ще се срути.
Невинните ще паднат в жертва,
телата им ще търсим сред отломките
докато не викне някой, че невинни няма.
И пак ще се качим отгоре.

 

Прочетете и други стихотворения от Наталия Иванова:
„ВСЕ НЯКОГА“
„КОГАТО И ПОСЛЕДНИЯТ СИ ИДЕ“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *