Домът на комисар Малтезе
През последните две десетилетия италианският криминален сериал претърпява значителни жанрови и структурни изменения. Първият знак за настъпилите трансформации може да бъде „разчетен” в успешната сериална екранизация на романите на Андреа Камилиери „Комисар Монталбано” (“Il commissario Montalbano”). В продължение на 36 епизода от 1999 до 2020 г. зрителите по цял свят се срещат с един достатъчно неординарен герой, чиято борба с престъпния свят преминава на фона на екзотичния сицилиански пейзаж. Режисьорът Алберто Сирони придава не само подчертана кинематографичност на сериалния текст, но и демонстрира чрез кастинга на актьорите нов подход при изграждането на персонажната схема. Вигата – измисленият град-център на сериала – е конструиран като пространство, обединяващо средиземноморския колорит, сицилианските убежища на Коза Ностра, спартанските полицейски кабинети и италианските топоси на Бокачо – кръчми, старинни домове, изби, любовни „гнезденца”… За географията на сериала градът се превръща в концептуален топос, чиято семантика, благодарение на криминалната интрига, експлицира различни смислови пластове – исторически, културни, сакрални, създавайки внушението за хаос, повторяемост и „вечно завръщане” в човешкото битие. Безспорно е, че подобен подход кореспондира с постмодернистичната поетика, за която, по думите на Марк Оже[1], е характерно разслояването на градското пространство на град-памет, град-фикция и град-среща. Разбирането за града-памет се реализира в три плана (исторически, митологичен, интертекстуален) и води към създаването на специфично, „вълшебно” пространство в сериалния текст. Градът-фикция е град, лишен от референт[2], «усреднен», стилизиран вариант на градското пространство, който съдържа набор от елементи-клишета, осигуряващи комуникативност и разпознаваемост на сериалния свят. Градът-среща обслужва наративната структура на сериала и по-конкретно неговия структурен канон, изискващ добавяне на все нови и нови сюжетни блокове – особеност, свързана с принципа на изграждане на романа.
През 2017 година се появява нов италиански сериал, който демонстрира кинематографични „отклонения” от схемата на „i film gialli”. Режисьорът Джанлука Мария Таварели (Gianluca Maria Tavarelli) заснема четирисерийния мини-сериал „Малтезе – Романът на комисара” (“Maltese – Il romanzo del Commissario”), главната роля в който изпълнява Ким Роси Стюарт (Kim Rossi Stuart) – достатъчно популярен италиански актьор, работил с Микеланджело Антониони в „Отвъд облаците”. Отново топосът на града е натоварен със сюжетогенни функции – седемдесетхилядният град Трапани, разположен на морския бряг на Северозападна Сицилия, се превръща в пространство на противоборство между минало и настояще, дълг и безчестие, закон и престъпление. Сюжетът за сблъсъка между комисар Малтезе и мафията е пренесен четири десетилетия назад във времето – в 1976 г., в разгара на „куршуменото” десетилетие в Италия, получило наименованието си по едноименния филм на Маргарете фон Трота[3]. Фамилията на главния герой, изнесена в заглавието на сериала, отпраща към друг класически криминален сюжет от епохата на американския „ноар” – „Малтийският сокол” („Maltese falcon”) на режисьора Джон Хюстън по едноименния роман на Дашиъл Хамет. Във фамилията на персонажа се съдържа и една паронимична интертекстуална връзка с друга роля на Роси Стюарт от началото на века – тази на инспектор Валерио Малдези[4].
Изключително внимателно е реконструиран историческият колорит в сериала – модата на 70-те, актуалната музика за периода (Creedence Clearwater Revival, Drupi, Patty Pravo, Weather Report), автомобилите и мотоциклетите, храната на региона… Но освен онова, което Барт нарича „ефект на реалността”[5], във филма функционира визуално-семиотично поле, натоварено с особени функции. Това е полето на интериора. Ако градското пространство във филма се гради чрез семантичните признаци „теснота”, „здрач”, „хаос”, представителен за семиотичната функция на интериора във филма става един топос, който контаминира в себе си изброените признаци, извеждайки ги на друго художествено ниво. Това е домът на Малтезе. Старото сицилианско здание визуализира важен хронотопен модел, съответстващ на криминалния сюжет – модела на лабиринта[6], в който пространствената сложност се съчетава с темпорална полифоничност. Домът е територия на сънищата и спомените на Дарио Малтезе. За героя той е сърцето на родния Трапани, барокова раковина на светостта и греха на миналото, леговище на нощните му кошмари. Завръщането в дома е акт на помирение с образа на бащата, край на инициацията, през която преминава юношата Дарио, приемане на битието в цялата му драматична пълнота – „трябва да се направи така, че в този дом да се върне животът и той отново да започне да диша”. Старата камера и грамофонът възкресяват миналите спомени и миналите усмивки, всичко онова, което преди двадесет години Дарио е изгубил, за да си го връща в настоящето, частичка по частичка в горчилката на закъснелите прозрения.
Домът на Малтезе е затвор, крепост, скривалище, сандък, в който е херметизирана цялата му личност. Домът на Малтезе е плетеница от стълби, вътрешен двор, колони, черни входове. Лабиринт, който спасява обитателя си, когато идва неговият ред да изкупи истините, до които е стигнал. „Тук има хиляда стаи” ще твърди комисарят, когато решава да събуди отново привиденията от детството си и да влезе в кабинета на баща си, погребан за двадесет години под белите савани на мебелите. Заемайки кабинета, комисарят ще поеме върху себе си бремето да изживее остатъка и от бащиния живот, прекъснат на неговите години. Той е следващият Малтезе и маскулинното пространство на кабинета вече му принадлежи. Кожените мебели, старинното легло, запазилото звука си пиано, високите тавани и тежките врати между стаите, които рядко се затварят, поддържат илюзията за лабиринт. Този дом не се метафоризира чрез обичайния образ на гнездото, което според Гастон Башлар, „не познава враждебността на света”[7], а чрез атмосферата на прохладната пещера – обиталище на тайни и отчуждение, на комплекси и призраци. Неслучайно Малтезе ще бъде наречен „хладнокръвен ловец”, самотник, повече приличащ на човек от Севера, който в Трапани приемат с подозрение като „ненаш”. И този ловец ще преследва с яростно самообладание своите трофеи – в сериала често се появяват анималистични антропоними (Leonci, Leone – лъв, „U Cunnigghiu“ – заек), докато накрая осъзнае, че целият град е „див звяр”.
Сериалът демонстрира жанрова нееднородност, която е умело прикрита зад плътната криминална интрига и която включва в себе си елементи от политическия детектив, „полицейските филми”, социалното кино и криминалните “treatments” на 70-те. Но цялата тази смес от минало, обхващащо чрез различни отпратки четири десетилетия след края на Втората световна война, е пречупена през визията на съвременния поглед, на човека, възприемащ с печална гримаса времената на „черните принцове” и „Червените бригади”. Във водовъртежа на тези времена героят на филма търси някаква друга, нерадикална истина в града, „който няма сърце, а само инстинкти”.
Хитиновата обвивка на Малтезе е отчуждението на екзистенциалния „чужденец”, който не може да се впише в никоя общност, на когото са чужди както домораслите хипита в дома на обречения журналист Мауро Ликата (Francesco Scianna), така и идеята за подредеността на живота на Кейт (Cherish Gaines) отвъд океана. Той е чужденец даже в любовта, сред която се опитва да го приюти Елиза (Rike Schmid) – немкинята с „душа на сицилианка”. И в тази отчужденост се крие безприютността на света без правила, многоезичен, многогласен, твърде актуален за зрителя от XXI век, в който постмодернистично зад историческата маска е кодирана огледалната ситуация на днешния ден.
Единственият изход от омагьосания кръг на този свят за Дарио Малтезе е морето, безкрайността на водата, която „всеки, поне веднъж в живота си, трябва да види”.
[1] Оже М. От города воображаемого к городу-фикции. Художественный журнал, 1999. № 24 http://www.guelman.ru/xz/362/xx24/x2402.htm [Дата на използване 24- 07- 2020]
[2] Блекледж О. Телевизионный город – город без референтности. Неприкосновенный запас: дебаты о политике и культуре, 2010, № 2 (70) (март-апрель), 215-222.
[3] Има се предвид филмът на режисьорката „Куршумени времена” („Die bleierne Zeit”) от 1981 г.
[4] Валерио Малдези е главен герой в популярния телевизионен филм на режисьора Микеле Соави “Uno Bianca” от 2001 г.
[5] Барт Р. Эффект реальности. http://www.philology.ru/literature1/barthes-94f.htm [Дата на използване 24. 07. 2020]
[6] Лотман Ю.М. Выход из лабиринта. 1998
http://www.philology.ru/literature3/lotman-98.htm [Дата на използване 24. 07. 2020]
[7] Башляр Г. „Избранное: Поэтика пространства”, Москва: РОССПЭН, 2004, с. 55.
За снимковия материал са използвани сайтовете:
https://www.youmovies.it/
http://paroleacolori.com/
https://www.telesudweb.it/
Автор: доц. д-р Наталия Няголова
Прочетете още от автора:
„Опит за летене” на Александър Плетньов. Кратки бележки под линия”
„Мишел Пиколи сред нещата от живота“
„Масленица в кинопоетиката на филма „Сибирският бръснар” (1998)”
„Младата актьорска генерация на петербургска сцена“