„Крайпътна обител“ (2017 г., изд. „ДАР–РХ“) е дебютната стихосбирка на Александър Христов. Още първата книга на автора очертава един своеобразен художествен свят.
Основните градивни механизми, задвижващи периметъра на поетическата оптика, са кодирани в заглавието на книгата, проблематизиращо движението на лирическия аз, очертано чрез редица парадигмални физични и метафизични пътувания в търсене на (себе)познанието. Именно последното интуитивно ще се превръща в градивен елемент на формираната в края на пътя спасителна обител, след която се открива търсеното умиротворение.
Книгата структурно е разделена на няколко части, контекстово обособяващи в себе си отделни лирически мрежи от текстове и изграждащи своеобразни самостоятелни подчасти. А последователните им преплитания, преливания и диалогизации задават началата на семантичните трасета в стиховете на Александър Христов, водещи до т.нар. гранични екзистенциални човешки въпроси, отвъд които е познавателна оптиката на всевиждащия лирически герой. Така очертаната текстологична мрежова конструкция разширява идейно-смисловата перспектива на книгата, създавайки многогласие чрез постоянно мултиплициращите се превъплъщения на героя.
Още първото стихотворение в книгата – „Април (1990–2017)“ – събира жизнените граници на лирическия персонаж в точката на ставащото сега. В „Април (1990–2017)“ героят приема субектно-обектна функция. Вкаран е в потока на случването, но едновременно е отстранен и изведен извън собствената си история, извън собствения си живот, за да може да мисли екзистенциално за заобикалящата го действителност. Само от тази позиция той може да изживява събитията, но и да притежава поглед на анализатор, определящ битието си като неритмично, хаотично, вижда как се премятат минутите напред, но и същевременно рови „в скрина на Рембо“, където времето изгубва изначалната си линейна посока или пък ясно заявява, че: „лъкът на времето// къса струните// на часовете…“. Въпреки отчетливите констатации лирическият герой не намира търсения ритъм и успокоението, защото все още е заклещен в границите на жизнения си път. Красноречив пример за предстоящите жизнени трансформации на персонажа е последното стихотворение „Кръщелници“, което поставено до първото, ясно разкрива обърнатата вече светогледна перспектива. Героят в „Кръщелници“ пак скита: „по улиците на града// с тесните маски// с минутните роли// които след миг// ще ни отнемат// късат се невидимите струни…“, всичко е така както в „Април (1990–2017)“, но с тази разлика, че тук не се изгубваме в събитийния лабиринт, а „оставаме само// силуети (подч. мое Н.К.)// на жонгльори“. Вече самоопознал себе си и света, помирил противоположно разположените си половини, извървял пътя както по хоризонтала, така и по вертикала, лирическият герой намира своите отговори на така наболелите мирови въпроси, превръща се в кръщелник „на пътя// вътре в нас (подч. мое Н.К.)“. Неслучайно и емоционалният градус в последните стихотворения е силно редуциран, снижен до точката на примирението. Едва доловима е тъгата на персонажа, натоварена вече предимно с положителните конотативни значения[1] на посветения в битийните тайни човек. Изцяло липсват разочарованията, носталгиите, болките и страховете, концентрирани в първата част на стихосбирката. Показателно например за реконструираната светогледна призма на персонажа е и стихотворението „Развалини“, пак от втората част на книгата, в което прозорците са обърнати навътре, докато в „Април (1990–2017)“ те са „слепи“ и „нощни“, незрящи за света нито отвън, нито отвътре.
Силният събитиен градус превръща първото стихотворение в център, чрез който се задвижват и разгръщат механизмите на битийно самоопознаване на Аз-а в следващите текстове, в чиято идейно-образна система срещаме редица отломки от „Април (1990–2017)“.
Особено важно място заема и „Друго лице“ с посвещение „на Април“. Търсеното на другото, вглеждането в другия, превръщането му в огледало е последователно прокаран мотив, чрез който героят се опитва да помири своята постоянна двойствена нагласа към заобикалящия го свят. Красноречив пример е съпоставката между цикъла „Лица на смъртта“ с мото „Mors ultima ratio“[2] и съответно разположеният във втората част на книгата цикъл „Лица на живота“.
Интересно, в тази идейна посока, е да се проследи отразяващата способност на водата и нейните различни проявления, които са натоварени с особени знакови функции. Още в „Писмо от А.“ – част от група стихотворения с ясно посочена епистоларна и дневникова характеристика[3] – повърхността на водата се превръща в граница, в праг между физичния и метафизичния свят, чието преминаване води към така желаното осмисляне на заобикалящото. Търсенето на собственото отражение върху водната повърхност, а после и последвалото отнасяне на образа по протежението на реката, ясно посочват изначалната раздвоеност, лутането, но и желанието на лирическия герой да слее тукашното и отвъдното. Персонажът се намира на брега, но търси и проектира своя образ отвъд водната граница. Неслучайно в „Река“ той вече не може само да чака, да се вглежда, а преминава от другата страна: „Не мога// да чакам повече.// Влизам// в придошлата вода// като в гроб…“. Лирическият герой свързва хоризонталата с вертикалата на своя свят посредством пренасянето на „всички// спомени от утре// пожелавани// и пожертвани// с всички пролетни ветрове// и камъни// разбити камъни –// в реката,// която помни// моя студ// и моята топлина –// както всяка майка// помни// неродените си деца.“. Споменното и сънното размиват окончателно времепространствените граници. Своеобразният багаж, който героят пренася, е именно иницииращата памет, посредством която той ще успореди тукашното и отвъдното, ще измести позициите им и от един до друг ще се прелеят един в друг, но пазещи в себе си своята предишност. Това изкривяване на темпоралните векторни посоки и пространствените координатни оси именно ще съгради трансцедентното кръгово пространство на крайпътната обител, също видоизменяща своя денотативен облик, изобразяван чрез елементи като църквата, кръста, иконостаса, кандилото и пр. Тя вече не е външно положена за героя, а се разтваря в него, така както той се е слял в универсума, за да достигне до хармонията на света. В „Камък“ ясно виждаме как природата иззема ритуално-сакралните функции на църквата. А стихотворението „Обител“ описва и претопяването им: „далеч от свещите// угаснали// преди съботната// литургия –// в небесния иконостас// кръстът пламва –// (…)// стенописите// се топят// като восък“.
Времепространствените очертания на битието в края на книгата вече се пресичат в лирическия персонаж. Сакралното и спасително място не е на пътя, а край пътя. Границите му са затворени в света на човека, който едновременно е помирил в себе си смъртта в живота и живота в смъртта, а от там вече спокойно може да възкликне: „В крайпътната обител… „те всички бяха на едно място Д.А. 2:1“.
[1] Например в цикъла „Лица на живота“ епиграфът гласи „Оh, qu’il est triste“ или „О, това е тъжно“, въпреки че в центъра му стои животът в неговите разнообразни проявления.
[2] Смъртта като върховен смисъл. Тази сентенция е епиграф към сонета на Стоян Михайловски „Велика, мощна и справедлива“. Литературните препратки и епиграфите в „Крайпътна обител“ имат особени функционални конотации, които разширяват както хоризонта на интерпретация на стихотворенията, така и плътността на изградения художествен свят.
[3] Стихотворенията, които притежават белег на епистоларно-дневниковото като носители на крайно субективни и лични светоусещания изграждат още един смислово-идеен пласт в книга.
Христов, Александър. Крайпътна обител. Велико Търново: изд. „ДАР–РХ“, 2017.