Изчезваме. И силуетите, които създаваме, преминават през чужди силуети. И образите, които обличаме в речи, прекосяват неусетно огледалната сцена на съществуването. Изговаряме пресичания, отражения, времена и пространства. Накрая единствено пътят от думи ще остане.
Приближаваме се и се отдалечаваме. Променяме разстоянията между себе си и другия при избора на фраза, на посока. Всъщност търсим знаци, чрез които да се разпознаем, смисъл отвъд доловеното, следа, следователно спомен. Ако няма памет за пътя, за преживяното, ако се разпаднат, изгубят, заличат силуетите, сенките, пречупванията, т.е. изразите, с които да се отрази запазеното, тогава всичко тук-и-сега ще изчезне. Но пътят от думи ще остане.