Нели Лишковска за „Комореби“ на Владислав Христов

Дванадесет  пътя  и  една  светлина

Всеки читател може да тръгне по свой собствен път към „Комореби“ новата поетична книга на Владислав Христов. Аз потеглях дванадесет пъти по дванадесет пътя и всеки един от тях ми разкриваше нещо ново и различно.
Първият път, по който поех, внезапно свърши на страница 7. Душата пожела да остане вплетена между редовете:

 

пътят към теб
минава през храсти и шубраци
между камъните в реката
където само тънко тяло
може да се провре
или душа
която е изстрадала

По Втория път се изгубих, но се открих в едно хвърчило на страница 19. Хвърчилата уж са толкова лека материя, но могат да притискат жестоко и човек ги чувства като цялата планина Фукушима отгоре си:

хвърчила над фукушима
трептят високо в небесата
а на земята няма жива душа
която да ги държи

Третият път, който се наложи да измина, беше по необозримата страница 37. Може би най-трудният път, защото приличаше на малка смърт. Тогава прозрях, че подобни малки смърти от време на време не вредят. Напротив, правят сърцето истинско, защото го превръщат в цъфтящ вишнев цвят:

стихотворенията за смъртта
са само илюзия
смъртта си е смърт
казва токо
самураят починал през 1795 г.
пролетта на същата година
вишните цъфтели девет пъти
в старанието си да удължат
колкото е възможно
живота на самурая

Четвъртият път ме заведе при лисицата от страница 47. Останах с нея, за да споделя самотата ѝ (да не ѝ тежи). Или тя – моята:

ако една лисица
си гони опашката
значи е много самотна
ще ти разреши
да я доближиш
може да я погалиш дори
после бавно отстъпи
самотата е свято нещо

Петият път всъщност се оказа река, в която потънах. Но невидимите русалки от страница 49 ме спасиха:

щом има живораждащи риби
всеки човек има по една люспа
която още не е открил

По средата на Шестия път настъпих пеперудата, която умря на страница 52. Опитах се да я съживя, преди да разбера, че тя не се нуждае от моята намеса. Беше безсмъртна в това стихотворение:

ще оживее ли
пита детето
ще оживее
отговорих му
само миг колебание
щеше да коства
живота на пеперудата

По Седмия път, виещ се по ръба на страница 55, бях вятър, който танцува самба със столетен дъб:

уморен приседнах край пътя
до мен един столетен дъб
танцуваше от вятъра…

Осмият път ме превърна в пиленце, задушено от радост и любов на страница 59:

като малък
така силно стисках
новоизлюпените пиленца
убивах ги от радост и любов
сега по същия начин
постъпвам с хората

Деветият път прекоси страница 65 по дирите, оставени от дивите зверове, а аз бях една от тези стъпки, в които растат кокичета:

виж дивите животни
колко внимателно
вървят през гората
напролет в следите им
ще поникнат кокичета
под човешките стъпки
нищо няма да израсте

Насред Десетия път в края на страница 69 се отрових случайно с луковица на цвете:

цветето хиганбана
има едни от най-отровните луковици
японците често го засаждат
край оризовите полета
така пропъждат вредителите…

На Единайсетият път заспах като котка върху страница 72, а една магическа ръка изряза кимоното под мен, за да не ме събуди:

жената реже кимоното си
за да не събуди
спящата върху него котка
и ето жената е навреме
в покоите при своя мъж
той спи
прилича на котка
върху кимоно

Дванайсетият път…
Върнах се по него, за да започна отначало. В сиянието на комореби – при слънчевата светлина, която прониква през листата на дърветата.
Осветява теб до дъното.

Автор: Нели Лишковска
Христов, Владислав. Комореби. София: „Ерго“, 2019.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *