НУЛЕВИЯТ
Началото на тази година приличаше на всяка друга.
Той не пропускаше празниците. Винаги се прибираше за честването на Новата Луна.
Чи Чу Чен пристигна у дома още през декември. Но нещо не беше наред. Братовчед му Шан го посрещна на летището. Избягваше да го гледа в очите. Отговаряше кратко на въпросите. Чи го попита директно какво се е случило.
Прадядо им беше на смъртно легло. Чи поиска да го види веднага, защото по думите на Шан Стария, едва ли щеше да изкара нощта.
Когато усетил, че краят му е близо, помолил да го преместят в манастира, където беше израснал. Като деца често слушаха разкази за неговото детство. Стария не познаваше родителите си. Твърдеше, че няма родители. Бил се спуснал от облак на златна крилата змия. Монасите го открили в една пролетна утрин пред портите, увит в прозрачно парче плат и със странно украшение на вратлето.
Родът им започваше с него.
Стария изглеждаше съвсем мъртъв. Чи коленичи до леглото му. Прадядо му мръдна дясната си ръка, без да отваря очи. Чи погали ръката, свита в юмрук. Жилестите пръсти се разтвориха и нещо падна в дланта на младия мъж.
Погледна монетата. Наподобяваше на монета с малка дупчица, където навярно е била връвта, вързана на врата му като бебе. Не, не беше монета, Чи никога не беше виждал такава. Мушна я в джоба си и се наведе над Стария, който задиша учестено. След секунди издъхна.
Новата Лунна година започваше в скръб. Изпратиха Стария според обичая. Трябваше да се връща в Америка, където живееше от двайсет години, но баба му го молеше да поостане още. Остана толкова, колкото можеше. На раздяла с Шан обиколиха местата от детството си, както правеха обикновено, когато Чи си беше у дома.
Разходиха се из гората извън града. Посетиха двата храма и запалиха ароматни пръчици. Купиха чай от женшен за майка му от магазинчетата в търговския квартал. Хапнаха на пазара и вечерта братовчеда го закара на летището.
Всяка година, на връщане, винаги се отбиваше за десетина дни при брат си Ли. Не му се искаше да наруши тази традиция точно сега.
Още след излитането на самолета Чи измъкна странната монета и я разгледа обстойно. Представляваше диск от бял метал с лек синкав оттенък. От едната му страна се извиваше релефен златен дракон. Първо му заприлича на дракон, но после се вгледа по-внимателно. Беше змия. Красива златна крилата змия. От другата страна имаше червена корона с шест върха, разположени пирамидално. В началото сбърка изображението с кула, но обръчът в основата, който свързваше шестте върха в едно цяло, издаваше, че това е особен вид корона.
И може би предметът в ръката му не беше монета. По-скоро някакво украшение. Ценно бижу. Или амулет, който Стария държеше да бъде наследен именно от Чи и никой друг.
Ли не го чакаше на летището. Двамата заедно бяха напуснали дома, но брат му не хареса Америка. Живя известно време в няколко различни държави, докато накрая се установи в Италия, където отвори малък ресторант за традиционна китайска кухня.
Новините от родината не бяха трогнали особено Ли. Остана външно безразличен. Не беше се прибирал у дома от десет години. Сърдеше се на Стария, който завеща почти всичко на братовчеда Шан.
… още ли таиш обида, Ли…
… не, братко, отдавна съм простил; но не мога да се върна; моят живот е тук; жена ми е местна, децата ми; приятелите; вече нищо не ме свързва с родината; нищо…
… Стария е бил прав да остави всичко на Шан; знаел е, че ние с теб сме скитници, безродници; че никога няма да се върнем там…
След няколко дни сестра им Ма имаше рожден ден. Обадиха ѝ се да я поздравят. Тя плака през целия видеоразговор. Ма не можеше да прежали Стария толкова бързо и лесно.
… искаш ли да дойда при теб за няколко дни, сестричке…
Попита Чи, тъй като сърцето му се късаше, като я гледаше толкова нещастна. Тя закима и като че ли се поуспокои. Същия ден се обади във фирмата, за да предупреди, че ще се яви на работа по-късно от предвиденото поради смърт в семейството. Което беше истина.
Отлетя към малката си сестричка и нейното семейство. Не беше виждал племенниците си от години и Ли му помогна да избере подаръци. Връзката на братята с Ма невидимо избледняваше; бавно изтъняваше с времето и беше пред скъсване.
Гостува на сестра си няколко дни, но бързаше да се качи на самолета за Ню Йорк. Не биваше повече да отлага завръщането си. Шефовете му не гледаха с добро око на безотговорните си служители, въпреки че неговата причина беше съвсем основателна.
В края на февруари отново беше на работа. Отново стоеше по десет часа в офиса. Отново животът си вървеше без сътресения. Реши да постави амулета на Стария на бюрото си. Така по всяко време ценната вещ беше пред погледа му, за да му напомня за дома и близките. Тя беше неговата родова памет. Връзката с мястото, откъдето е тръгнал. С времето, което беше едновременно минало, настояще и бъдеще. С онази сила, която го беше създала такъв, какъвто е. Коренът. Неговият и на всичко останало.
Прочетете още от Нели Лишковска тук.