Противоречивостта на навика
Дебютната стихосбирка на Габриела Манова, лауреата на XXXVI издание на младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, щеше да представлява истинско събитие в българската литература, ако тази износена и за жалост, недостатъчно проблематизирана формулировка за събитието беше запазила привидната си способност да придава смислова стойност на едно критическо изказване, а не се беше превърнала в навик. Но тъй като удобството на служебната мантра отдавна не е в състояние до постигне нещо подобно – поради исторически и чисто теоретични причини – се налага подходът към поместените в книгата текстове да бъде различен; говоренето за тях трябва да е частно, индуктивно и да изхожда от интертекстуалните противоречия, от осезаемото триене на нормите, което поражда патологичната повторителност на темите, думите и смисъла в рамките на цялото. Тази повторителност не е дефектна, но и не действа като ярък ефект в концептуалната рамка на „Навици“; книгата не „изплюва“ лесно послание в публичното пространство, а изтласква съдържанието си, измества го и го кодира в ребуса на личното чрез уподобените и уподобяващите се нюанси на времето, спомена и болестта. Получената амбивалентност е интересна, примамлива, дори впечатляваща; тя се оплита в истинска загадка с няколко възможни отговора, което прави четенето и препрочитането на „Навици“ емоционално, интелектуално и откровено рисково занимание.
Усещам се като пропаст,
която сама се повлича.
Стихосбирката излъчва една нарочно мълчаща, стискаща устни лирическа душа, 
която губи и търси себе си в говоренето (Мълча нарочно, стискам устни / гледам да не цитирам любими строфи… А аз като Шехерезада / разказвам, за да оцелявам… моите думи ми служат за мрежа, / с тях сама се издърпвам от дъното). Тя се преоткрива в миналото (И все пак тук сънувам себе си като дете, / което чака бъдещето да се върне), за да разпознае настоящето (Сюжетът е познат, но аз не съм същата), в което не съумява да се припознае. Същевременно се отрича от вече случилото се и търси убежище в измамната цялост на сега-то (тези небесни кавички не са доволни: / нищо тук не си заслужава връщането); заявява се, за да наруши собствените си заявки. Самоподривна е, но не е жестока, дипломатично страдаща, но неприкрито наранена, износена и изтощена, но все още изразходваща се. Диалогът ѝ е монологичен дотолкова, доколкото образите, с които контактува, са отдавна интериоризирани, инкорпорирани в спомена и всичките му делитбени деформации. А навикът е всъщност навик на липсата, нагон към смъртта; една болезнена повторителност, очертаваща единствената крайна възможност – раздялата и начеващата от нея тревога.
някаква смътна тревожност,
че нещо кипи и загаря.
Цялата тази лирическа парадоксалност поставя началото на движение без движение, на посока без перспектива, на стареене без остаряване, на упадък без упадъчност; тя не минава в лесните регистри на болезненото протичане на времето, а създава свое собствено, непротичащо време, което е центрирано около преживяното, без да успее напълно да го преработи. Това е полувреме, на което отговаря едно премесено полупространство; самата непреходност на вечно прехождащото.
Всичко тук остава същото – утеха за зрението,
което отслабва…
„Навици“ на Габриела Манова не се задоволява с потенциала на индивидуалния си безпорядък. Книгата поглежда към Античността през призмата на телефонния обектив, поставя Ахил и Одисей до съвременния човек, а съвременния човек – до мъртвата следа на гласовото му съобщение и снимката; съчетава епохи, без да се наема с грандиозния (и грандомански) проект по тяхното фанфарно удържане. Единичното много често преминава в общностно, а общностното се разпада до тленността на материята. При все това самата материя е често нематериална; тя е проективна, чертежна, но не и цинично призрачна; обуславя необходимост, сведена до детерминиран избор, до несвободно решение и провал (можех, но не можах); крах, който ни връща отново към първата страница.
Чрез това отказано, но неизбежно завръщане четенето на „Навици“ само̀ успява да се превърне в навик, който малцина биха пожелали да изкоренят от деня си.
Автор: Николай Генов
Манова, Габриела. Навици. Пловдив: „Жанет 45“, 2020 г., 40 с.