Николай Стефанов

Николай Стефанов е български писател, поет, актьор, сценарист. Роден на 17.04.1978 г. във Велико Търново. Завършва Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град (1997). Следва философия две години във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“; продължава образованието си в Чикаго, САЩ, през 1999 г., където завършва социология. Работи в Трайтън Колидж (Triton College) в Чикаго, като до 2010 г. води и часове по творческо писане там. Участник в три филма. На Фестивала за късометражни филми през 2015  в Ню Йорк през 2015 г. е отличен за най-добър актьор в категорията „Поддържаща роля“ участието му във филма „Стъпки в пясъка – римейк“, която е първа награда на българин в този фестивал. Член на Съюза на българските журналисти. Зам.-председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, Илинойс, САЩ (до 2019 г.). Журира и редактира сборник от конкурса на Салона в Чикаго „Изящното перо“ (2017).
      Автор на книгите: „До Чикаго и отЗАД: из аналите на една млада емиграция“ (2011, ч. I), която е филмирана в САЩ (реж. Емилия Узунова, премиера на 10.05.2013 г. в Patio Theater в Чикаго; през 2013 г. излиза ч. II на „До Чикаго и отЗАД“; книгата е етикирана като „скандална“, героите й, няколко поколения емигранти, са събирателни образи, но историите и разговорите са реални); „Стефанова поезия в изблици“ (2011); „Капсъзин“ (2012); „Кулинарна поезия“ (2014); „Криворазбраната емиграция“ (2015); „Изповеди на поет“ (2016); „Шункаха“ (2016); „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ (2019); публицистичната „Български език – спорни казуси“ (2018).

Откъс от романа „Гяури от новото време (Търновска Коледа)“

 

ГЯУРИ ОТ НОВО ВРЕМЕ (ТЪРНОВСКА КОЛЕДА)        

             1

            1.1

            Малко преди Коледа на 1998 година бе застрелян Иво Карамански. Основателят на застрахователната компания „Корона инс“ получи два куршума в главата по време на купон във вила край София.    
             
                 На сутринта след разстрела Наско Елмазов направи това, което всеки средностатистически мъж във Велико Търново правеше. Купи си един куп вестници от сергия пред хотел „Етър“ в центъра и влезе в близкото кафене „Виена“ до входа на Младежкия дом. Седна на кожения стол на една от безлюдните маси, положи вестниците на свободното място до него и поръча кафе. Извади си цигарите и запали. Нервно завъртя кутията като пумпал върху масата и се втренчи в стената пред себе си. Мобифонът му беше изключен, защото знаеше, че го търсят непрестанно. Съдружникът му Велизар Ганчев се опитваше отчаяно да се свърже с него. Двамата въртяха казино заедно с бивш футболист от София, няколко ресторанта и хотела в Търново, Арбанаси, Павликени и Свищов. Самият Иво Карамански им беше обявил война, като се появи в едно от заведенията им в центъра седмица по-рано с мутрите си, започна да троши, вика и заплашва. Сега беше мъртъв.

           Когато му сервираха кафето, Наско отпи и се захвана с четене на пресата. Всякакви версии и легенди се преплитаха и тиражираха, коя от коя по-фантастична и далеч от истината. Не че Наско знаеше каква е истината, но опитът в тези среди му подсказваше, че тя не се пише. След повърхностен преглед на всички статии по темата реши все пак да си включи мобифона. Не изминаха и две минути, преди Велизар да звънне. Николай Стефанов

– Къде ходиш вчера и днес? – нервно попита съдружникът.

            – Имах работа извън града и нямах обхват – излъга Наско.

            – Къде си сега?

            – Пия кафе във „Виена“-та.

            – Разбра ли какво стана вчера?

            – Да, сега чета вестниците.

            – Няма какво да четеш! – през нервен смях каза Велизар. – Довечера се събираме горе на Арбанаси при Пищова. Важна среща!

            – С кого? — съвсем незаинтересовано попита Наско.

            – Ще видиш. Трябва да се избистрят някои неща в този град и този момент дойде.

            Последва кратка пауза.

            – Зарко… – въздъхна Наско.

            – Да?

            – Нали не сме направили някоя глупост?

            – Глупост? Какво искаш да кажеш?

            – Ами… Знаеш.

            – Не знам какви ги дрънкаш – остро отвърна съдружникът. – Хайде да говорим довечера! В 7 часà да си там!

 

            1.2

 

            Вечерта в Арбанаси се събраха търновските „играчи“ Минчо Минчев, шеф на „Корона инс“ за Търново и региона, застрахователните босове Рашко Рашков — Слепеца от ВИС-2 и Димитър Виденов — Дивия от СИК, който оперираше собствена охранителна фирма „ДиВи“, откъдето и прякорът му, сводникът Тошо Недялков — Ривиерата, който имаше заведение на име „Ривиера“, малка къща-хотел и същевременно въртеше проститутките на града, Данчо Пенев, съдържател на механа в Арбанаси и рàнен наркобос, както и съдружниците Велизар Ганчев и Атанас Елмазов, които се ползваха с протекции предимно от ВИС-2.

            Бяха се събрали в задно помещение на къща-ресторант, с богата вечеря и аперитиви сервирани, които никой не докосваше. Всеки беше напрегнат и очакваше да види какво ще излезе от срещата.

            – С оглед на последните горещи събития решихме да се съберем – започна Велизар Ганчев. – Трябва да обсъдим няколко много важни неща. След убийството на Караманеца се налагат някои промени и на местно ниво. За начало е нужно да се спомене, че неговата смърт се очаква да отприщи доста сблъсъци, докато не се наместят пластовете отново и не се постигне някакъв временен баланс. За да избегнем такива сблъсъци, прецених, че не е лошо да се съберем, да си свалим картите и да видим какво ще правим.

            – Какво толкова ни засяга тук смъртта на Иво? – изцепи се Тошо Ривиерата. – Нашите бизнеси какво общо имат?

            Велизар посочи с глава към Минчо Минчев.

            – Засягат него. „Корона инс“ ще умре. Трябва да решим кой ще поеме ресурсите им и какво вършим оттук нататък.

            – Не ни погребвай толкова бързо! – контрира Минчев. – „Корона инс“ не е само Карамански. Ние си имаме утвърдени позиции.

            – Хайде да не си губим времето в излишни приказки – с досада опонира Велизар. – Преди да е пламнала цяла България, тук трябва да се подсигурим, за да няма изненади отникъде после. Затова са нужни малко структурни промени.

            – В качеството си на какъв се опитваш да налагаш такива промени? – намеси се Димитър Виденов – Дивия.

            Велизар Ганчев погледна към Рашо Слепеца от ВИС-2, който само мълчеше и гледаше строго изпод вежди. На всички стана ясно, че каквото и да си е наумил Велизар, ще го постигне чрез мускулите на ВИС-2. Затова никой повече не се обади. Изчакваха със затаен дъх да чуят предложенията за промени.

            – Значи, господа — продължи Ганчев. – Трябва да се обединим в една по-здрава структура и всеки да си знае гьола и задълженията. Като начало Тошо Ривиерата минава към нас. Всичката проституция ще минава през нашите хотели и отчитането ще става при нас.

            – Ама как така? – инстинктивно се възпротиви Ривиерата.

            Велизар не го отрази и продължи:

            – Дивия постепенно ще се отскубне от всякакви връзки със СИК и ще си поддържа частния охранителен бизнес независимо, като всички ресурси на „Корона инс“ минават към него. Освен това цехът за зеленчуци, който сега се охранява от „ДиВи“, ще стане негов страничен бизнес. Сделката по прехвърлянето скоро ще влезе в съда, задействали сме въпроса. ВИС си остава ВИС, само Данчо Пенев минава изцяло към тях, всичката дрога ще минава оттам. Аз и Наско си оперираме с казиното, заведенията и хотелите, както досега. Въпроси?

            Всички стояха като препарирани. Никой не смееше да каже нищо.

            – Ако имате възражения, моментът да говорите е сега – направи уточнение Велизар. – Индивидуални преговори с всеки от вас поотделно зад гърба на другите няма да има. Затова говорете сега!

            За изненада на всички единствен възражение имаше на Велизар собственият му съдружник Атанас Елмазов.

            – Велизаре — пресипнало започна той, – ти знаеш, че аз имам проблем с нещо, защото сме говорили и преди. Не искам проститутки в нашите хотели.

            – Наско, проститутките и сега ги има – отговори нахакано Велизар. – Единствената разлика е, че сега целият бизнес се централизира и минава към нас. Ако някой трябва да има възражения, това е Тошо.

            – Казвал съм ти и преди, че имам проблем с това – не отстъпваше Наско. – Имам дъщеря и не одобрявам този тип бизнес. Като гледам момичетата, си представям, че това може да е дъщеря ми.

            – Атанасе, това са пълни глупости! – издразни се Велизар. – И аз имам дъщеря, и Дивия има дъщеря, и Данчо Пенев има дъщеря. За колко много други неща би трябвало да го удряме на съвест, но не и за това.

            Наско не спираше да упорства:

            – Аз не съм съгласен! Това е! Без мен.

            – Вече е решено, нямаме друг избор – отговори Велизар и реши да не спре дотам, а да отправи и лека заплаха: – Ако ти решиш да вървим напред без теб, аз не мога да направя нищо по въпроса. Изборът е твой.

            С това деловата част от срещата приключи. Всички се захванаха с вечерята, но на повечето от тях апетитът им се беше изпарил, ако изобщо го имаше поначало. Наско Елмазов дори не се докосна до яденето и намери повод да си тръгне по-рано. След време се оказа, че това е било огромна грешка.

 

            1.3

 

            Атанас Елмазов не беше мутра. Беше икономист по образование, завършил института „Карл Маркс“ в София в началото на 80-те, като преди това бе изкарал казарма и се бе оженил веднага след уволнението за 19-годишното си ученическо гадже Анастасия. По това време тя вече учеше Българска филология в Софийския университет и много скоро след това им се роди момиченце, което кръстиха Мария на неговата майка. Имаше по-голям брат Михаил, който също се ожени, но нямаше деца, а в средата на 90-те се раздели със съпругата си. До началото на прехода Атанас работеше като счетоводител в Завода за запаметяващи устройства във Велико Търново, а жена му беше учителка по български език и литература в основно училище. С настъпването на промените той постепенно навлезе в средите на новозародилия се бизнес, който много скоро се оказа сенчест. Докато се усети, вече беше дълбоко обвързан и не му оставаше нищо друго освен да продължи да работи в сферата. Започна да изготвя договори по съмнителни сделки, оправяше счетоводството на охранителни групировки, впоследствие на застрахователни компании, докато не създаде съдружие с Велизар Ганчев. Самият Ганчев беше бивш спортист – джудист, който отрано бе установил трайни връзки в подземния свят. Двамата разраснаха бизнеса си на територията на Велико Търново и региона и към края на 90-те вече бяха крупни бизнесмени. Особено след изборите през 1997-ма, спечелени от ОДС, те се ползваха с протекция и от правителството. По това време СИК и „Мултигруп“ бяха изпаднали в немилост и това беше добро дошло за Ганчев и Елмазов. Хотелиерският бизнес в Търново бе почти изцяло превзет от тях. Занимаваха се и със строителство, хазарт, ресторантьорство и, разбира се, всичко нелегално, което обикновено върви ръка за ръка с този тип бизнеси – дрога, пране на пари, финансови измами, а по време на югоембаргото и с оръжие. Едно от малкото неща, с които не се бяха захванали все още, бе проституцията. Наско категорично отказваше да се повдигне въпрос за това и дълго време Велизар се съобразяваше. Освен това двамата бяха набори и принадлежността им към едно поколение им помагаше в изграждането на общи ценности, които споделяха. Затова Наско се притесни по време на срещата в Арбанаси, че Велизар се е поддал на по-младите елементи в конюнктурата на града и беше готов да сложи ръка и върху проституцията. От позицията на своите 40 години те бяха старци в сравнение с другите гангстери. Особено опасен беше Дивия, висок и атлетичен, който, макар че цяла брада го състаряваше, нямаше още навършени 30 години, прословут с жестоките побои над мирни граждани по време на реституцията и масовата приватизация, негови бригади рекетираха и тормозеха хора дори по Делиормана. Минчо Минчев беше малко над 30, но не по-малко „див“, Данчо Пенев беше на 27, незавършил курсант и бараба, Рашо Слепеца беше типичната мутра без врат и разплут, бръсната тиква, ланци и престъпна физиономия, кривоглед, за което му викаха така, тъп, нагъл и също под 30. Босът преди него бе интелигентен човек над 50, но след като напусна, този олигофрен, за всеобщо учудване, го смени. Единствено Тошо Ривиерата беше вече на 38 и избягваше силовите методи. Но Наско знаеше на какво са способни останалите и вече съжаляваше, че протестира по време на срещата. Да, наистина Велизар го постави в неудобно положение, като каза, че няма да има дебати след срещата и че всичко ще се реши на момента, но бе сигурен, че можеше след това да го обсъди отново на четири очи. А сега мутрите видяха, че има някакво търкане между него и Велизар и можеха да го използват евентуално по-нататък.

            Това, което Наско не знаеше, бе, че след като си тръгна по-рано от срещата в Арбанаси, той бе обсъден подробно от останалите. Дивия опипа почвата относно какви са взаимоотношенията между двамата съдружници и се опита да запали лека интрига, като намекна на Велизар Ганчев, че има начини Наско да бъде убеден да промени позицията си. Ганчев се заслуша и не каза нищо веднага, което даде картбланш на другите около масата открито да започнат да оплюват Наско и да му се канят дори да го поотупат. След като ги изслуша мълчаливо, Ганчев най-накрая приключи темата с многозначителното:

            – Наско е мой проблем. Вие не се месете!

 

 

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *