Николай Терзийски

Николай Терзийски е роден на 28.06.1983 г. в гр. Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска степен от Философския факултет на университета.
През 2014 г. създава интернет блога „Терзилъци“, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.
Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г. „Отлъчване“ е избрана от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 г. Романът печели голямата награда в категория „Проза“ от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ – 2018 г. „Отлъчване“ има и номинация от наградите „Перото“ – за принос към българския литературен контекст.
През март 2019 г. излиза вторият му роман, озаглавен „Хроники на неведомото“.

Представяме Ви откъс от „Отлъчване“. А тук може да прочетете и фрагмент от „Хроники на неведомото“.

Отлъчване

„Брей, че негостоприемно село си намерих“, рекъл си Златан, чудел се дали да не се качи на каруцата и да продължи по пътя, но някакво любопитство го човъркало отвътре и си стоял като прикован към стола. Ближел тая страшна ракия и мозъкът му се размеквал, ставал като тестото, от което баба му месела питки. Взели да се сливат в него всички картини, дето виждал – кръчмата, картаджиите, кръчмарят, момчето с калпака зад тезгяха, изведнаж силен грохот изригнал и превърнал тишината в планински водопад, не… в срутващи се скали, не… цялата земя се люлеела, горяла в пожар, сковавала се от лед, разкъсвала се на малки прашинки, летящи в небето към нищото, изчезвала, умирала, краските се менели и палитрата се размивала, всичко ставало бяло като облак, после синьо като синчец, после жълто като есенни листа, после червено като мерджан, после зелено като пролетни поля, докато не се загубило в празното павурче, чиито ръбове се разяждали от отровно горчивата ракия. Това видял Златан последно. Своето павурче. И умрял.

Нямало вече родно село, баба и дядо, звон на чанове. Нямало планински чалища, стада и хора. Нямало светлина. И нощ нямало. Златан бил мъртъв, по-мъртъв от баба си и дяда си, от майчинката и бобайко си.

Било каквото било, рекъл си Златан, докато чакал да иде в царството на мъртвите…
Ех, че млад и зелен си отивам, ама и без това нищо си нямам на тая земя…
За кинò толкоз има да жаля?…
Сам си отивам и няма нито аз за кого да плача, нито кой да плаче за мене…
Мъртъв… от дете се чудя какво е това да умра, а ето – сега ще видя…
Ъъъъъъъххххххх…
Радвам се обаче, че онова момиче, дето ме отрови с тая люта ракия, беше най-хубавото, дето съм виждал на земята…
То аз много момичета не съм виждал де, в селото живееха малко, а до Филибето само два пъти съм отивал, та да видя накипрените градски кокони…
И сега, таман преди да умра, да взема да видя най-чудната хубавица, навлечена с окъсани дрехи, с нахлупен астраганен калпак, ама мен не мож ме излъга…
Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето
и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме. Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от погледа си дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светло-кафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъха на галещите черни ресници, дето гъделичкат без да докосват, остри като мечове и меки като току що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, тъмна, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.
Това бил краят.
И началото.
Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко…

Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.
Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:
„Коя си?“
Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е бил, щял да разбере:
„Силва.“
„А аз… Златан.“
И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.
„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *