Палми Ранчев: „Смесване на родовете“

СМЕСВАНЕ НА РОДОВЕТЕ

На София Бранц

Ще се свия в ъгъла – там ми е мястото.
Не е наказание. Мястото е мое.
Подхожда на душата ми. Както черепът
на мозъка. Ако ме нападнат – пак там
ще се скрия. Кой ще ме нападне?
Не зная. Но си го представям.
Въобразявам. Измислям. До реалност.
Още съм реалист в детайлите.
И се страхувам. Гримаснича: страх ме е!…
Ужасно ми е!… – така да се разчита.
Отминавам. Запомнил съм всичко.
Там – в ъгъла. На моето място.
Моля, две водки. Малки. Изпива първата –
глътчици. Втората – повече глътчици.

Бавното опиянение – предпочитам го.
Разговорът върви. Думите – и те.
Постепенно се заклатиха: бавно.
Не съм сигурен – клатят ли се?
Предпочитам разтеглянето на устата.
В скоби – бръчките. Не са думи.
Но и те се клатят. Без хронология.
Без цел. Само времето да изтече.
Какво са два-три-четири часа?
Не питам. Обяснява: защо са толкова
малки малките й водки. Някога,
ако заплаче – гледа настрани.
Не иска да я виждат.
Вярно – плаче пред всички.
И сълзите отразява светлината.
Не съм сигурен, че го иска.
Имам предвид – абсолютно.

Ето, сега се преструва – разказва.
История за някаква история.
Думи, от които се прави история.
Дотогава сълзите, виж ги – изчезнали.
Очите са пропускливи. Плаче навън.
Остане ли време – навътре.
И в двата случая блестят.
Много искам да съм Аз. Още повече –
да съм някой друг. Избирам нея.
Не само защото е в ъгъла. На моето място.
И е жена. Припомням: жената е мъж,
когато го ражда. Жена е – само жена –
ако ражда себе си. Красива е.
Но не разрешава да я харесват.
Говори. Между другото. Другото е –
отърква се в тъга: кадифена повърхност.
Достатъчна за начало. И друга близост –
остригана е. Както аз съм остриган.
Означава – приятели сме отдавна.
Още не сме си подали ръце.

Обяснявам ли се в любов –
звучи като шега. Като ронене
на царевица. Като ирония.
Или хвърляне на трохи през масата.
Искам като на филм. Лицата –
едно до друго. На целия екран.
Дъхът – да стърже в мозъка.
Не, филмът е скучен. Гледал съм го.
Няма да обяснявам кога.
Мога да обичам. Другото – не става.
Предпочитам да завиждам, че е в ъгъла.
На моето място. В моя череп.

Представям си, че Тя съм Аз.
Стига ми. Дори ми е в повече.
Думите се клатушкат – приятно.
Може да ги подкрепя. Може и да не ги.
Тя – след мене. Очите – светят.
Навън – по-силно. Усмивката увисва.
Премята я удобно през рамо.
Най-удобно ще е, ако я забравя.
Била е тука. Вече не е. Ще се преместя
в ъгъла. На моето нейно място.
Ако се върне – ще види, че не си е
тръгвала. Или Аз не съм се премествал.
Но няма. Толкова съм сигурен.
Дори ще заплача. Дълго ще плача.
Ще плача. Без да се страхувам, че тя
ще ме упрекне: и сълзите са мои.

 

Прочетете още от Палми Ранчев тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *