Палми Ранчев: „Стена“

ПОГЛЕД

Тази вечер в този град,
съм близо до себе си.
До себе си. И до никой друг.
Взирам се и виждам

стена. Каменна, сива.
Студена. Искам да я гледам
с широко отворени очи.
Единственото ми желание.

 

СТЕНА

Цветът – не е на небето, на отсрещните
къщи. На въздуха, на деня. Само цвят е,
много важен, по-точно – най-важният.
Ако искам да се унеса. Да усетя
движението на кръвта. И как всичко
се разтваря в нея, променя я, а до края
остава обикновено червена. Следвам
движението, подчинявам му се. Вече е
същия цвят. Принуждава ме да видя:

далечина, поляна с неясен хоризонт.
Без никакъв хоризонт. Тогава отново
се раждам в бяла мъгла – дете, тичащи
крачета. Погледът ми се свива, изчезва
в светещо зърно. И отново – цветът,
най-важното в този следобед. Докосвам
го, разчоплям с нокти. Съмнявам се,
че е замазка върху тухли, бетон, желязо…
Без да зная дали е стената, зад която
живея. Или стена, през която ще премина.

 

РИСУВАМ

Вероятно заради умората
от дългия път не виждам каквото
искам да видя, каквото искат
да видя. Върхът на четката
докосва косите, влиза навътре,

следва показалеца – слива се
плътно с нежния профил.
Жената се подмладява. Остарява.
Връща се. Усмивката ѝ –
изкуствени зъби, начервени устни.

 

РАЗЛИЧНИ

Толкова много артисти
се събират на тази шумна улица.
Музиканти, художници,
гълтачи на огън, рецитатори,
танцьори, акробати, мимове…
Около най-интересните
се трупат хора. Гледат ги,
дават им пари. Коментират,
подвикват, ръкопляскат…
Бездарните изглеждат самотни.
Чужди на оживлението.
Притихнали. По-благородни.

 

Прочетете още от Палми Ранчев тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *