Петър Денчев

Петър Денчев е български писател, театрален режисьор и публицист. Завършил е „Режисура за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2010 г., а през 2017 г. магистърска програма „Театрално изкуство”. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия и проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за нов български роман „Развитие” през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време” (2010, ИК „Жанет 45”) и романа „Тихото слънце” (2012, ИК “Жанет 45”). Има публикации в периодичния печат, преводи на разкази в Сърбия , Македония, Хърватия, Словения, Германия и САЩ. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народен театър „И. Вазов”, Сатиричен театър „А. Константинов”, ДТ „С. Бъчваров” – Варна, ДТ „С. Огнянов” – Русе, ДТ „Г. Милев” – Стара Загора и др.). В периода 2017-2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. Повече можете да откриете тук.

В „Кадър 25“ Ви представяме няколко страници от новия роман на писателя – „Малкият бог на земетръса“ (2019, ИК „Жанет 45“).
Разгледайте и галерията, която съпътства откъса.

*

Споменът, който пазя, е твърде рехав. Ще излъжа, ако кажа, че искам да си спомням. Понякога дори ми се иска да си докарам нарочна амнезия, която да изтрие всичките ми спомени. Както го беше направила тя. Когато говоря за нея, сякаш думите не ги казвам аз, а някой друг. Излизат от устата ми, чувам ги, но човекът отсреща не реагира или поне не дава вид, че реагира. Чувал съм да казват, че често пъти по времето на Робеспиер, когато гилотината е отделяла главата от тялото, изражението на лицето е продължавало да дава вид, сякаш чува околните. Сякаш до съзнанието на убития са достигали настървените викове на тълпата. Псувните. Одобрителните подсвирквания. Оригванията. Не че съм гилотиниран. Нищо подобно. Предполагам, че всичко това е заради шока. Седях там на плочките на колене, докато полицаят беше избягал да ми донесе салфетки. Един от първите пъти, когато Лора дойде в магазина, си спомням, че смехът й звучеше великолепно. Никога досега не бях чувал толкова звънък смях. Разхождаше се сред цветята, пръскаше листата им с вода и някак успяваше да се слее с тях. Радваше се на малките капчици вода, които оставаха по листата. Цял следобед прави това. Тогава въобще не подозираше колко крехки са цветята.

*

Вечерно време всеки любопитен минувач можеше да се разходи по улица „Позитано“ и да види силуетите ни на номер 30, етаж втори. Прозорците с белите рипсени завеси, които гледаха към улицата, бяха нашите. Можете да ги познаете и по металните решетки, които някога собственикът преди нас беше поставил. Всяка вечер, по едно и също време, обикновено след 19 часа бяхме у дома. Освен, когато бяхме на театър или опера. Но това беше извънредно рядко. На кино пък ходех сам. Беше единственото място, където можех да остана сам със себе си и да не се тревожа за нищо. Понякога, когато приключвах работа по-рано (когато имах асистент в магазина), избирах да гледам някой европейски филм в киното на Стамболийски, което ми беше по път на връщане. Влизах, гледах; радвах се, когато нямаше много публика. Обичах да оставам сам. Когато се прибирах, Лора вече спеше и това беше напълно приемливо за мен. Така понасях по-лесно вечерите. Но това се случваше рядко. Невинаги имах силите да издържа цял филм, а не обичах да заспивам по време на прожекцията.

Обикновено завесите бяха дръпнати и откриваха гледка към вътрешността на трапезарията. Подробности от вътрешното разположение на мебелите, едва ли се забелязваха от улицата, но силуетите ни със сигурност се открояваха в рамката на прозореца. Седяхме съвсем близо. Жълтеникавата светлина от уличните лампи се смесваше с меката топлина от свещите, които тя палеше за вечеря. Някъде беше прочела, че хората се задържат по-дълго на масата, когато има запалени свещи. Или пък го беше прочела в глупавите психологически книги, които трупаше на нощното шкафче. Не знам откъде знаеше за това, но при нас точно този трик не хващаше. След вечеря аз бързах да измия чиниите, а тя се влачеше към леглото, понеже вече беше пияна.

По това време все още изпитвах мрачното привличане към ума на Лора. Този ум, който все още не беше напълно поразен от депресията и раждаше неочаквани връзки между събитията, хората и емоциите. Този ум беше така устроен, че искаше да си обясни света с възможно най-достъпните и примитивни средства, сякаш беше некултивиран; тя непрестанно отричаше (без да иска) науката и чуждия опит и раждаше свой собствен. Разбира се, според мен напълно погрешен опит. Този ум, оплетен в своята мрежа от страхове, се опитваше през целият ѝ съзнателен живот да се отдалечи от най-големия ужас – смъртта. Усещах го най-вече когато правехме секс. Вместо нагона към живота, който да я движи напред, тя съвсем явно изпитваше привличане от смъртта и по ужасяващ начин искаше да смачка усещането си в настървеното изчукване. Колкото по-дълбоко прониквах в нея, толкова повече ѝ харесваше. Сякаш прогонвах страха. Всичко това беше възбуждащо, наелектризиращо и правеше връзката ни силна. Бях готов да отдавам цялата си енергия, да я дарявам на мрачните ѝ фантазии, на сълзите и самообвиненията, които излизаха от нея. Тогава си мислех, че така мога да ѝ помогна. Сега съжалявам единствено, че никога не успях да преборя суеверието, което се беше настанило в най-мрачните кътчета на ума ѝ. Защото смъртта идва много по-рано, много преди сърцето да спре.

*

Беше ни запознал Владимир, наш общ приятел. Той беше оператор, работеше в една малка частна телевизия и прекарваше повечето от вечерите си в кино „Одеон“. Беше краят на март, когато той ме срещна пред киното, а Лора тъкмо излизаше от прожекцията с още някаква групичка девойки. Заговорихме се с Владо и той ме представи на цялата група, която го обгради пред входа. Той се изживяваше като гуру на по-младите девойки, които се интересуваха от артхаус. Водеше ги на прожекции, а после беседваха на по бира. На такава лектория от негова страна попаднах тогава, когато реших да откликна на поканата му да се видим за час. Лора също дойде с нас, в началото въобще не я забелязвах. Седеше в края на масата, не се включваше в дискусията, но слушаше внимателно. Усетих как погледът ѝ няколко пъти попада върху мен. Струваше ми се, че сме на една и съща възраст. Между нас се получи необичайно привличане. С Владо продължихме да си говорим, след като почти всички си заминаха. Само Лора беше останала. Платихме и си тръгнахме тримата, с Владо се разделихме и ненадейно с нея останахме сами. Попитах я в коя посока живее и предложих да я изпратя донякъде. Вървяхме известно време, докато спряхме на Петте кьошета, където пътищата ни се разделяха. Тогава ме помоли да я изпратя още стотина метра. Повървяхме и свихме в една пресечка. Докато обяснявах, че се радвам на запознанството ни, че ми е било приятно и всякакви други неща, които човек казва в такъв момент, под светлината на уличната лампа пред мен се разкриха зелени очи под светли ресници, неуспешно подчертани от размазана очна линия; леко чип нос, с малка гърбица, покрит с лунички. Красивите ѝ устни се разтеглиха в разбираща усмивка. Както обикновено се случва, се оставих външният вид да ме подмами. Позволих ѝ да влезе под кожата ми. Хванах брадичката ѝ, придърпах я към себе си и я целунах. После докоснах врата ѝ, пипнах косата. Ръцете ми обхванаха гърба ѝ. Беше приятно и вълнуващо. Помислих си, че сигурно ще бъде много неприлично, ако я поканя да пием нещо у дома; а това исках. Бяхме извървели целия път до тях, но реших, че всъщност не ми пука. Казах, че на всяка цена искам да дойде у нас. Не видях никакво колебание от нейна страна. Дойде и прекарахме вечерта заедно. После направихме планове за следващите дни.

След това тя изчезна и не се виждахме цяла седмица. Чудех се дали между нас се беше настанила някаква несигурност. От онази несигурност, когато нещата внезапно станат прекалено хубави и трябва да се вземат първите решения. Нямах сериозни намерения, защото тогава знаех малко за нея. По-скоро нямах нищо против да имам сериозни намерения, ако нещата се развият. Можеше да бъде и едно много приятно приключение, продължило няколко дни. След като измина цяла седмица, тя ми определи среща пред Националната галерия в София.

Беше вторник, 30 май 2006 г. Поради вълнението си бях забравил часа на уговорката ни. Имах две предположения – 16,00 и 16,30, но не смеех да ѝ се обадя, защото не исках изведнъж да се поставя в глупава ситуация. Но как можех да бъде точен, когато не помнех точния час на срещата? Измислих тактика, за да прикрия, че съм там от дълго време. Щях да обикалям наоколо, за да изглеждам така, сякаш току-що съм дошъл. И се оглеждам за нея. Не биваше да изглеждам прекалено напорист в желанието си да ѝ се харесам. Страхувах се, че ако види как се надявам нещата между нас да се получат, ще реши да ме отреже. И тактиката ми се оказа печеливша. В 16,28 тя се появи с бодра стъпка, загледана в автомобилната колона по „Цар Освободител“. Бързо обърнах гръб на посоката, откъдето идваше, и закрачих превъзбудено. После се върнах, правех се, че съм тук от съвсем кратко време. Трябваше да изглеждам така, сякаш тя ме хваща в крачка. Забеляза ме. Помаха ми. Приближавайки се, ми подаде ръката си, усмихна се и след като се целунахме, въздъхна облекчено. Както по-късно разбрах, това беше знак, че може да ми има доверие.

Ако в края на този ден се бях отдръпнал, може би събитията нямаше да се развият по същия начин. Но тогава се случи нещо, което едновременно беше и странно, и комично. Лора изведнъж спря, както се разхождахме. Бяхме в градинката между университета и Народното събрание. Беше късна вечер, може би малко след полунощ. Не разбрах защо трябваше да спира така внезапно, но тя ме погледна в очите и каза:

– Моят живот е съставен от липси.

Устните ѝ се раздвижиха и тя каза точно тези думи. Думи, които при всякакви други обстоятелства биха ми прозвучали банално. Какво беше това? Някаква шега? Какво точно очакваше от мен? Помислих си: „Че кой живот не е съставен от липси?“. Щеше ми се да се засмея, дори да ѝ се подиграя, но лицата ни вече бяха толкова близо едно до друго, че нямаше смисъл да възразявам. Целунах я и пуснах ръцете си по тялото ѝ. След като разделихме устните си, тя добави:

– Дори когато нещо го има, всъщност то отсъства.

За първи път чух тези думи тогава и не им обърнах внимание. Помислих, че това е част от любовната игра. Някакъв интелектуален флирт, с който се опитваше да ме надиграе. Обаче не участвах в него, ако бях опитал, щях да разбера, че нещата седят другояче. Въобще не загрях, че тя ме предупреждаваше. Това беше начинът, по който можеше да ми го каже, защото сигурно не притежаваше други думи. Това беше опитът ѝ да ме предпази, но аз въобще не разбрах за какво става дума. Хванах я за ръка, засмях се и продължихме към вкъщи. Сега вече знам.

*

Нещастието (както тя би се изразила) започна онази сутрин, когато Лора излезе от банята, загърната в избелялата си червена хавлия на цветя. По радиото звучеше Cosmic girl на „Джъмирокуай“: „Трябваше да съм умрял и отишъл на небето, защото е единайсет и петнайсет“. Беше сложила на главата си качулката, която събираше къдравата ѝ коса и не ѝ позволяваше да се разпилее. Лицето ѝ почти не се виждаше. Беше се скрила. Тялото ѝ беше още топло от горещия душ. Можех да го усетя. Усещах и влагата, която идваше от банята. Телефонът ѝ иззвъня. Помислих си, че ще бъде за кратко. Не бях прав. Ако не беше настоятелното повторение на мелодията, бях сигурен, че нямаше да отговори. Това беше сред обичайните ѝ навици. Пропускаше да вдига телефона, а в края на деня започваше да връща обажданията, които по-рано нарочно пропускаше. Така се натрупваха поне десетина разговора, които в края на деня ѝ отнемаха повече от два часа. Говореше, усмихваше се, затваряше, набираше следващия номер. Правеше го от любезност.

Доставяше си онова внимание, което не намираше в ежедневието. Повторението на мелодията и вибрациите на телефона през онази сутрин сякаш искаха да разбият плота в кухнята, докато апаратът се плъзгаше върху синята ламинирана повърхност. Това се повтори веднъж, два пъти. Мелодията, която беше фабрично зададена от производителя на телефона, се набиваше в съзнанието ми. И без това можех да я възпроизведа по памет. Там-тарам-там-тамтарам-тамрам… Връщах апарата на мястото му всеки път, щом се приближеше опасно близо до ръба на плота. На третия път мелодията започна отново, но спря недовършена. Човекът от другата страна беше набрал и затворил линията внезапно. От самото начало бях видял, че на дисплея пишеше: „Мама“. Въобще не подозирах за какво може да я търси. Едва когато звъненето започна да прекъсва, Лора благоволи да протегне ръката си и пое слушалката. Изключих радиото. Тя плъзна пръста си по чувствителния на допир дисплей. Не каза нищо. Мълчеше. Слушаше. Майка ѝ говореше. Поднесе кафето към устните си със свободната ръка, когато прошепна „Добре“ и се отказа да пие. Остави чашата на масата. Прекъсна разговора, помълча за кратко и излезе на балкона.

В първите минути въобще не разбрах какво става. Наистина нямаше да загрея, ако малко по-късно не ми беше казала. Никога не съм разбирал онези неща, които сигурно се подразбират. Предпочитах да ми говорят направо. Чух щракването на запалката на терасата. Силната миризма на запаления тютюн изпълни малката кухня. Обичах миризмата на цигарите, докато тя пуши. Докато прехвърлях всичките възможни варианти за лошото ѝ настроение, се чудех защо съм се съгласил кухнята да бъде изпълнена в син цвят. Изглеждаше толкова нелепо. Лора често изпадаше в особени настроения, така че сега не се тревожех. Понякога разговорите с приятели или близки я разстройваха. Намирах за обичайно да мълчи или пък да бъде раздразнена. Бяха обичайните пропадания, които имаше. Минаха няколко минути, докато изпуши цигарата си. После влезе, дори не ме погледна. Спря по средата на стаята, каза това, което имаше да казва. Каза го така, сякаш нямаше голямо значение. Говореше, все едно ми е сърдита. Съобщи ми новината, без да се интересува как ще реагирам. Често говореше така и аз много се дразнех от този навик. Постоянно настояваше колко е незначителна. Настояваше, с цялата сдържана скромност, на която беше способна, че тя нищо не струва. Обичаше да се наказва. Все пак я погледнах, дори бях готов да я заговоря, но Лора беше вперила поглед в пода. Поседя няколко минути безцелно, въздъхна театрално и излезе. След няколко минути я последвах.

Открих я да лежи гола в спалнята. Седях на прага, гледах голото ѝ тяло върху леглото и това ме възбуждаше. Бледата кожа искреше под слънчевите лъчи, които пробиваха завесите. Малките ѝ гърди бяха набъбнали, русият мъх по корема ѝ блестеше. Не бях докосвал тялото ѝ от месеци. Не защото не исках, а заради отвращението, което се надигаше у мен. Във фантазиите си можех да се отдам на желанието да проникна в нея, да усетя кожата ѝ, но всяка мисъл да го направя наистина ме гнусеше. Не можех да свържа желанието си с чувствата. Но тази сутрин слънчевите лъчи се събираха в топло петно на скута ѝ. Преди да се съберат там, долу, лъчите докосваха върховете на зърната ѝ, оцветявайки ги в свежо розово. Като новородена плът. Пристъпих към нея, седнах на леглото и я целунах по корема. От гардероба се носеше аромат на лавандула. Същият аромат, който се беше пропил в костюма ми, същият аромат, който цяла вечер проникваше в тялото ми, когато от страх се вмъкнах да спя вътре. Целунах я отново.

Тя не реагира. Седеше с голото си тяло, огряно от слънцето; беше отпусната. Не плачеше. Приближих се още малко и се изкачих с устни от корема до гърдите ѝ. Продължих към врата. Видях как кожата ѝ настръхва. Дишането ѝ се ускори. Докоснах я между краката. Лора затвори очи, топлият ѝ език си проправи път през устните ми, изтика моя някъде надълбоко и стигна почти до сливиците ми. Въртеше се около небцето. Дясната ѝ ръка хвана очертанията на члена ми, който се беше надигнал в панталона. Започна да си играе с него. После се спусна към чатала ми, разкопча копчетата и пое члена ми с устни. Засмука го. Щом се убеди, че съм достатъчно твърд, легна до мен и аз се качих върху нея. Проникнах. Направих няколко движения, но тя нетърпеливо се завъртя и ловко ме възседна. Започна да се движи с онези красиви въртеливи движения, които бях забравил. Казват, че с напредване на възрастта желанието намалява, а ето че и в младостта можеш да изгубиш желанието, да чувстваш как го носиш, но тялото ти да не откликва на копнежа. От месеци не бяхме правили секс. Изведнъж тялото ѝ замръзна. После се изпъна ловко. Гърчеше се. Забих палците си в хълбоците ѝ. Исках да се движи по-бързо. Тя притисна срамната си кост в мен и с тих стон се отпусна на раменете ми. Свърших в нея.

Върнаха се спомени от онази нощ след „Одеон“, изпращането. Тогава бяхме прекарали нощта на същото легло. Борех се с желанието си да я прегърна. Миналото усещане за близост се завръщаше неудържимо. Страхувах се, че всичко това може да се превърне в излишна демонстрация. Спомням си, че някога много силно поисках да ѝ кажа, че я обичам. Беше доста отдавна. Бях почти готов да се разплача пред скептичния ѝ поглед. Тя само промълви: „Ясно“. Отне ѝ много време, за да може да отговори на моето признание в любов. Тогава я попитах дали го е чувала често. Дали е чувала тези думи. Тя извърна погледа си, после се засмя нервно. Запали цигара. Нямах предвид въобще дали го е чувала от друг мъж. Питах дали някой преди мен е казвал тези думи. Изобщо. Не ми отговори. Усмихна се с онази усмивка, която пускаше, когато криеше нещо. Сега се беше отпуснала с цялото си тяло върху мен. Дишаше дълбоко. Тялото ѝ беше топло.

Извади табакерата, която криеше в нощното шкафче. Запали цигара. Успя да свърши всичко това ловко, докато все още бях твърд вътре в нея. Издишваше дима настрани и тръскаше пепелта в чашата от кафе, която лежеше на нощното ѝ шкафче. Прегърнах я и започнах да галя гърба ѝ. Бавно се отпуснах назад, наместих възглавницата под гърба си и силно притиснах тялото ѝ към своето. Мислех си, че мога да заспя така – като малко дете, което притиска към себе си любимата си играчка. Изведнъж тя се надигна, опря китките си върху раменете ми, избута се нагоре, за да се изправи. Усмихна се неловко, като човек, на когото не му е смешно, а трябва да се смее. Изгаси цигарата. Извади члена ми от себе си. Извъртя се и легна настрани. Преместих главата си и я положих до нейната, отърках носа си в бузата ѝ. Не очаквах да реагира, но тя направи същото. Повтори това, което правех и аз. Помоли ме да я прегърна. Целунах я по врата и положих главата си на рамото ѝ. Харесваше ми това. Тогава тя каза, че се страхува. Не ѝ отговорих. Беше естествено да се страхува. Денят беше тих, телефонът продължаваше да звъни в другата стая. Майка ѝ настояваше упорито да се свърже с нея.

Някога, всъщност в самото начало, с Лора играехме една игра, която на пръв поглед изглеждаше безобидна. Докато играехме, без да искаме се отдалечавахме от захапката на миналото на безопасно разстояние. Въпреки че ние все още нищо не знаехме един за друг, тази игра ни помагаше да бъдем близки. Това беше игра на интелектуалното опознаване. Игра на дълбокото разбиране на другия. Всеки един от нас трябваше да задава случайни въпроси, докато другият беше длъжен да му отговаря веднага. Нямаше нужда от логика, от предварителна подготовка, от нищо. Трябваше веднага да се реагира. Правехме го у дома, докато пътувахме с автобуса или пък когато излизахме на разходка. Тогава в един есенен следобед, малко след като се бяхме запознали, се разхождахме из Борисовата градина и Лора ме попита нещо неочаквано. Изстреля въпроса и аз въобще не знаех как да реагирам. Първоначално се стреснах, но правилата на играта бяха такива, че трябва да се реагира веднага. Помислих си, че трябва да покажа характер. Не зная защо, но веднага се отказах от това. Исках бързо да изляза от блокажа. Думите ми трябваше да влязат в действие, но аз не им давах волята, от която се нуждаят. Езикът ми се мърдаше, за да произведе думите, лашкаше се като риба на сухо в устата ми, докато устните ми седяха плътно затворени. За първи път в живота си разбирах удобството, с което Лора се осланяше на своята приучена безпомощност. Чакахме светофара на „Орлов мост“ да се смени от червено на зелено, за да преминем, а паркът беше останал зад гърба ни. Беше един от онези дни, в които се чувствам свързан с града. Продавачите на кестени лентяйстваха до входа на парка, по спирките минаваха отегчени контрольори от градския транспорт, гледаха блуждаещо и чакаха следващия рейс.

– Какво е миналото? – каза тя.

Сякаш ток протече по тялото ми и замъгли очите ми. Опитвах се да погледна, да видя отговора си, но той ми се струваше толкова далечен. Не знаех какво да отговоря, защото онова, което исках да кажа, ми се струваше несъстоятелно. Мълчанието ми прекоси моста, а след това продължих да не отговарям. Струваше ми се, че никога през живота си не съм мълчал толкова дълго. В крайна сметка трябваше да разкажа моята история, която сигурно принадлежи и на много други хора. От друга страна се срамувах, изведнъж тя беше задала толкова важен въпрос, а пък аз със своя глупав отговор щях да се чувствам като човек, който не може да сдържи газовете си в лъскав козметичен салон, заобиколен от красиви жени, които чакат за маникюр.

Прехапах устни и казах:

– Нищо.

Неразбиращият ѝ поглед се спря върху мен.

Опитвах се да разбера дали съм я разочаровал:

– Нищо? – повтори тя недоверчиво.

– Да, да, нищо. Съвсем нищо – потвърдих аз.

Миналото се беше проявило като нищо много отдавна в моя живот. Лора беше първият човек, пред когото трябваше да докажа, че е така. Ала не знаех дали ще ме разбере. Бях на пет години, когато баща ми ме заведе до къщата на моя дядо на село. И там нямаше нищо. Много рядко съм изпитвал толкова всеобхватно чувство на ужас, от което не мога да избягам. По същия начин се чувствах, когато разбрах за клането в Сребреница и видях първите кадри. На мястото, което бяхме с баща ми, растеше жилава жълтеникава трева, покрита с есенна слана. Беше краят на октомври и сутрините вече бяха студени. Годината беше 1991-ва. Всичко, което преживявахме с липсващата къща, се случваше малко преди обсадата на Сараево. Нито подозирахме, че на няколкостотин километра от нас ще се случи нещо толкова кърваво, нито имаше някакво значение за нас. Празното място, където трябваше да бъде къщата или по-точно, където е била, беше личната трагедия на баща ми. Не можеше да го проумее. Не можеше и да го преглътне. Измъчваше го биологична носталгия, която лъжеше мислите му, че в миналото всичко е било по-хубаво. И докато седеше пред празното пространство, се изпълваше със страх; със страха, че може да бъде забравен. Единственият остатък от постройката, който можех да видя, беше шахтата от водосточната тръба, която зееше празна. Тогава си обясних миналото така: с нищото. С липса на материя. Докато той наблюдаваше празното пространство, осъзнаваше собствената си тленност.

Щом къщата можеше да изчезне, значи всичко можеше да изчезне. Не съществуваше друга възможна логика. По едно време се разплака, досрамя го от мен и се обърна с гръб, за да скрие сълзите си. Но аз виждах как потреперват раменете му. Обикновено между бащите и децата няма разбирателство, особено когато слабостта се появи. Но аз чувствах със сърцето си какво му е, защото и мен ме достраша. Бях твърде малък, за да свикна с мисълта, че мога да бъда забравен. Тогава разбрах, че имам нужда от спешна стратегия за справяне с миналото. Беше въпрос на оцеляване. Бях на пет и си представих, че шахтата на водосточната тръба е входът на къщата. И някъде там, долу, все още продължава да тече някакъв живот. Някакъв, но все пак живот.

С татко огледахме мястото няколко пъти, а в околността не открихме никакви хора. Имаше само порутени къщи, които щяха да последват съдбата на нашата. Баща ми беше избърсал сълзите си и изглеждаше успокоен. Мислех си, че сигурно се чувства бездомен. Прибрахме се у дома и още същата вечер нарисувах план на къщата, която беше скрита под земята и шахтата на водосточната тръба беше нейният вход. Според детската ми логика трябваше отдолу да има нещо, щом отгоре няма. Стаите бяха четири. До повърхността имаше стъпала, които постепенно изчезваха. Не знаех как може да се влезе там, но бях сигурен, че който иска да се върне – не може. „Ако веднъж са те пуснали от миналото, нямаш право да се връщаш.“ Така си мислех тогава. Дори си го записах.

В едната стая нарисувах голямо легло, подобно на спалнята на моите родители и си представих, че там спят бабата и дядото на баща ми. Изрових снимките от стария албум, който седеше под телевизора в хола, и ги поставих върху скицата. После намерих детска снимка на баща ми, яхнал препарирана мечка на площада в селото. Изрязах главата му и я поставих в съседната стая. В последната измислих легло за моите баба и дядо – неговите майка и баща. Техните снимки се наложи да изрежа от една обща, в която се намираха и много други роднини, които въобще не познавах. Беше твърде голяма и щеше да покрие цялата ми рисунка, ако я бях поставил там. Затова изрязах само лицата на баба и дядо. Залепих всичко с канцеларско лепило и я прибрах. Вече имаше нещо. Миналото беше там.

Тогава не разказах точно това на Лора. Първо ѝ казах, че миналото е нищо, въпреки моята скица, снимките и всичко останало, което бях измислил. После ѝ разказах миналото, което сам бях измислил. Този образ, който си бях създал, толкова често населяваше сънищата ми, страховете и мислите ми, особено когато бях самотен, че почти се бях сраснал с него. Липсващата къща беше станала част от мен, ето защо сърцето ми щеше да спре, когато прочетох бележката, която Лора беше оставила. Страхът, че съм изоставен, ме беше завладял. Тя го беше отключила. Бях като костенурка, която е лишена от своя дом. Когато бях на десет, вече усещах страха от самотата и усещането, че можеш да бъдеш изоставен, ме ужасяваше. Тогава отвлякох от гардероба в коридора у дома един фотоапарат „Практика“, който стана мой завинаги. Помолих баща ми да отидем да снимаме мястото за спомен. Струваше ми се много жалко, че нямам запазени изображения на къщата. Той неохотно се съгласи. Майка ми ме подкрепи и каза, че трябва да отидем; че тя също ще дойде с нас. Въобще не вярвах, че ще го направим наистина. Мислех си, че баща ми ще обърне колата някъде по пътя и ще каже, че това е някаква голяма шега. Когато пристигнахме, гледката не се беше променила особено. Хора наоколо продължаваше да няма. Останалите къщи също вече бяха започнали да се рушат. На едната ѝ беше пропаднал покривът, другата беше останала без входна врата. Помнех всичко.

Стъкла по прозорците отдавна нямаше. Все още пазя снимките. Беше лято и в кадъра влязоха буйни, разпилени треви, които на снимките изглеждат сиви. Три от тези фотографии седят у дома, закачени на стената. Напомнят ми за онзи момент. Тук-там се мярка по някой магарешки бодил. Нищо обаче не подсказва, че там някога е имало къща. Помнех водосточната тръба и я потърсих, за да я снимам. Беше си там. Оттогава обичам всякакви тръби. Харесва ми как се увиват около сградите, после как се скапват; разпадат се и започват да висят като стари ритуални украшения. Съвсем като нас, хората, когато телата ни остареят и започнат да се разпадат. Тогава все още не се бях примирил с идеята, че нещо може да го има, а после да отсъства. Така де, бях съвсем жив. Затова при посещението на липсващата къща, докато бях с фотоапарата, изобретих още една – въображаема камера. Представих си истинска, огромна Камера обскура, като допълнение към моята стратегия за справяне с миналото. Във въображението ми шахтата се стесняваше, а отдолу имаше огромна тъмна стая, в която не прониква светлина освен през малката дупка, която не е по-голяма от пет милиметра. Светлинните лъчи се пречупват и отдолу се получава мътно и бледо изображение на небето.

Помислих си, че ако долу има хора, те ще са способни да видят лицето ми през отвора. Както всяко дете, си представях, че със сигурност съществува паралелен живот, бях сигурен, че трапът ме гледа, сякаш той е портал между два свята. Светът на измисленото от мен минало, което се съхраняваше някъде долу, и светът тук и сега, където аз физически присъствах. Светът на моето буквално съществуване, който се опитвах да документирам с моя фотоапарат Praktica – свят, който постоянно ме изненадваше със своите причудливи форми. Лора по-късно правеше същото с камерата на своя телефон, когато се беше завърнала в родния си град – опитваше се да съхрани паметта, за да не изчезне в нищото. И тя се страхуваше, че ще бъде забравена. И докато бяхме там с баща ми, докато наблюдавахме онова, което липсваше, прошепнах на майка ми тайно в ухото:

– Шахтата ме гледа.

Тя, мисля, че не ме разбра. Само се усмихна със снизхождение. Не съм и искал да ме разбира. Майка ми рядко говореше с мен, но често проявяваше търпението да ме изслушва. Кимаше с глава, сякаш наистина ме разбираше. Беше овладяла много добре изкуството на привичното присъствие. Седеше с чаша кафе, клатеше крак, слушаше, кимаше, понякога възклицаваше, но това съвсем не означаваше, че е способна да разбере и да повтори казаното от мен. Не че имах желание да я изпитвам какво точно разбира; това нямаше никакво значение за мен. Важното беше, че слуша.

Колкото повече пораствах, толкова повече се привързвах към това неизвестно минало, което изпълваше дома ни. Когато станах на петнайсет, реших да попитам баща ми защо не направим нещо с това място. Защо не построим нова къща? Защо не са се опитали да запазят старата? Защо е рухнала? Майка ми се присмя на въпроса ми, но това въобще не ме обезкуражи. В смеха ѝ имаше нещо ехидно, сякаш знаеше отговорите на всички въпроси. Тя предпочиташе да не се връща назад в миналото, въпреки че то се беше просмукало в общия им живот. Продължих да задавам въпросите си, докато баща ми не каза с ненавист:

– Защото ние никога няма да се върнем.

После млъкна. Настъпи дълга пауза. Докато траеше тази пауза, се случиха много неща. Тя продължава и досега. Оттогава зная, че миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там. Бях грешал, като съм си мислел, че могат да пуснат някого от там. Тогава въобще не разбирах срама от произхода, но едва когато Лора ми разказа историята на баба си, започнах да схващам угнетението на тези хора. Спомням си добре режещия тон на баща ми, натежал от омраза. Той не можеше да говори за миналото, а носталгията направо го задушаваше. Вместо да се успокои, както повечето хора се успокояваха, когато по-голямата част от живота им премине, той се изпълваше с ненавист, защото не можеше да върне миналото. И тогава искаше да го разруши. Или искаше да се върне веднъж завинаги или пък искаше това минало да не му принадлежи. Вбесяваше се от своята биологична носталгия, която е толкова присъща за старците. Ужасяваше се от мисълта за смъртта, за която не можеше да говори и която рано или късно щеше да го застигне, както всички останали. Говореше като човек, който е изгубил времето си, вместо да го изживее. Когато разказах на Лора историята ми с миналото, това отприщи нейния собствен разказ. Без да я питам. Изведнъж започна с разказването, сякаш нейната история беше продължение на моята.

Въобще не знаех, че крие в себе си подобни тайни.

Както по-късно каза на терапевтката: „Стресът беше по-силен, отколкото можех да понеса“. Историята на майка ѝ, която е била изгонена от дома на собствената си майка – бабата на Лора, когато тя е сключила повторен брак. Баба ѝ смятала, че майката на Лора е твърде красива, и започнала да я ревнува от новия си съпруг – ето защо я изпратила в родното си село, докато не навърши 18 години. Никой никога не е говорел за тези неща години наред, дори дума не обелвал, докато един ден бабата на Лора не се разплакала внезапно. Започнала бавно да реди думите, с болка и съжаление. Болката от грешката се е натрупала в нея и е пречупила арогантността ѝ. Петдесет години по-късно, когато животът на дъщеря ѝ е бил вече напълно съсипан, тя беше започнала да говори пред дъщерята на своята дъщеря. И беше казала, че съжалява. Дълго мълчахме след тези разговори и единственото, което успявахме да направим, е да се почувстваме по-близки. Вътрешното разстояние между нас беше започнало много бързо да се стопява. Чувствахме се достатъчно близо, за да не се унищожаваме известно време. Но това време не ни стигна. Изтече твърде бързо, преди въобще да усетим, че имаме нужда от него.

Историите на нейната баба и моя баща бяха истории, измъчвани от принадлежността. Истории, хванати в примката на чуждите очаквания. Животи, които са преминали в трепетни очаквания на одобрението на другите. Животи, където хоризонтът се е определял от другите – онези, които са имали властта да одобряват, одумват или пък да разрешават бъдещето. Тайната полиция на миналото, която в зрелостта им се беше превърнала в тайната полиция на вината и суеверието. Затова тайните агенти на вината обичат да говорят за бъдещето, защото се надяват, че времето ще изтрие вината им. Когато бях на седем, фантазирах, че бъдещето е като печен на жар свински черен дроб. Леко хрупкав. Седи в една чиния по средата на масата и близките ти си похапват от него. Режат го на малки парченца и дори да им нагарча, те го изяждат целия. „Бляскаво бъдеще те очаква.“ Мърморят под носа си. Изяждат го лакомо целия и после блажено заспиват следобеден сън.

Докато лежахме прегърнати с Лора, след настървения секс, с който тя ми отмъщаваше, ми се искаше да се върнем към тази игра. Да задаваме въпроси и да даваме свободни отговори. Толкова много исках да проиграем отново поне малка част от тези разговори. Усещах как търси топлината на тялото ми, притискайки се силно в мен. Така правят и животните, когато искат да съхранят собствената си топлина. Докосват телата си, за да са сигурни, че ги има. Телефонът ѝ продължаваше да звъни в другата стая. Майка ѝ настояваше да се свърже с нея. Безкрайно много други хора забравяха миналото и търсеха начин да продължат напред. Ние потъвахме в тази черна дупка, която се отваряше между нас и нямаше дълго време да имаме шанс да се измъкнем от нея. Часове наред телефонът продължи да звъни, докато в един момент батерията не се изчерпа напълно. Тогава вярвах, че настоящето прилича на капка от океана. Съдържа цялото минало в себе си и нищо от бъдещето не му е чуждо. Ако капката от океана притежаваше химичния състав на целия океан, тогава дори една малка частица от настоящето съдържаше цялото минало. Телефонът беше замлъкнал. Мелодията вече не се повтаряше. Денят беше тих. Светът престана да съществува. Слънцето влизаше през завесите и оставяше красиви следи, огрявайки прашинките, които се носеха във въздуха. Настоявах да се обади, дори я заплаших, че аз ще го направя вместо нея. Но тя махна пренебрежително с ръка и каза:

– Мъртвите могат да почакат.