На Вашето внимание е последният от петте разговора с именити български поети и преводачи. Интервютата са дело на преводача и критика Огнян Стамболиев. Повече информация за идеята ще намерите тук.
Любен Любенов: „Преводът на поезия – изкуство на възможното…“
Любен Любенов (1936–2002) превеждаше много активно поезия от руски, английски, френски и италиански. Остави ни редица отлични преводи на Пушкин, Лермонтов, Байрон, Юго, Едгар По, Ронсар, Данте, Пазолини и други големи световни автори. Написа и немалко ценни теоретични статии по проблеми на стихотворния превод.
С неговото име са свързани преводите на Дантевата „Божествена комедия“, на Байроновия роман в стихове „Дон Жуан“, „Евгений Онегин“ на Пушкин, отличени от Съюза на преводачите в България.
Настоящето интервю взех от Любен Любенов по време на едно от гостуванията му в Русе през май 1991 г.
Уважаеми Любен Любенов, възможно е да се преведе едно поетическо произведение – и не е възможно. Срещат се твърде много противоречия, които често не могат да се преодолеят. Понякога нещо трябва да се изостави….
Да, напълно възможно е, когато се превежда неримуван (бял и свободен) стих. Така например, моят превод на Пушкиновата трагедия „Борис Годунов“, който има вече две издания (в първи том на сборника „Руски театър XIX век“, 1987, и във втори том на Пушкиновия тритомник от 1989), според мен е напълно адекватен на оригинала, особено след стотината поправки, отразени във второто издание. Има някои отлики, разбира се – така например, тук-там не съм запазил цезурата по средата на стиха, но на няколко места не я е запазил и Пушкин: тук-там съм изтървал някои съвсем дребни детайли, поради чисто обективни причини – нали благодарение на падежната система руският език в десет срички може да побере това, което българският – в тринайсет-четиринайсет. Но това са все пак дреболии. Докато в моя превод на Байроновия „Дон Жуан“, в който съм запазил броя на сричките в октавите, изтърваното е много повече, както поради същата причина, която при превод от английски е в сила в още по-голяма степен, така и поради наличието на сложна римна система за една голяма дистанция – над 16 000 стиха! Но все пак, ако един англичанин и един българин прочетат внимателно – всеки на родния си език оригинала и превода, и го препрочетат, те ще могат спокойно да разговарят за всички аспекти на това произведение. Ако интересът е бил еднакво голям, преводачът би получил най-голямата възможна похвала за труда си. Но има и непреводими римувани стихотворения.
Трудността на поезията е това, че езикът е система, докато думата е присъствие…
Напълно сте прав! Уви, така е… Много често чувствам, че преводът на даден стих, на дадена строфа, може да стане идеален, ако бих могъл да запазя дадена дума тъкмо там, където тя със своето присъствие би придала на превода неповторимия аромат и чар на оригинала, но където тя поради законите на българския език или поради чисто ритмични и римни причини в никакъв случай не може да стои…
Добре. Ако преводът не е копие или техника, а изпитание и експеримент, той може да се записва (дописва!) в продължение на цял един живот – има много такива примери! – и по този начин да обединява всички негови страни, всички негови действия. От друга страна, това не изисква преводачът непременно да бъде поет (а някои, както знаем, са на противното мнение)…
Относно дописването в продължение на цял един живот – зависи от преводачите. Повечето от тях вече не се връщат към преведеното, дори ако то се преиздава. Аз спадам към малцината, които обичат да преработват и подобряват вече създаденото. И понеже повечето ми преводи са на класика, и се преиздават, това е от полза. Що се отнася до изискването един преводач на поезия да бъде поет, ще кажа, че едни поети като Вазов, например, са написали много и са превели малко, други като Далчев са написали малко и са превели много. А за да бъде класацията пълна, би трябвало да допуснем, че има и поети, които са написали много малко или почти нищо, а са превели твърде много. А това къде ще се изяви един поет блестящо и трайно – в някое свое оригинално или преводно произведение, или пък ще има блестящи изяви и в двата вида поезия, оригинална и преводна, е друг въпрос. Лично аз съм започнал с оригинални стихотворения, публикувани за първи път през 1949. Преводи започнах да печатам десетина години по-късно. Не преставам да пиша и да публикувам свои неща, но знаете, че съм популярен именно като преводач.
Някой беше казал, че превеждането е нещо като театър, където преводачът е едновременно актьор, режисьор, сценограф и всичко необходимо за една постановка. Не мислите ли, че понякога човек се чувства като имитатор, който „само“ подражава, сякаш се крие зад нечия чужда самоличност?
Преводачът на поезия също си има своя самоличност, свой почерк, дори ако не е публикувал нищо свое, лично. Аз например мога да отгатна в осем-девет случая от десет кой е превел едно стихотворение или поема, дори ако не зная предварително това. Но това е сложен и труден за отговор въпрос, да го оставим засега.
На Вас, уважаеми Любен Любенов, дължим редица успешни преводи на творби от голямата класика. Как се отнасяте към буквалистичния превод в класическата поезия?
Разбира се, крайно отрицателно, особено когато законите на българския език и на поетическия изказ са потъпкани грубо и непохватно.
А към авторизирания? В Русия той е все още актуален.
Зависи от крайния резултат, от съдбата на превода. Има популярни авторизирани преводи, които следващите по-близки до оригинала не могат да елиминират. И все пак, един авторизиран превод, колкото и да е добър, един ден обезателно ще бъде надминат, когато творбата си намери истинския майстор.
Как, според Вас, трябва да започне кариерата си един млад преводач?
Първият подтик да се преведе една чужда творба идва случайно. Също както случайно се влюбваме от пръв поглед. А всичко по-нататък зависи не толкова от таланта, колкото от редица други качества – трудолюбие, способност за хрумвания, степен на познаване на двата езика (чуждия и родния), инат и най- сетне шанс – всичко е твърде индивидуално и неповторимо, за да давам препоръки.
Вашите нови преводи (новоизлезли, под печат) и вашите проекти?
Наскоро прекрасният варненски живописец Милко Божков ми подари десет свои офорта в кутия от пергамент – първото подобно българско издание на преводно стихотворение, в случая на „Елегия“ от древноегипетски поет. С този превод, направен преди четвърт век съвместно от мен и от незабравимия Григор Ленков, започват и двете издания на прекрасната „Антология на световната любовна лирика“ (1967–1979). Но то е само в 20 екземпляра, всеки от които се смята за оригинал (разбира се, не по отношение на текста, а на офортите!) и човек може да го види само в Националната художествена галерия, при среща у дома ми с неколцината наши интелектуалци, които броиха по 1500 лева и – случайно – в някои чуждестранни художествени галерии, които купиха пет- шест от екземплярите.
Неотдавна излезе и седмият том на Виктор Юго, в който имате сериозно участие…
Да, там са около хиляда стиха в мой превод. Работя още над нов превод на „Чайлд Харолд” от Джордж Байрон – една отколешна моя мечта. Събирам стихове и за две антологии – Поезия за града и Поезия за смъртта. На моите вече 54 години нямам особено голям апетит за нови преводи. Но все пак…
Автор: Огнян Стамболиев