***
В самотната моя младост горчива,
която със низост и срам ме залива,
са светли единствено твойте очи.
В живота ми зъл те са Благочестивото,
сред вечната смърт таят Вечноживото,
в безкрайната нощ са искрящи лъчи.
Още малък и слаб, понесох на рамо
тъй тежкия кръст, на мен връчен само,
очите ми млади привиждаха нощ.
Привиждаха нощ те, но също в тъмата
провиждаха пробива на светлината –
аз тебе предвиждах, останал без мощ.
Криле ми израснаха – чувствах трептене,
когато ти радостна тръгна към мене,
дойде; и със тебе откри се Бог сам.
В живота ми мрачен с бедите, с разлъките,
в безкрайното ходене мое по мъките
сияние ти си, дух Божи и храм.
Отиде си ти – светлината остана,
свещената тръпка, от теб завещана,
в душата ми денем и нощем ечи;
отеква тя в моята младост горчива,
която със низост и срам ме залива
и в нея искрят само твойте очи.
***
Цветя по моя път не разпилявай,
зловещ и мрачен той лежи пред мен;
на него всяко цвете ще загине,
а твоят смях сподавен ще застине
в свирепа маска сякаш вкаменен.
О, Аница, с най-светлите си чувства
отдавна се простих – те тънат в прах;
коварно те залъгвах със надежда,
прикрил под златотканата одежда
изгарящия ме отвътре страх.
Пред мен смъртта напредва с тихи крачки
и с чер саван покрива моя път.
Цветята вехнат, гасне светлината…
Стой по-далеч от мен и скрий тъгата.
Любима, мене ме предвожда смърт.
***
Край младите кестени вечер тук,
наели скъпи файтони,
сред нас, сиромасите, с блясък кръжат
банкери, крадци, барони.
Познат ми е този тип – злобно очи
присвити във тебе впива,
но носи на чело клеймо, а то
така и не се изтрива.
Да, те в ръкавици от мек велур
изтънчени пръсти крият,
с които крадат, насилват, дори
с охота ще те убият.
Какво е допуснал правият Бог?
Отрупал ги е с богатство,
със слава, с почести, с власт – та това
е истинско светотатство!
Крадците се возят в такъв разкош,
а мен, сиромаха, ме свива,
да гледам как гладен, пребит като псе
съдбата ми се присмива.
С какво, Божеправи, не бях като тях?
Ругах те, сплетни ти скалъпих;
коя твоя заповед, ми кажи,
не стъпках, не плюх, не престъпих!
Насилвах, убивах, крадях –
сметни поне в рамки груби
аз колко възлюбени в мен души
опорочих и погубих.
А също и чистата своя душа
превърнах в жалка нимфетка;
убих я и ето – приготвих ти тук
солидно набъбнала сметка!
Сега съм един от тях. Плащай! В брой!
По равно и нито дума!
Е, плащай! Не можеш да отречеш –
дължиш ми солидна сума!
***
За тебе през дългите вечери мислех
и чаках да дойдеш, но беше напразно;
не ме чу дори и когато те виках,
но днес, възжелана, настъпи часът…
Виж, моите свежи и дъхави рози
опадаха всички в праха неусетно,
а слънцето – мощното прелестно слънце,
то надали някога пак ще изгрее…
Най-тихият звук на замираща струна,
най-бледият лъч на далечна звездичка –
и ти си при мен, твоя поглед усещам,
склони се над мен, прегърни ме сега! –
Глава натежала в покой да положа
на твойте любящи студени ръце –
към мен наведи се, о, ти, възжелана,
ти, мирна последна нощ!
Подбор и превод от словенски език: Людмил Димитров
Прочетете още от Иван Цанкар тук.