***
Нощ, преливаща от нежност!
Във такава нощ Ромео
клет е чакал Жулиета
сам под нейния прозорец.
Ала тази вечер трима
се разхождаме по пътя.
Чувствам как дъхът ѝ топъл
ме облъхва във лицето.
Но приятелят ми хваща
меката ѝ длан и, грабнат
от омайния ѝ поглед,
в унес ѝ нашепва влюбен:
„Виждате ли, мила моя,
как луната с мек отблясък
в тихите вълни прониква
и на дъното се спуска.
Не е ли и там красива,
както на небето горе?
Тъй и моето сърце
пази светлия Ви лик.“
Тя към него мълчаливо
се притиска… И тогава
мен сърцето ме пробожда
и отчаяно изричам:
„Да, луната във вълните
привлекателно просветва,
сякаш трепетно очаква
закъсняващ годеник.
Колко ли е сладък блянът,
спотаяван сред вълните!
Там сърцето в миг забравя
всичко, чувствало преди.“
Тя с боязън ме поглежда,
после тримата мълчим;
а луната и в небето,
и на дъното сънува.
***
Криеш лицето си –
бледа си, зная го,
но не отвръщай ти
поглед от мене…
Минало свършено!
Тихо в дълбокия
гроб е заспала тя –
сантименталност.
Там вижда приказни
пурпурни сънища,
лунно сияние
плува над нея…
Мила, открий ми се…
Хлопвам прозореца,
за да не чуваш как
славеят пее
и да не виждаш как
скръбните лилии
тръпнат уплашени
в нощния вятър…
***
Дъх на спарено, дим; сред мъждив полумрак
посинели лица се стаяват.
Непристойни пиянски закачки звучат,
тъмна похот очите издават.
Ах, пленителна грешнице с бледо лице,
ти, отпуснала в скута си вяло
свойте детски ръце, как живееш с това
изначално предало се тяло?
Колко болка и скръб в тези сиви очи,
в тези устни – съсухрени съчки;
нарисувал е теб вдъхновен Тициан
в шарлатанката с грубите бръчки.
Красотата ти – лунен лъч – мами към грях,
изкушава, пленява с охота,
но и как безнадеждно от нея вони
разваленият дъх на живота.
И сърцето ми мигом разперва криле,
в богородичен плащ се превръща
и нещастната твоя трагична душа
с всички нейни пороци обгръща.
„Ей, какво си ме зяпнал умислен такъв?
Май не си ми навит като тия!
Я, поръчай ми, моля те, чаша кафе,
поне нещо и днес да изпия!…“
***
Не ставай, не ставай!… О, Боже мой, как
трепериш със устни и зъзнеш;
гушни се във мене… Не, треската пак
се връща… Съвсем ще замръзнеш!
Любима, кажи, от какво те е страх?
Защо гледаш с поглед тревожен и плах
прозорците там и вратата?
При входа отмерени стъпки кънтят
в среднощната тайнствена доба;
вън вятър поваля дърветата с вой,
в прозореца бие ужасен порой,
вратата от бурята хлопа…
Не бой се, лежи… Няма никого вън…
Детето ти в люлката спи сладък сън,
мъжът ти във кръчмата пие.
Подборът на всички стихотворения на Иван Цанкар, които ще публикуваме на „Кадър 25“ и преводът от словенски език са дело на проф. д-р Людмил Димитров.
Прочетете още тук и тук.