Борислав Гърдев: „Проект Парушев”

Проект Парушев

Беше юли 2005 г. Време на горещини, порои, наводнения, раждане правителството на тройната коалиция и операция на десния ми крак. Излязох в дълга отпуска по болест, имах повече свободно време, обикалях книжарниците и един следобед си купих дебютния сборник на Радослав Парушев „Никоганебъдинещастен” (2004).

С риск да се самоизтъкна ще посоча, че ако не четях лъскави издания като „Егоист”, „Хъслър”, „Плейбой” или „Капитал лайт” надали името на корицата щеше да ми говори нещо. Защото всъщност Парушев е продукт на лайфстайл средата и аурата на тези списания. Самият той тръгва уверено в литературата след спечелен конкурс за разказ в „Егоист” през 2001 г. И ако и да носи в себе си налепите на мейнстрийма и хашлашкото поведение на тежкаря от идеалния софийски център – „адвокатската ми кантора е на „Витоша”, а живея на „Раковски”, той се формира като автор след много упорит труд, четене на класици като Борхес, Еко, Достоевски, Маркес, Еймис, покрай безкрайното слушане на парчетата на „Мегадет” и приятелски подадената ръка на фигури като Емил Спахийски, Богдан Русев и Тома Марков, без чието съдействие той не би се реализирал толкова бързо и успешно в нашата проза с толкова издадени книги, добивайки култов статус и дефилиращ безкрай по телевизионните екрани.

Днешните читатели трудно могат да си представят каква атмосфера излъчваха издания като „Хъслър” и „Егоист”. За тях трябва да съдят, ако се затворят в някоя богата библиотека и прелистят теченията на тези легендарни списания, но аз убедено твърдя, че както „Никоганебъдинещастен” нямаше да има такъв летящ старт без „Егоист”, така и „Преследване” не би станал хит без появата на откъсите в „Хъслър”.

Тогава, в горещото лято на 2005 г. погълнах дебютния му сборник и след прочитане на последния разказ „На теб” се чувствах като боксова круша. „Колко е талантлив!” – си казах. „Но е толкова различен от колегите си, драстично необичаен и странен!” Още тогава знаех, че това е автор, който или го приемаш безусловно и веднага, или предизвиква отвращение в теб и мигновено трябва да го захвърлиш. Той няма как да стимулира интереса на днешните 60–годишни чичковци. Но си мисля, че не би бил понятен и за традиционно мислещите млади читатели. Защото в разказите му сюжетът е направо въздушен, а където го има, е твърде рехав, героите се появяват и изчезват като гномове – какъв ти тук психологически реализъм или архитектоника, какви пет лева!

Парушев – подобно на Богдан Русев, Калин Терзийски и Стефан Кисьов – не се уморява да превръща живота си в произведение на изкуството, мачка ни с инвенциите на своя самобитен магически реализъм, но дори и в най–абсурдните си прозаични забежки ни кара да го четем в захлас, със зяпнала уста.

Ще отбележа, че Парушев – Чарли е продукт на новата модерност, знаещ, че всеки сюжет, за който се хване, е част от всеобщата структура на Битието и според силите си се стреми да е забавен и увлекателен, по начина, който най–добре владее – като бъде невероятен. И същевременно е присмехулно–тъжен хроникьор на родната Цървулания, в която интелигентът се трепе за смешни пари и мечтае да спечели 11 000 лева чрез Националната литературна награда, за да посети гаджето си в Швейцария и там да поживее като бял човек…

Прозата му – още от първия сборник – е до болка нарцистична и субективна. Той се забавлява да се саморазголва и да споделя безхитростно своите находки и фантазии – абсурдни, нестандартни и омайващи. Пише хипнотично – провокативно, на границата на играта, вица и суровите обобщения, а посветеният читател вярва на неговата искреност и го следва неотклонно. Така, в дебютната му книга веднага откроих „За връзките между нещата”, „Един умира, бейби…”, „Безсмъртният”, „Калина, Шамана и аз”.

Вторият му сборник „Project GiGAMoNo”(2006) до голяма степен реализира амбицията му „да избие окончателно всичката литературна риба”. В него покрай откровено самовлюбени парчета като „Епифания, или за участието ми в Стогодишната война” и „В дните на кучия студ” се открояват скверни анекдоти като „420 грама” и проникновени опуси като „Една сънувана история”, „Историята на Любо, когото наричаха Идиота” и прекрасната новела „Поема от есента”, към която добавям две изключителни постижения, каквито са късите разкази – „Париж” и Двайсет лева”, както и неповторимия мемоар „Детство мое“, директно кореспондиращ с „Ода за моето семейство”, втора част от прочутия роман на Богдан Русев „Ела при мен” (2007).

В началото на 2011 г. Парушев ни изненада с третата си книга с разкази – „Животът не е за всеки”. За него той се готви пет години. И тук има лежерни и майтапчийски истории, и такива, писани под знака на Голямата Криза. Получил се е цветен, многолик и многопланов сборник, в който Изтокът и Западът си дават парадоксална среща на моста на влюбените до НДК, шарен и магичен свят, изпълнен с болка, абсурди, копнежи, черен хумор и горчиви размисли за живота.
Парушев умее да превърне един банален анекдот в пълноценен творчески акт – „Лафа на годината”, „Железният конус”, „Илюзия без заглавие”, да погледне с горчива ирония на лични неблагополучия – „Единайсети август 2008 г.”, да разкаже непосредствено и завладяващо „Коледна приказка за кризата”, да сърфира до нивото на мръсна сказка – „Брутално”, да докаже, че може да сътвори и стойностен романтичен разказ – „Камелия”, успешно да се конкурира с класиците, творили векове наред по вечната тема за Христовата саможертва, при това съвсем непринудено, но пък зашеметяващо – въздействено – „Веднъж в петък”, да създаде силни и ярки новели – „Пътят на Карлито”, „Сриване Сриване”, „Help!”, с които за пореден път демонстрира разказваческото си майсторство и постигнатия от него през годините качествен напредък.

Логично бе постигнатото от него да бъде дооформено и дообогатено в „Смъртта не е за всеки” (2012), най–бързо написаната му книга, която се оказва и най–добрата, сборник, който „формира смислово и художествено цяло с предишния – „Животът не е за всеки”. Вътре в собствената си преценка чувствам двете книги като части от едно цяло, с което обаче не желая да ангажирам публиката – ако ви е харесала предишната, не се чувствайте ангажирани да ви хареса и тази.”
Запознати с неговия стил и с особеностите на дискурса му, ние поглъщаме безпроблемно както упражненията му по Борхес „Отново за другостта” или мемоарните му ескейпистки фантазии като „Дъщерите ни”, „Пощенска кутия за приказки” и „Обратно намиране”, така и проникновените му усилия в по–обемните прозаични форми, тежнеещи към новелата, където и постиженията му са категорично безапелационни – „Без мярка”, „Писма от Кур”.

През 2017 г. излезе поредния му сборник „Само за напушени“. Отново се срещаме с атрактивни и неконвенционални разкази. Има такива с класическа структура – „Тайнственият замък Лаксенбург“, „Живели едно време в Калифорния две приятелки“, срещат се фрагментарни зарисовки – „Нечовешкият цикъл“, както и такива, в чиято основа стои личната преживелица и звучат като мемоар – „Хамелеонът Светослав Тертер“, „Изменчивата и загадъчна река Марица“. Авторът жонглира сполучливо с митологията на славяни – „Водник“ и нормани – „Викингите“ и „Лагерта“, намига съучастнически на учителя си Борхес във „Вавилонската винотека“, търси актуални горчиво–иронични обобщения в „Будапеща в съня“, подиграва се със собственото си его, надсмивайки се над поредното си фикционално превъплъщение в „Невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка“, за да достигне в „Епилог“ до извода, че „На фона на вечността, евентуално, някакъв смисъл прави единствено Любовта“.

Парушев се реализира успешно с първия си роман „Преследване” (2007), разкриващ с подкупваща искреност екзистенциалната раздвоеност на млад писател и адвокат в горещото софийско лято. Прозаикът като един модерен Кардашев разкрива напористо конфликта между двете свои същности – творецът, гладен за сюжети и адвокатът, обслужващ мафията. Трагикомичното е, че двамата харесват една и съща жена и имат много недостатъци и добродетели, с които смущаващо си приличат, а драматичното е, че конфликтът в стил „Доктор Джекил и мистър Хайд” може да приключи само, ако един от тях умре, отстъпвайки триумфа на своя конкурент…

„Project Dostoevski” (2009) е най–амбициозният роман на Радослав Парушев. Той е великолепна дистопия, съпоставима с „12 маймуни” на Тери Гилиам, „Майстора и Маргарита” на Булгаков и „Чапаев и пустота” на Пелевин. Едновременно страшна и романтична приказка за странстванията на главния герой – безработният банков служител Алексей К. из порталите на времето, докато открие голямата си любов в лицето на Настася Фьодоровна, гротескна антиутопия за парадоксите на днешния и вчерашния ни ден, суров и нелицеприятен размисъл за абсурдите на корпоративния капитализъм и същевременно иронично разследване на поредния кух медиен мегапродукт, свързан с издаването на втория том на „Братя Карамазови”, уж написан от Достоевски през 1886 г. и появил се в столицата ни през 2008 г. В романа има страхотно чувство и логически обоснован сюжет. На лице са емоции, необикновено, хипнотично настроение, все едно следиш риалити шоу на плазмен екран, интересни и забавни персонажи като Накасото Мицушима, прекрасно пресъздадени лафове от тарикатския жаргон на софийската бохема и ъндърграунд, тъга и печал, добре разказана история и неочаквано – старомоден финал. Откъдето и да погледнеш – яка книга, написана, за да доставя удоволствие. Роман, разбиващ традиционните ни представи за литературата. В него звучи езика и пулса на днешното юпи поколение. То се вълнува от правене на пари, силни емоции, сбирки с екстазни сблъсъци и трудно уловими духовни щения. Обременено е от разкъсаните междуличностни отношения, отровено от реклами, PR стратегии и кампании, вярва в прагматичния си усет, въпреки че носи в себе си и щипка романтика, като е готово да рискува със защитата на обречени каузи. Което пък означава, че не е съвсем загубено и смачкано от тежестта на виртуалния бизнес.

Следващата стъпка логично роди успеха с „Отвътре” (2014), неговият най–стойностен и значим роман. Дисекция на жалкото ни битие, на една унизена, ограбена и изнасилена България, жертва на алчни и корумпирани политици, на ловки и вулгарни медийни манипулатори, на опасността от ислямистка инвазия като гранична зона на сблъсъка на цивилизациите. В която все пак съществува, бори се и живее Иван–Александър, нашенският съвременен Кандид и Алекс Деларж, подтиснал унижението на несправедливата присъда и системните издевателства в затвора и намерил сили да брани родината си под американско командване в една поредна жестока и налудничава Трета световна война.

Закономерно дойде и следващата, още по–дръзка стъпка – „Изнасилени от чудеса“ (2019), роман, излят на един дъх, колкото иронично–сардоничен, толкова и стряскащо провокативен и документално точно пресъздаващ „сблъсъка на цивилизациите“ – при това на двете най–отдалечените, но важни исторически явления – рокендролът в лицето на групата „Ийгълс ъф дет метъл“ и радикалния ислям, родил самоубийци като Сами Амимур, Брахим Абдеслам и Абделхамид Абауд. Това е в пълния смисъл на думата есхатологичен роман – доколкото на финала с ядрената бомбардировка на Рияд наистина идва краят на света, но и защото в съвременната цивилизация има жесток, чудовищен разлом, включително и при употребата на фундаментални ценности и идеи. Днешният ни свят е в плен на параноята и лудостта, на нетърпимостта и насилието и е въпрос на време да се достигне до фаталната развръзка, напомняща класиката на Стенли Кубрик от 1964 г. „Доктор Стрейнджлъв“. Същевременно писателят е яростно критичен, забавен, присмехулен и политнекоректен повече от всякога.

Радослав Парушев се очертава да е сред най–добрите анализатори и хроникьори на кибер поколението. Може би е нашият нов Брет Ийстън Елис? Искрено му пожелавам да продължи напред и нагоре своето развитие. При това и в други сфери на развлекателната индустрия – той чете с неподражаемо комично чувство творбите си, което вече установих в YouTube при виртуалната премиера на „Смъртта не е за всеки”, разяснява ясно и логично проблемите при „Създаване на музей за съвременно изкуство в България” във видеото на Иван Мудов от 2010 г., а като артист е органичен и забавен в образа на нахалния келнер от кинодебюта на Димитър Коцев „Лора от сутрин до вечер” (2011).

Автор: Борислав Гърдев

Please follow and like us:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *