Първан Киров

Първан Киров е роден на 04.06.1985 г. в гр. София. Завършил е „Аграрния университет“ в Пловдив, магистратура „Растителна защита“, а средно образование е получил в Професионална гимназия по горско стопанство „Христо Ботев“ – Велинград. Работи в областта на търговията. Публикувал е разкази в различни издания, сред които: сп. „Пламък“, антология на „Отвъд кориците“, сборника „Първият контакт“, сп. „Дракус“. Печели второ място на конкурса „Как виждам доброто“, категория „Есе“. Отличен е за участие в Първия национален литературен конкурс „Децата на Паисий“, както и от литературния конкурс на тема „Искър в моите спомени“. Участва в литературни четения. Член е на Конфедерацията на българските писатели. През 2018 г. публикува книгите „Ловни пътеки“ и „Главната улица“.

 

Залесяването

Не беше лош човек Ганчо Любовчията. Кротък и добродушен; той нито по кръчми ходеше, нито цигари пушеше. Работеше като вол; беше утроил земите на баща си, а спечелените пари умееше да пести. Живееше в голяма къща на центъра на селото. В двора бяха запрени много стопански машини, а в обора мучеше многоброен добитък. Ще рече човек, че работата му е наредена до дълбоки старини и дорде е жив над главата му проблем не ще прелети. Обаче, както е казал народът: много хубаво, не е на хубаво. Зад рамото на всеки успех наднича малко или голямо нещастие.

Имаше болка и в Ганчовото сърце – не можеше ергенът да си намери жена. Ходеше по седенки, задяваше невестите по улицата, взе да влиза често и в кафенетата, но от това нямаше голяма полза. Единственото нещо, дето излезе, беше, че щяха да го калесват за зет на чорбаджи Методи, ама дъщеря му беше едно мрънкало, един ненаситен змей за бижута, помади и разни други глезотии, че накрая Ганчо махна с ръка и се отказа. Заради несполуките му с нежния пол се роди и прякорът му Любовчията, който залепна като пиявица за името му.

Оттогава се измина известно време; изтърколи се пролетта, а след нея тежко като товарен влак изтрополя и лятото. Настъпи есента, а заедно с нея задухаха първите студени ветрове, заваляха дъждове, паднаха и слани. Лястовиците и щъркелите отдавна бяха заминали на юг и по оръфания от циганите селски парк само от време на време се чуваха жалните писукания на врабците. Сви се още повече душата на Ганчо, мрачни мисли нахлуха в съзнанието му.

„Ех, де да можех женица да си намеря“ – кахъреше се той. „Щяхме да си живеем щастливо с нея. Къща голяма, а земя колкото щеш – ще я орем, сеем и жънем, колко душа ни иска. После ще ми народи деца, на които един ден всичко да прехвърля. Те ще ме гледат до дълбоки старини и ще ме уважават. С тоз моя късмет обаче май ще си остана само с мерака, ама нейсе.“ Любовчията тежко въздъхна и тъжно погледна през прозореца.

Една сутрин, докато крачеше по главната улица, на вратата на кметството той видя да се белее залепен лист хартия. Загложди го любопитството, какво ли ще да е написано там и без много да му мисли се отклони от пътя. Бележката представляваше обявление, в което се приканваха жителите на селото да се включат в ежегодното есенно залесяване на Кара Кория, в подножието на Централен Балкан. Датата на мероприятието се падаше в края на следната седмица, а всеки желаещ можеше да се запише в тефтера на кафеджията бай Тотьо. За пътуването никой не трябвало да се притеснява – според броя на записалите се горското щяло да изпрати нужните транспортни средства.

Спочуди се Ганчо Любовчията, сви устни и несъзнателно се почеса там, където не го сърби. Влезе в кръчмата, поръча си кафе и още преди горещият каймак да изсъхне по устните му, се записа в дебелата книга като доброволец.

– Ганчо! – подвикна му весело от тезгяха Тотьо Кафеджията. – На такива залесявания ходят и много млади булки. Кой знае, може пък в гората да ти е бил скрит късметът.

Любовчията нищо не отговори, допи си кафето и се прибра в къщи. Приготви си всички необходими инструменти, които му изискваха и в уречения ден, рано заранта, беше първи на мегдана. Лека – полека започнаха да се събират хора от селото, а не след дълго забръмчаха и камионите, изпратени от горското. Два от тях бяха пълни с люде от другите села, а третият беше за Ганчо и съселяните му. Настаниха се чевръсто в каросерията на газката, разнесоха се няколко бързи команди и с мощно ръмжене на двигателите, потеглиха към смръщения Балкан.

Стиснал в едната си ръка голяма права лопата, а в другата тежка кирка, Ганчо разсеяно слушаше шегите и закачките, що се лееха край него. Усмихваше се, а мисълта му се рееше към клатушкащите се отпреде им камиони. Беше сънувал, че намира съкровище в пожълтяла дъбова шума и сега му се искаше сънят му да е на добро.

„Ето – мислеше си той, – златото трябва да е бъдещата ми жена, а шумата трябва да значи, че ще я намеря в гората. Всичко се връзва и значи днес трябва да е щастливият ми ден.“

Изпълнен с надежди, Любовчията вдишваше дълбоко чистия планински въздух, а очите му весело блещукаха, все едно беше сръбнал едно павурче от кехлибарената за отскок. Царствените дъбове край тях отстъпиха владенията си на иглолистните си събратя и пейзажът постепенно смени декорите си; от оранжево – жълти със зелени краски. Шосето продължаваше да се извива като огромна змия между дърветата, а наклонът ставаше все по–стръмен. Като че ли и времето беше със залесителите; небето се беше отървало от досадните пухени възглавници на облаците и слънцето весело огряваше източните склонове на планината.

След около час пристигнаха до един оголен склон над Кара Кория, на който миналата година бе вилнял пожар. Раздадоха се кирки и лопати на тези, които нямат, ръководителят на залесяването набързо разясни инструкциите за работа и като по невидима команда всички се пръснаха като пилци по наклонения терен.

Единствен Ганчо не бързаше да се заема с копането на дупките за смърчовите фиданки. Въртеше се насам–натам, поглаждаше без нужда и без това гладко обръснатото си лице и хвърляше лукави погледи към другоселките. И имаше защо: недалеч от него работеше красиво момиче. Стройната ѝ снага гъвкаво се навеждаше и изправяше, белите ѝ, нежни ръце здраво стискаха мотиката, а русата ѝ коса се спускаше на вълни по гърба ѝ. Разноцветното ѝ, макар и вехто облекло, наподобяваше пъстра народна носия, а сините ѝ очи радостно блестяха.

– Това е дъщерята на Драго Копралята от Синигерово – тихо рече Трайчо Мундщука, като гледаше как Любовчията кокори очи по красивата девойка. – Много е хубава и работлива, ама баща ѝ е един… не е за разправяне. По–скоро магарето ще се вразуми, отколкото той да отстъпи от думата си. Разправят, че в града искал да я праща; търсил ѝ мъж от Филибето или жених от Софията, а такива като нас гонил още преди да повикат на портата им.

– Ще видим тая работа – завъртя глава Ганчо, прекарвайки в ума си снощния сън и скритото в шумата съкровище. – Днес е моят ден.

Думите на Мундщука още повече разпалиха меракът на Любовчията и той взе все по–често да си намира работа край хубавицата. Тук ще копне, там ще пребърше морно чело и все кривеше врат към нея. Красотата ѝ го привличаше, караше кръвта във вените му да кипи и той не можеше да откъсне поглед от нея.

По пладне работниците отпуснаха тела върху одеялата, извадиха кой каквото има от раниците и се заеха да обядват. Не след дълго се разнесоха смехове и закачки, отнейде писна гайда, няколко души се уловиха на хоро. Леко беше в душите на младите и макар и уморени, те не спираха да се веселят.

– Ей, горски! – провикна се по едно време Ганчо, тъй че всички да го чуят. – Вярно ли е, че планинците сте познавали времето по–добре от метеоролозите, бре? Имали сте някакви свръхестествени способности, били сте екстрасенси, май така му казват учените.

Седналият наблизо ръководител се извърна към любопитния доброволец, усмихна се и кротко му отвърна:

– Не сме извънземни същества, нито пък притежаваме някакви магически свойства. Просто можем да четем знаците на животните. Забуха ли бухалът ниско по дърветата; времето ще се развали, чуеш ли го по високото; на оправяне е. Ако есенес почнем да срещаме следи от мечки по коларските пътища или близо до селищата; скоро ще завали сняг. А защъкат ли начесто горските мишки по пътеките; сигурно е, че ще застуди. Но хайде да не губим повече време, а да се захващаме с фиданките, че късно стана.

Залесителите се надигнаха един по един, прибраха си нещата в торбите и отново се заловиха за работа. Слънцето клонеше на запад, залягайки над плешивото теме на Джендема, а есенният вятър остро засвири между смърчовите корони. Източните склонове на Балкана започнаха да се покриват с дълбока сянка, която полека скриваше шарената горска палитра.

Така се случи, че горският изпрати Любовчията и младата девойка, да засадят двайсетина смърчови фиданки по края на едно дере, зад голяма туфа от хвойни. Вдигнал високо кирката си, Ганчо смело поведе момичето през хлъзгавите смрикови стъбла. Вървяха бавно и без да бързат – той отпред, а тя след него. Сърцето на младия мъж се блъскаше като лудо в гърдите му, а ръцете му леко трепереха. Не смееше да се обърне, досрамя го, гъста червенина запъпли по страните му. Не знаеше какво да ѝ каже, за да я заговори, а толкова искаше да поприказват.

В мига, в който излязоха от гъсталака, пред себе си той видя купчина конски изпражнения.

„Дърва трябва да са секли циганите тъдява“ – сети се нашият човек, но тозчас се спря. Дойде му на ум да се пошегува с нея, па дано успее да я заприказва. Сигурен, че селската кандидат снаха все трябва да е виждала конски фъшкии, пък и може и от майтап да разбира, Любовчията бавно се обърна и с приглушен глас ѝ рече:

– Ей, моме, я по–тихо, че видиш ли, мечка стръвница е била тука! Ловец съм повече от двайсет години и съм готов билета си да скъсам, ако това не са мечи работи. Най–вероятно ни е чула като сме се приближили и се е скрила, ей сред ония дървета отсреща. Ама ти не се бой, аз ще те пазя. Виж каква голяма кирка нося. Само да се появи и така ще я халосам по главата, че да види тя как се нападат хубавици посред бял ден!

Ганчо обаче не можа да довърши юнашките си думи. Клетата красавица пребледня, цяла се разтресе, а очите ѝ се разшириха от уплаха. Тя хвърли мотиката си на земята и без да каже дума, изчезна в храсталаците, от които току–що бяха дошли.

Не беше лош човек Ганчо Любовчията. Кротък и добродушен; той нито по кръчми ходеше, нито цигари пушеше. Работеше като вол, а спечелените пари умееше да пести. Имаше само една едничка мъка в юнашкото му сърце – не можеше ергенът да си намери жена. А и как да си намери, като ги плаши с мечки.

 

Грешката

Щом премина есента и студът скова изораните полета, Минчо Сефтето реши да коли миналогодишното теле. Голям бик беше станал пустият му Мочо и взе да прави много пакости из обора. Ту яслата ще счупи, ту някоя кокошка ще настъпи, ту с друг мъжкар ще премери сили в селската черда. Колкото едър и красив беше дяволът му с дявол, толкова повече – своенрав и див. Мъчно му беше на Сефтето, но нямаше как. Освен всичко друго трябваше да освободи място за новата си юница.

Притекоха му се на помощ Данчо Слуката и Димчо Гонача. Рано – рано, преди рехавото слънце да огрее бъклицата, която Сефтето бе извадил, за да се почерпят мъжете, те смело влязоха в кравешката постройка. Изкараха клетият Мочо с метнат чул на главата, завързаха го за каруцата и без да чакат поп да го опява, набързо му светиха маслото. Слуката изчака животното да спре да шава, прибра ножа обратно в канията и като пооправи без нужда запретнатите си ръкави, хвърли лукав поглед към наредената от стопанина маса.

– Ей, Минчо, голям бик си отгледал, бе! Страшна работа! – провикна се той. – Само му виж шията – два вълка да се обесят на нея, ще ги влачи от гората до село, а копитата му – широки като на дърт глиган. Я да му цапнем една гроздовица, че бая работа ни чака.

– Ти пък много си виждал дърт глиган, че да знаеш какви му са копитата – побърза да го захапе Димчо Гонача. – Откакто си станал ловец, най–много ушите на някой заек да си мярвал из шубраците, ама само до толкоз, че мерникът ти хич го не бива. То затова ти и викат и Данчо Слуката, де.

– Не знам на мен как ми викат, ама на тебе пък паметта ти е по–къса от ръцете на тъща ми. Нали миналата година шурето ме покани на лов в Родопите и там гътнахме едно прасе. Е, аз да не съм бил качен на някое дърво от страх, че да не съм го зърнал.

– Кой знае в коя хижа си пазил огъня да не угасне, ама хайде, от мен да мине. Давайте да почваме добичето, че виж кое време стана.

Тъкмо Слуката понечи пак да отвърне нещо, когато в разговора се намеси Минчо Сефтето:
– Ей, хора! Вместо да се карате, дайте да свършим работата тука и да идем да завардим гъстото дере при „Бузалъка“. Преди няколко деня като минавах с талигата оттам, видях, че из вътре е лежало голямо прасе. Дирите бяха пресни; вижда се, че често прескача от корията и се крие из драките в канала. Ще заградим мястото, Димчо ще пусне кучетата и няма как някой от нас да не го преметне. Какво ще кажете, а?

Очите на ловците светнаха като на вълци, кога подушат сърна зимно време. Набързо одраха телето и прибраха месото в зимника, ама да му се не види и пуста бъклица; не им излиза от акъла. Мине се, не мине и все гледат да се завъртят покрай масата, да си боцнат от мезето и да надигнат чашките нагоре. Свърши се едната партида от гроздовата на Сефтето, та домакинът слезе до мазето да налива втора.

И както си е в реда на нещата, по случай добре свършената работа, гостите се измиха на чешмата, изтупаха се на прага и влязоха вкъщи. Оттук насетне стана тя, каквато стана. Бузите се зачервиха, челата се изпотиха, а езиците запрепускаха като млади хрътки, непускани цяла година. Почнаха да се разказват едни ми ти истории, взеха да се гърмят зъбати шопари и мечки стръвници и добре че беше Минчо Сефтето, инак не се знае как щеше да завърши тази история. Надали някой щеше да си спомня края ѝ.

– Брей, момчета, ний забравихме за прасето, бе! Ставайте да вървим, че току виж мръкнало навънка.

Надигнаха се от столовете нашите герои, разотидоха се по домовете и след половин час вече се чакаха на края на селото. Димчо Гонача държеше на синджир две хубави гончета, а Минчо Сефтето и Данчо Слуката се зададоха по пътя, поклащайки се на Минчовата каруца. Качиха кучетата, метна се и Димчо след тях и кончето бодро потегли през полето. Щом наближиха „Бузалъка“, те спряха, наскачаха от возилото и почнаха да зареждат пушките.

– Слушайте сега – важно рече Сефтето, – Димчо ще заходи от единия край и като стигне паметника, ще изчака двайсетина минути и ще пусне кучетата. Аз ще застана наблизо до прасешката лежанка, а Слуката ще варди на другия край – дето дерето се слива с гората. Случим ли да вдигнем прасето, то ще се изниже към гората. Не вярвам да хукне през полето. Хайде наслука, момци.

Ловците се наредиха по пусиите и мълчаливо зачакаха. Слънцето клонеше на заник, а откъм гората от време на време се дочуваше цвърченето на косовете. Клоните на габърите тихичко шептяха съкровените си тайни, а дъбовият сечинак любопитно надаваше ухо, за да ги чуе.

Над гористото дере постепенно слегна дълбока тишина. Данчо Слуката постоя, постоя на мястото си, па по едно време се досети, че в манерката си беше сипал от миналогодишната сливовица. Извади шишенцето от торбата, вдигна глава нагоре и като се загледа в облаците, сладко–сладко засмука от ракийцата.

Изведнъж силен кучешки лай се разнесе над смълчаните дървета. Фокер и Арап дружно вдигнаха и подгониха някакъв дивеч в гъсталаците. С отработено движение Слуката прибра шишенцето в торбата и сне пушката. Ослуша се. Ръцете му нервно потрепераха, а по гърба му полазиха горещи тръпки. Адреналинът бързо пробяга по цялото му тяло, като накрая се спря зад ушите му, изправяйки косъмчетата на врата му.

Лаят се носеше по руслото на дерето, а гласовете на двете кучета ставаха все по–силни и ясни. Слуката стисна по–здраво чифтето и в този момент откъм позицията на Сефтето отекна силен изстрел. След около минута го последва втори, чието ехо сякаш се блъсна в отсрещната гора.

– Да му се не види и пусти късмет! – недоволно измърмори той. – Отново на Сефтето му излезе прасето, а през мен пак нищо не мина. Колко има да ми се смеят после. Слука съм бил, кутсузлия съм бил и какво ли още не.

Такива мисли се въртяха в главата му, когато ненадейно в храсталаците пред него нещо изшумоля. Види се някое голямо животно пристъпяше из вътре; настъпените съчки пращяха като кибритени клечки, а опадалите листа така шупуртяха, като че тайфун минаваше през тях. Дивечът се спираше тук–там, заслушваше се в приближаващите кучета, а сетне продължаваше да върви право срещу него.

„Падна ли ми най–сетне“ – помисли си Слуката, вдигна пушката, бутна предпазителя и опря приклада в рамото си. „Сигурно Сефтето го е изпуснал и сега глиганът се изнизва покрай мен. Чакай да видиш какво ти е приготвил чичо ти Данчо!“

В един миг му се стори, че на около двайсетина метра вляво от него се мярна нечий силует. Той поведе с цевите едрата фигура и тъкмо, когато тя застана между две тънки дървета, дръпна спусъка. За да е по–сигурна работата, без да му мисли много–много, гръмна още веднъж.

Какво се случи след това: жив и здрав да е разказвачът, че да преразказва легендата отново и отново по кръчми и огньове. След втория гърмеж Слуката чу как звярът жално измуча, а след това туловището му тежко се срина в листака. Ловецът напълни отново пушката и предпазливо пристъпи нататък. Каква беше изненадата му, когато наместо глиган, в бодливите шипки беше паднал възнак голям вол. С първият изстрел го беше улучил в гърдите, а с вторият бе пронизал врата му.

Шашна се ловджията, запристъпя от крак на крак и не знаеше що да стори. Остави пушката, втурна се към трупа и първом взе да го покрива с шума и клонки. Тъкмо мислеше с какво да излъже другарите си, като го попитат по какво е стрелял, кога по пътеката се зададоха Сефтето и Гонача.

– Ей, Слука! По какво гърмя, бе? Ела да видиш какъв шопар утрепа бачо ти Минчо! Кога ти казвам, че съм баш майстор на свинете, да знаеш, че не се шегувам! – лицето на Сефтето сияеше от радост. Слуката наведе глава и нищо не каза.

– Данчо, добре ли си, бе? Пребледнял си, все едно си видял самия дявол.

Той тъжно ги изгледа и им рече с хриплив глас:
– То, аз дявол не съм видял, ама ей там под шумата лежи едно рогато същество, дето по–добре да беше Сатаната, ама не би. Мисля, че е сам волът на кмета Праматаров. Само той има навика да си пуща животинката свободно да пасе, когато работи на нивата си. Кога гръмна Сефтето, помислих, че е опущил прасето и застанах нащрек. После нещо шумна, видях да се подава от шумака едро животно и му пуснах два куршума. Чак като наближих, разбрах, че е кметският вол. Каква ще я мъдрим сега, не знам.

Щат не щат, ловците тръгнаха към нивата да търсят кмета. Намериха го тамън да запряга враният си кон. Как досега не се досетил човекът, че добичето му го няма, не се знае. Види се, свикнал бил с неговите забежки из гората. Младо било още, та го не впрягал да оре, а го пускал да търчи наоколо.

Застанаха и тримата като ученици на черната дъска и хъкъта–мъката, разправиха му за сконфузената ситуация. Човекът отначало пребледня и се подпря на каруцата, за да не падне, ама после, като преглътна горчивата истина, махна с ръка и се прекръсти. Даже се и усмихна накрая за светлата памет на добитъка, ама по ми се струва, че му стана по–леко от бурето вино, що Слуката му обеща, за да се отплати.

Мъжете извлякоха тялото на вола и помогнаха на кмета да го метне на талигата. Заеха се отпосле да разделят месото на шопара, що бе гръмнал Сефтето и като се качиха на каруцата, подкараха по пътя за село.

Може би тази история нямаше да се разчуе, ама една вечер, докато ловците се надлъгваха в кръчмата, неочаквано на вратата се появи Праматаров. Той направи няколко крачки, приближи се до тях и приседна на един стол. Едва сдържайки усмивката си, кметът бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади оттам два кравешки рога и като ги подаде на Слуката, тържествено рече:

– Нали ловците обичате да се хвалите с украшения. Ти, Данчо, понеже придоби съвсем законно този трофей по време на лов, общоселската комисия към кметството единодушно реши да те награди с него. Освен това оттук нататък, вместо Данчо Слуката, вече ще ти викаме семковския Бъфало Бил.

 

Шумковска луканка

Няма човек, който да е бил в Странджа или в Източния Балкан и да не е виждал, или поне чувал за източнобалканската свиня. Това е особена местна порода свине – прасетата са с късо и набито тяло, покрито с груба, черна козина, която на врата им образува гребен от дълга четина. За разлика от обикновената им домашна посестрима, те най–често се отглеждат пуснати свободно по полетата и горите. Често разхождайки се по коларските пътища, хората лесно могат да забележат разровената от тях почва.

В Шумково също си имаха такова стадо. Завъди ги Кръстю Попа, дългогодишният клисар на селската черква. Отначало си беше взел една бременна женска, сетне до нея припкаха прасенцата от първото ѝ прасило, докато накрая по покрайнините на селото разхождаха снаги двадесет и три черни шопара. Водеше ги пионерката майка, а отзад на прасешкия керван гордо пъчеше гърди огромен нерез. Шумковци шеговито наричаха тази кавалкада „армията на бай Кръстю“, понеже след тях отсамния рид на Котленския Балкан изглеждаше като след война.

Заради голямата прилика на прасетата с дивите им събратя, местните ловци често се майтапеха със стария клисар. Най–много по темата го закачаше Доньо Мустака, виден професор в ловната теория и голям самохвалко, но слаб стрелец.    

– Ей, бай Кръстьо – подвикваше му той, – скоро се отваря ловният сезон, нали знаеш? Запрятай си прасетата у двора, да не се налага рано–рано да пълним чревцата за луканки.

– Ти моите прасета не ги мисли – спокойно му отговаряше клисарят. – Те са кротички и умни и щом трябва няма да ги пускам през почивните дни. Но ти гледай лошите глигани да не ти вземат пушката нейде из чукарите, че като те знам какво можеш… И да знаеш, из „Мечи дол“ се въртят две големи прасета. Видях им дирите онзи ден, като минавах по работа през гората. Отваряй си очите, да не станеш за резил.

– Не се бой, бай Кръстьо! Аз за смях няма да стана. Ама и ти не ме забравяй, кога дойде време да събаряш някое от прасенцата. Много я хвалят таз смядовска луканка, а аз така и не съм я опитвал. Мога да ти помогна като тегля куршума на едно, та да не се мъчиш да го колиш.

Изминаха се няколко седмици. Откриха свинския лов и къде със сполука, къде без късмет ловците прогонваха местностите една след друга. Мине се, не мине и из планината заехтяваше кучешки лай, последван от виковете на гоначите, а пушечните изстрели често даваха финалните акорди на гонитбите. Вечер ловците се събираха в кръчмата в центъра на селото и до късно обсъждаха добрата работа на някое куче или сватбарския пропуск на техен колега. Следваше задружен смях и звън на чаши с надеждата всеки лов да бъде по–успешен от предходния.

Бавно настъпваше поредната октомврийска утрин. Денят обещаваше да бъде хубав – небето беше като заметено от млада булка, вятърът, заспал някъде по рътлините, не се чуваше, а ранобудното слънце галеше с лъчите си източното било на планината. Шумата беше започнала да пада и дъбравите имаха вид на невеста след първа брачна нощ. По разноцветния килим на горските пътеки начесто преминаваха мишлета, бързащи да оползотворят хубавото време и да допълнят храната си за през зимата.

Меракът бушуваше като изригващ вулкан в ловджийските сърца и шумковските ловци един по един се събраха на сборния пункт. Председателят на дружинката набързо разясни плана на гонката и правилата за безопасност, пожелаха си наслука и тръгнаха да се нареждат по пусиите.

В същото това време Кръстьо Попа облече вехтата си курка, ловко се качи на каруцата и като хвана юздите на дребното си конче, заръча на сина си:

– Към обед ще се върна, Николчо! Майката ти замина при стрина ти Гинка да ѝ помага за детето и да знаеш, че си сам вкъщи. Нахранил съм и напоил животните, ти само ги наглеждай. В никакъв случай не пущай прасетата на паша, че има лов, да не стане някой сакатлък. До после, моето момче и умната! – старият клисар цъкна с език и с шумно скрибуцане, талигата потегли по пътя.

Николчо първо поседя, сетне си игра с кучето, гони съседските котки, дразни петела на бунището, но накрая, нали си е дете, омръзна му и намина към свинарника.

„Какво пък толкова – помисли си той. – Нали съм с тях, ще ги паса ей тука, на поляната, и няма да им давам да ходят към гората. Какво лошо пък ще се случи?“

Синът на клисаря бутна резето и шопарите вкупом излязоха навън. Види се доста мерак се е таял в свинските им души да се разхождат и ровят навън. Щом се показа от вратата, водачката веднага съзря обляната в слънце дъбова гора. Колко ли жълъд, червеи и други лакомства се крият в опадалата шума. Тя се огледа за момент, дрезгаво изгрухтя, за да събере около себе си останалите прасета и като че ли под обща команда, „армията на бай Кръстьо“ се спусна към сечинака.

– Стой! Стойте, свинки такива! – развика се Николчо, но докато грабне тоягата и да се затича след тях, прасетата вече бяха навлезли в дъбравата.

Пусията на Доньо Мустака се падна в началото на „Мечи дол“, на междата между гъст дъбов сечинак и рядка борова гора. Позицията беше хубава – пътят бе широк, видимостта между боровете беше добра, имаше мегдан за стрелба. Ловецът сне пушката, зареди пълнителя на автоматичното оръжие, върна затвора и отключи предпазителя. За първи път ловуваше с новата си карабина и сърцето му се свиваше от съмнение.

 „Ей, мале лелей – намесваше се тогава горделивият му вътрешен глас. – Ще дойде ден и на бай ви Доньо ще излезе цяла сюрия прасета. Ще ги натръшка той с новата си пушка и тогава да ви видя как ще разговаряте с него. От телевизията ще дойдат, интервю да ми взимат, а от министерството ще ме наградят. Ще се редите тогава за автографи, ама предварително часове ще трябва да си записвате.“

Тъй си мислеше Доньо Мустака, заслушан във виковете на гоначите и примижаваше срещу слънцето. Както се наслаждаваше на есенната премяна на гората, по едно време коремът го присви. Събра краката си човекът, подгъна коленете. Брех и пуста лакомия! Знаеше си той, че не трябваше да яде толкова варена царевица снощи, ама нейсе! Въртя се, усуква се, стиска се, колкото можа, но срещу нуждата човек не може да се бори.

Ловецът навлезе сред дъбовете, събу гащите и клекна, като подпря пушката на едно дърво до себе си. В този момент някъде зад него ясно изписка гонче. Кучето кляфна няколко пъти и млъкна.

„По диря трябва да лае – помисли си Мустака. – Преди малко оттам се изниза заек.“

За всеки случай той посегна да вземе карабината, когато от дясната му страна шумно изпука съчка. Докато ловецът се мъчеше да отгатне какво е настъпило клонката, гончето бодро залая. Както беше със свалени гащи, Доньо се изправи и бързо се обърна.

Изведнъж дъбравата наоколо закипя, сякаш през нея минаваше цяла товарна влакова композиция. Храстът срещу него се разтвори и оттам се показа едра свинска глава. Ловецът се прицели и дръпна спусъка. Прасето падна, без да издаде и звук. Изтрещя нов изстрел и следващото прасе заора със зурла в опадалата шума. Трето, по–дребничко шопарче, се свлече на земята преди още екотът на гърмежа да е заглъхнал. Доньо стреляше по–бързо, отколкото местеше цевта на карабината. Лицето му почервеня, кръвта биеше лудо в слепоочията му.

Овладя се чак когато куршумите свършиха. Презареди пушката, вдигна гащите си и се огледа. Наоколо лежаха телата на девет охранени шопара, от които два още потръпваха в предсмъртни конвулсии. Мустака се ухили, извади кутия цигари, с отработено движение запали една от тях и преметна карабината на гърба си като каубой.

Точно тогава по пътеката се зададе Минчо Хлебаря.

– Какво стана бе, бай Доньо? Каква беше тази пукотевица? В село и на Нова година не се гърми толкова.

Мустака бавно глътна поредната си доза никотин и презрително погледна:

– Казвах ли ви аз, че бай ви Доньо е голяма работа! Ха сега, пообиколи малко и виж какво е налягало из шумата. Да видиш как ги бие Дончо Мустака, новият Кубадински!

Хлебаря пристъпи напред, завъртя се тук-там, накрая свали шапката си и се почеса по врата.

– Бай Доньо, те този път сгазихме лука. Това не са диви прасета, а шопарите на бай Кръстьо. Утрепал си най–хубавите му, а другите са се измъкнали по чудо. Ако беше с картечница сигурно и тях щеше да натръшкаш.

Мустака усети как краката му се подкосиха, а по гърба му полазиха ледени тръпки. Ще не ще, още на същия ден той отиде у Кръстьови и му разказа нелепата случка. Клисарят отначало пребледня, седна на стола и обърса с кърпичка рукналата пот по челото си. Сетне впрегна кончето и с помощта на Доньо и още няколко мъже прибраха труповете на прасетата, да не ги наядат лисици и чакали. За да не си развалят отношенията, на следния ден злополучният ловец даде на пострадалия определена сума пари.

Месец–два след случилото се, ловците отново седяха в селската кръчма, обсъждаха излетите, като не пропускаха да подкачат Мустака за „разбиването на армията на бай Кръстьо“.

Ненадейно вратата се отвори и в тясното, задимено помещение влезе клисарят. Незнайно защо, той беше облечен в попско расо, а в едната си ръка държеше дълбока тенджера. Църковният служител се приближи към ловците и остави тенекиения съд на масата.

– Хайде, момчета, защо млъкнахте? Дошъл съм да ви почерпя с „шумковска луканка“.

– Как така „шумковска“? – учуди се Минчо Хлебаря. – За смядовска знам, но за „шумковска“ чувам за първи път.

– Слушайте сега. Известно е, че смядовската луканка се прави от източнобалканска свиня. Ами шумковската също, само че при добиването ѝ, човек трябва да се е пречистил духовно и физически. Всички знаем за физическото пречистване на нашия Дончо Кубадински, преди да ми отстреля прасетата, нали? Ха сега, аз ще го пречистя и духовно. Наздраве и да сме живи и здрави – мъжете се чукнаха и до късна доба смеховете им кънтяха между стените на кръчмата.

Тази история не остана без последствия. По подобие на герба на Смядово, неизвестен зевзек уши знаме и на село Шумково. На него от едната страна бе изобразена луканка, а от другата виреше зурла черна свиня, с надпис „За шумковската армия на бай Кръстьо“.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *