Сава Василев

Сава Василев е роден на 18.01.1957 г. в гр. Каварна.
Литературен историк и критик, писател.
Възпитаник на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Днес е професор в същия университет. 
Автор на 22 книги, между които пет белетристични – сборници с разкази, пиеси и един роман. Дебютира през 1993 г. с цикъла разкази „На лов без кучета“. През 2018 г. излезе неговата последна белетристична книга „Разказвачът“
Негови книги, отделни разкази и стихотворения, както и откъс от роман, са превеждани на френски, полски, хърватски и руски език.

 

ВИТРИНАТА

Не зная дали съм липсвал на този град, но ме нямаше цели десет години. Прибрах се в бащината къща по-самотен от всякога. И по-отчаян. Изгубих много повече, отколкото спечелих. Градът се бе променил до неузнаваемост, старите приятели се бяха запилeли нанякъде, а някогашните момичета трудно можех да разпозная. Само нашата улица в края на града приличаше на себе си. Отпреди десет, петнайсет, двайсет години. Все същите едноетажни, схлупени къщици. Покрайнината ги бе опазила от апетита на новите строителни предприемачи. По-възрастните съседи ме разпознаваха поединично, кимаха вяло при разминаване и без съмнение се учудваха на съществуването ми. Скоро престанаха да ме забелязват. Има такива хора, такива улици, такива градове. Сигурно и такива държави – живееш сам в ужасно несамотните обиталища на човешкото безразличие. Последен жител на планетата „Аз“.

И тъкмо да хвана пак пътя за някъде, срещу нас, на площадката върху насипа, се появи странно обиталище – пораздрънкано фургонно бунгало с шапчест комин. Истинска антика. Едно от онези неща, които живеят само в разкази и спомени, защото отдавна не познаваш някой, който може да проникне отвъд хоризонта, да стигне до зашумените земи на детството и да доведе нещо от там. Камо ли да го закотви срещу прозореца ти!

И за да бъде приказката още по-истинска, шапката на комина изпусна вълмо дим. Разнесе се миризма на готвено. Обядът пътуваше безпосочно, загърбил повелителя си. И сега не съм сигурен дали ароматите пребориха любопитството ми или се случи обратното – все едно, вече се промъквах нататък, давайки вид на човек, който се шляе. Преди да надникна през прозорчето, вратата се отвори. Пляс! – половин кофа мътна вода полетя право напред, оставяйки кални бризги по панталоните ми.

– Ама и аз съм един – чу се приятен глас, в който имаше всичко друго, но не и нотки на съжаление. – Я влизай да ударим по една водка.

Гласът ми се стори познат, още по-познат ми се видя тромавият мъж с поолисяла глава, но бе твърде рано за въпроси.

Чашите преляхя, чукнахме се.

– Абе, ти откъде се появи – не се стърпях след първата глътка, привеждайки се над масата. Много ги мразя тези номера, все едно се кланяш някому – без значение дали на питието, на човека с бутилката или на проклетата маса, която гадничко ти подшепва, че има и руски, недотам достоен изход от подобни ситуаци. При това в обозримо бъдеще.

– Как откъде, аз съм тукашен. Намерих фургончето на добра цена и реших да си обзаведа гнезденце за работа. И за приятели, разбира се.

– А, сетих се. Това, дето се чуваше сутринта, трябва да е пишещата ти машина.

– Същата. Още нямам пари за компютър.

– Не бързай. Друго си е да ковнеш думата – като с чук.

– И аз това викам. Мисля да си купя нова лодка, наследих и бащино имане – няколко позакърпени мрежи. Като ме стегне шапката, ще врътна две-три кръгчета в залива. За разнообразие.

– Може, на брега и без това няма кой знае какво да се прави.

– Така е, няма. Но с рибата работата не отива на добре.

– Знам ли? Отдавна не съм хващал въдица. А ти да махнеш час по-скоро колелата на фургончето.

– Не ми се махат. Мързи ме.

– Не ти се махат, ама току виж си останал на пътя. Ще закачат фургончето като паламуд за куката на теглича, после върви го гони.

– Кой ще го закачи?

– Как кой? Все едно кой! Не живеем ли ние с теб в една и съща държава, или какво?! Тук всичко се краде, приятелю.

– Аз не ходя никъде. Отскачам до стария къмпинг отсреща заради тоалетната и да хвърля един душ.

– Ти си знаеш. Фургончето си го бива.

– Бива го. А и ми създава настроение за работа.

– Така е, за настроение най-много го бива.

– Още ден-два, и ще го обживея.

– Това пък какво е?

– Значи, че ще съм написал няколко страници и ще съм изпил няколко бутилки водка. Накратко – тези три работи.

– Ясно. Ако искаш, да тръгвам.

– Няма нужда, време до стъмване колкото щеш. И без това не съм много по чакането. Правиш ми услуга.

– Хубава ли е?

– На мен ми харесва. Ако питаш дали е красива, това не зная. Аз ги избирам по друго. Може да е имало и красиви.

– И тая работа е като писането. Случва се да не е красиво – и пак да е хубаво.

– Прав си, веднага го закова! Веднъж да пипна аз бика за рогата, сетне машинката си знае работата. Трак-трак! Трака-трак! Понякога го кара на дълги откоси. Като картечница!… Дано съм улучил времето.

– Кое време?

– Времето за книгата. Започнах я преди двайсет години. За първата ми любов, за студентството, разни младежки залисии. Писах, писах, чак се забравих. Като видях какво нещо съм натрупал, разбрах, че нищо не се е получило. Рано е било. И зарязах ръкописа. Докато му дойде времето. Вчера дойде.

– Ти как разбра?

– Ами вече издадох няколко книги – за мутри, за абсолютни жени, за лагерите от епохата на комунизма. И за разни гадни типове, заради които винаги се хващаме за гушите, без значение кой ни заповядва и управлява. Ах, да, и за една циганка написах… Тогава ми домъчня за най-хубавото! За началото…

– Хайде и ти сега! Какво общо има циганката?

– Има, защото е готина. Малко тъжна, но готина. И по-силна от мъжете.

– Така може. Дълго ли ще пишеш?

– Не зная, докато захладнее. Той и сюжетът ме дърпа натам, искам да кажа към зимата… Трябва най-сетне да я затворя тази страница. Вее ми изотзад, започна да ми се схваща гърбът. Ще се разделяме май с онези времена и жени. Този път – завинаги!

– Добре, обаче колелата ги махни. Остави фургончето на трупчета.

– Ама ти си голям инат. Хич не си се променил.

– Кой, аз ли? Това откъде ти хрумна?

– Познаваме се ние с теб. Отдавна! Помниш ли вестника, дописките? Съревновавахме се за едно и също редакторско място. Не ни взеха.

– По-добре. Хич не се виждах в ролята на одряман провинциален журналист… Да, сега се сещам се и за вестника, и за приятелите от редакцията. Някои вече ги няма.

– Няма ги. Ама хубави години бяха, а?

– Може и да са били… Ти какво прави след това?

– Издадох първата си книга и се захванах с бизнес. Книгата без друго един я закла. Поръчали ме… Не, чакай, не мен, слава богу, че по онова време и такива работи ставаха. Книгата… нея бяха поръчали, а то излезе същото. Мина бая време, докато разбера, че не ме бива в бизнеса. Сега цялата ми надежда е във фургончето. И в морето, разбира се. А ти?

– И моята не е по-различна, само че сюжетите се пишеха на много места – първо у нас, после в чужбина. Нямало е кой да ми каже, че всичко опира до вкуса на водата.

– На водата?

– Точно така, не до хляба, а до водата! Не си ли забелязал, че първото нещо, което запечатваме в съзнанието си, е вкусът на водата. Трудно се забравя. Аз така започнах да помня градовете и държавите, в които съм бил – с вкуса на водата. Има сладки и кисели, горчиви и солени. И някакви, които не стават не само за пиене, но и за миене. Изобщо – за живеене! Има и ужасно опасни. Заради примеси, утайки, химически съединения. Какво да ти разправям, безвкусната вода прави живота безвкусен. А с минералната така и не свикнах!

– Добре дошъл, тогава!

– Ами наздраве! И добре заварил!

Ето как започнаха нашите обедни срещи. Седяхме до вечерните часове, после си тръгвах и не се обръщах – не исках да зная нищо за жените, които идваха и си отиваха. Всъщност, не съм сигурен, че имаше такива… Сутрин работехме и двамата. И макар да се досещаше, че се опитвам да се завърна към думите, че лазя безшумно по костенурчия гръб на клавиатурата, моят нов и стар приятел не попита нищо. Не довършихме и разговора за зимната му книга.

Една сутрин се събудих и открих, че фургонът го няма. Притесних се не на шега. Следите личаха – два дълбоки коловоза в рохкавата пръст на насипа. Не може да си е отишъл просто така, без да се сбогува, убеждавах се и заничах към двата края на улицата. Мръднал е някъде за малко и са му гепили бунгалото. А ако са го задигнали със самия него, ще има да берат ядове!

Въпросите се трупаха, а с тях и онзи трудно усмирим яд, който вирее само в душата на безсилния!… Нали ти казаах бе, улових се да крещя и да ръкомахам на улицата. Хората ме подминаваха, нарочно обръщаха гръб, а аз продължавах: Нали ти казах да свалиш скапаните колелета, копеле гадно! Какво сега, а? Какво?!    

Върнах лентата назад и си дадох сметка, че нито веднъж не съм видял мъжа от фургончето да го напуска. Или да влиза в него. Все едно се бе самозаточил между четирите му стени и чакаше да превали обедното слънце, за да ме покани на масата с преливащите чаши водка. Навеждахме се едновременно да отпием, чуквахме главите си и се смеехме. (Корава глава имаш, казвах аз. И ти, и ти, отвръщаше той. Давай до дъно… Може, обаче само първия път. После по европейската!… Добре, по европейската! Ще си пием на глътки, без да дрънчим с чашите всеки път.) Осъзнах още, че съм пропускал и часовете с посещенията в къмпинга! А онзи пукот на думи от старата ерика сутрин?! А фургончето, обуто в най-безшумните обувки – къде са ми били очите и ушите! Излиза, че друг е решавал вместо нас… Да, очертаваше се трудно смилаема история от временни и постоянни случайности. А когато се чувстваш безсилен, викаш на помощ най-загубения препинателен знак, него го няма дори на пишещата машина, и на компютърната клавиатура го няма, затова сам си го майсториш и ковеш с един и същ клавиш – многоточието…  

Разпитах съседките от лявата и дясната ми страна – вдигаха рамене.

– Ама там въобще имаше ли нещо – погледна ме под око стъкларят, превърнал довчерашния си дом в работилница. Новото време го бе направило богат. Как и защо, едва ли някой ден щеше и той да разбере, но вече живееше в триетажна вила извън града, в квартала на богатите.

– Ти май нещо ни занасяш!

Я го гледай тоя!

Следващите няколко опита да разбера каквото и да било за съдбата на фургончето накара и други жени от квартала да ме заглеждат недоверчиво. Бях готов да се обзаложа, че вечер по телефоните си споделят разни неща за родителите ми. Да вървят по дяволите, техните деца въобще не са се появявали! Не съм ги видял нито веднъж, откак съм тук. Или и това съм пропуснал?…

Не исках да изглеждам разколебан. Нито пред тях, нито пред себе си. Обаче се задъхвах от многоточията, зад които жвиеха образите и на други изчезнали мъже, доскоро гърмели с пишещите си машини – близо или недостижимо далеч от мен, в очакване на любимите си часове и приятели.

Наистина е имало е за какво да се тревожа – от край време се знае, че колелото е опасно нещо. Завърта се и отнася човека на някъде! Кой да ти слуша!

Накрая не издържах и тръгнах да търся кварталния. Такъв изглежда вече не съществуваше. Свърнах към районното.

– Искам да съобщя за изчезнал фургон.

– Чий фургон?

– На един приятел.

– Как се казва приятелят?

– Не съм сигурен. Излиза, че съм забравил.

– Забравили сте името на някой, когото наричате приятел?

– Случва ми се. Понякога.

– Да ви имам приятелството…

– Хайде да не се обиждаме. Кражбата си е кражба.

– При нас няма заведено оплакване. Вашият приятел първо да подаде жалба, ние ще я разгледаме, и едва тогава ще видим какво може да се направи.

– Само че той изчезна! Поради което няма как да ви напише въпросната жалба.

– Как така изчезна? Нали е ощетеният!

– Не знам. Може да е бил във фургона, когато са го отмъкнали.

– Последно, искате да съобщите за откраднат фургон или за откраднат човек.

– Да речем, и за двете. Вие преценявате кое е по-ценно.

– Тогава аз преценявам, че ми мирише на снощна сутрин.

– Не съм пил двайсет и четири часа, готов съм да духам в дрегера.

– А пък аз съм готов да се разделя с вас мирно и кротко, докато съм в добро настроение. Но може и да се договорим: ако сте сигурен, че искате да подпишете документ за отвличане и попълните информация за похитения, давам ви лист и химикалка. Само не забравяйте, че носите отговорност пред закона заради ресурса от хора, които ще бъдат мобилизирани. Както и това, колко ще струва цялата тази дандания на държавата.

Обърнах се и си тръгнах. Тук нямаше да ми помогнат, защото разбират единствено от проста аритметика. От онази, в която две и две винаги прави четири и всички числа се делят без остатък… Но не се канех да се откажа. Бе изчезнало нещо голямо, важно. Един фургон и един приятел се бяха изпарили от моя живот. Просто така, в един миг – все едно топлийка от ревера на бога се бе потулила в ъгъла на вселената. Подир фургона и приятеля можеха да поемат улицата, градът, цялата държава. Нима никой няма да забележи? Нима никой няма да се ядоса и да извика: как така?! Как така уж ни има, а после изведнъж ни няма! И то не само физически. Няма ни в другите, в техните книги, в думите, с които разказват за себе си!

Поех бавно към центъра. Краката ме водеха. Озовах се пред редакцията на вестника, за който с моя приятел някога майсторяхме пробни материали. Прословутата ни битка за единственото свободно редакторско място… Ама разбира се! Ще пусна съобщение, ще платя колкото трябва, но ще кажа на всички, че е изчезнал писател. Грабнат от кой знае какви типове, похитен може би от собствените си герои – с цялата си покъщнина, сред която една пишеща машина и цяла библиотека ненаписани книги!

Ако не го направех, и аз на свой ред трябваше да се наредя на страната на онези, които се утешават със смъртта на автора! Да стана част от академичната редица на безумно влюбените в текста. В зъзнещата самота на неговата анонимност…

За нищо на света! Други литератури могат да си го позволят, моята – не. За нея е рано. И слава богу! Дори заглавието на първия ми публикуван разказ, точно тук, в това издание, ме подтикваше да го направя! Ще напиша обява за вестник и ще я напечатам – каквото и да ми струва. Във вестника поне работят словесни хора, сигурен съм, че ще си спомнят името на писателя. Останалото все някак ще се нареди.

Сградата привидно е същата. Но има масивна врата. Заключена е, значи не се влиза свободно както едно време. И дограмата е сменена. И покривът изглежда нов…

– Редакцията ли търсите? – наднича отсреща любопитна женска глава. Естествено! Как си представяте суетенето на непознат мъж по улицата без надзора на будната женска съвест!

– Редакцията – отговарям и дори изпитвам известна благодарност към жената, готова да ми обясни метаморфозата.

– А, няма я.

– Но как е възможно?

– Ами така, една нощ откраднаха табелата с името на вестника, а на другия ден целият вестник изчезна. Иначе табелата беше хубава, от месинг.

Изплаших се. Толкова дълго ли ме е нямало? Излизаше, че в тази държава нещата пропадат ей така. Обърнеш се – авторът потънал в земята. Събудиш се – вестникът се възнесъл, пърха с крилатите си страници и ти праща много здраве от небето… Нима пред очите ми щеше да отлети всечка, цялата държава? Да се запилеят милиони хора, да опустеят хиляди сгради?…

Поех напосоки. Объркан. Всъщност – изплашен. Какво ли още трябваше да се сгромоляса, за да проумея станалото? Щеше ли да ми стигне времето тук, от тази страна на реката? На брега, в който минутите и часовете отмерваха дължината на разходките, грамовете следяха изтичането на водката, книгите набъбваха до онзи единствено възможен брой страници, отвъд който нямаше да постигнат заветния си смисъл?! Дори рибите знаеха кога да идват, кога да си отиват. Това караше моя приятел да се радва като дете, широко отворените му сини очи да светят, а устните му да повтарят една странна, но любима на всички рибари по тези географски ширини фраза: „Кал, кал от сафрид, ти казвам, брат, не сварвам да вадя въдиците и да изпразвам чипаретата!“

Неусетно съм се озовал пред витрината. На нашата книжарница, както я наричахме, защото тук се появиха първите ни книги, тук дадохме първите си автографи… Едно време витрините говореха хорово, надвикваха се една друга и знаеха всичко. Сега през повечето време мълчат стъписани, напукани, съкратени. Стига им въздух колкото да изкрещят имената на неколцина въдворени и на още толкова набързо миропомазани писатели от новото време – защо и поради какво, вече сме забравили. На последните обаче морето е до колене. А светът – той все нещо им дължи… Разбирам ги – отчаяно преследват успеха, който други, добре запознати с човешката наивност пресметливи люде, им поднасят опакован във вид на красиви книги.

Канят се да живеят дълго!

Толкова, че да дадат на същия този живот шанс да им се издължи. Непременно! А моят нов-стар приятел? Той какво получи от тиражите на литературната лотария? Как какво! Благодарността на читателите. На онези, които прочетоха книгите му. Не са много, но гарантират за автора. И никога няма да го обявят за мъртъв! До един бяха разбрали, че за него морето не е било до колене. Че го е познавал той това море, че го е псувал и подмамвал с какви ли не думи. Толкова пъти му е ял попарата! Колко точно, аз не зная, но със сигурност достатъчно, за да го прегърне, както се прегръща жена. Така пишеше и книгите си. Първо заничаше в буркана с човешката мътеница и попържаше, попържаше… После сядаше пред машината. Буквите си знаеха работата. Здраво ковяха! Приковаваха всичко, което им се изпречваше пред очите. Дори водата от реките и моретата приковаваха здраво, за да не изтича между кориците на книгите му. Само онази непостоянна, винаги влажна и непрекъснато съхнеща граница между морето и пясъка, между реката и брега не успяха да заковат на едно място и слава богу, иначе всичко щеше да е ужасно скучно.

Погледнах към витрината и видях книгата. Същата, която се пишеше пред очите ми. По-вярно – край ушите, нали чувах експлозията на думите, без да видя нито една от тях.

Ето я сега, стои пред мен и ме гледа. Има си всичко. Най-важното – име и заглавие.

Кимвам ѝ. Вече е сигурна, че утре ще съм тук и ще я купа. Друго не би могло и да бъде, защото преди да си тръгна, ме вижда как се навеждам и прочитам на глас:
Атанас Липчев. Пътят към зимата

 

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *