Силвия Николова е родена на 16.06.2001 г. в град Монтана. Изучава „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ от 2020 г.
Гледа на първата си публикация в „Литературен вестник“ като на особено важен стимул, а бъдещите си творчески работи мисли като една всевъзможност.
Изтънчено мъчение
Всеки път различно ме вижда моето
огледало,
непостоянство се нарича причината
поначало.
И сякаш не ми стига неговата измяна,
та ето на – и аз не мога да се позная.
Затварям очи,
таейки чудна трепетна надежда,
но образът не се избистря,
а напротив – свежда
гамата на многозримото
до скромните
черно и бяло.
И аз вместо да се възпротивя –
отново, вяло
затварям очи
и един живот по-късно се завръщам.
Изненада!
Сърдя се, плача, гръб му обръщам,
изпадам в безсмислено негодувание,
търся другиго за
утеха,
съчувствие
и упование.
Миг абсолютен,
на съзерцание,
из който дремят –
ласкави, онирични –
в асфоделена прегръдка нежносива
проекции на ума,
опасногранични.
Всякога различно ме вижда моето огледало.
Всичко е движение, но сега времето е спряло.
Мигът, уловил лика ми,
по него бленува,
ревностно стиска и тържествува
и стреми се да го запази,
а измамите лазят на талази.
Несъответствие, пропаст, ако щеш,
между изписаното и онова,
което да се отрази,
не щеш.
Предатели.
И овещественият символ
на изтънчената суета,
и онова, което,
не бидейки твое,
затъва
в
грозота.
Всякога различно ме вижда моето огледало.
Непостоянство на човека прецъфтяло
и своенравност на предмета,
поначало.
Обектът на преклонение,
в мистерия забулен,
тънещ в блажено неведение
и вече с тънък слой прах,
предусеща,
все пак,
изтънчения си крах.