Соня Тодорова е родена през 1979 г. в гр. София. Завършила е УАСГ и има докторска степен по висша геодезия от Техническия университет, Виена. Авторка е на „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” („Колибри“, 2015) и на романа „Перлите на Ади Ландау” („Колибри“, 2016), номиниран за наградите „Хеликон“, 2016 г. и „Перото“, 2016 г. Сборникът с разкази „Незнайните образи хорски” („Колибри“) е публикуван през 2018 г. и беше номиниран за останалата невръчена награда „Хеликон“, 2018 г.
Соня живее във Виена и работи като автор и преводач на свободна практика.
В „Кадър 25“ Ви представяме разказ от нейната най-нова книга.
ГОСПОЖА ЖЕКОВА И ГОСПОЖА ХАЙД
Милена Василева беше хубавко и умно девойче с вкус към драматичното. Когато за първи път срещна господин Хайд, Милена бе на крехките шестнайсет години. Господин Хайд пък беше на трийсет и четири. Красив и грациозен като екзотична птица, с леко зареян поглед на средновековен пират, господин Хайд на всичкото отгоре бе и художник, при това съвсем не лош. Сам, независим и свободен като вятъра. Милена Василева го видя на купон у общата им приятелка М. и се влюби от пръв поглед. Влюби се дълбоко и разтърсващо, до дъното на тялото и душата си, Милена Василева се влюби до живот. И понеже беше впечатлителна и с въображение, тя, без да иска, направи така, че любовта ѝ доведе до сериозни и необратими последствия и за двамата.
Отначало господин Хайд също беше позагледал момичето, но изобщо не му хрумна, че между тях би могло да има нещо сериозно. Но Милена Василева вече бе влюбена и историята пое своя ход и без неговото участие. Първо Милена Василева го сънуваше. След това започна да изгражда наум едно нежно и романтично скеле, по което се виеха розите на въображаемата ѝ споделена любов. Тя мечтаеше. Този първи етап продължи около половин година. После Милена Василева постепенно започна реални действия. Сложната система от намеци, въздишки и недоизречени въпроси, дискретно насочени към общата им приятелка М., след още половин година намери своята логична развръзка. Развеселената М. ги събра уж случайно, в рамките на празненство за имения си ден, какъвто в действителност нямаше. А няколко седмици по-късно, в един оранжев септемврийски следобед, Милена Василева и господин Хайд се срещнаха насаме в парка. Срещата беше истинска, любовна. Господин Хайд бе по-скоро резервиран и плах, чудеше се дали да се възползва от ситуацията и да си поиграе с видимо увлеченото по него момиче, или да се въздържи. Обаче тогава под едно дърво, на една поляна, под едно есенно слънце Милена Василева го целуна. И господин Хайд се влюби. Влюби се дълбоко и разтърсващо, до дъното на тялото и душата си, господин Хайд се влюби до живот.
Макар че любовта им беше прекрасна, наистина чудесен пример за съвършена поезия и страст, пред нея имаше известно количество обективни препятствия. Приятелите на Милена Василева бяха объркани, меко казано и трудно успяваха да завържат непринуден разговор със зрелия и твърде видимо влюбен господин Хайд. Неговите приятели пък гледаха с лека насмешка на увлечението му и се отнасяха към него с добронамерено снизхождение. Господин Хайд и Милена Василева се дразнеха от всичко това и не след дълго просто зарязаха и нейните, и неговите приятели. В развилнялата се буря на любовта им
… пламнала кожа, обтегната в губещи се очертания, свирепо, трескаво желание, огромно и бездънно, страшносиньо като нощното море, залива, удавя, полита, взривява се и причинява болка, възсладка болка, която единствено моли за още и още, и пак…
двамата си бяха напълно достатъчни. Не толкова просто обаче стояха нещата със семейство Василеви, господин и госпожа. В началото, докато те се опитваха да се ориентират в поредната драматична любовна история на дъщеря си, се възцари кратък период на спокойствие. След месец-два обаче затишието се разсея, защото възрастта на господин Хайд изведнъж започна да нараства с подозрителна бързина. Когато ги запозна, Милена Василева каза на родителите си, че господин Хайд е на двайсет и четири. Тъй като бе грациозен и младолик, родителите ѝ не се усъмниха веднага. С времето обаче някои други факти започнаха да се нуждаят от обяснение и така в течение на следващите четири месеца господин Хайд плавно порасна с поне шест години. После стана въпрос къде господин Хайд живее (в малко едностайно ателиенце в периферен квартал), какво той работи (в момента, общо взето, нищо) и как всичко това се отразява на дъщеря им (в крайна сметка доста деморализиращо, предвид че и бездруго рехавото ѝ присъствие в училище стана съвсем спорадично). И въпреки че романтичният и леко сантиментален господин Василев бе склонен да затвори някое и друго око и да остави своята дъщеря да си изживее историята на спокойствие, госпожа Василева се разлюти и само година след началото на връзката им категорично забрани на Милена да се вижда с господин Хайд. Свикнала с подобни ситуации, Милена Василева обясни на господин Хайд новите обстоятелства, изготви система от прости правила за безопасност и продължи да се вижда с него тайно. По този начин обаче връзката им изискваше още повече време и усилия
… очите му, неопитомени, кoси като на горско животно, очи без изход, зелено тресавище, неясно обещание за свобода, в което пропадаш дълбоко, до дъно, и вече няма изплуване…
и Милена в крайна сметка не успя да влезе в университета. Все така влюбена, Милена Василева реши, че това е незначителна подробност и постъпи на работа в преводаческа фирма. Ход, който госпожа майка ѝ не можа да понесе и яростно прекъсна контакта с дъщеря си. Оттук насетне Милена Василева спря да крие връзката си с господин Хайд и се премести да живее при него, но пък се наложи да се среща тайно с баща си и брат си. През това време господин Хайд работеше тук-там, продаваше по някоя картина и все така обичаше своето момиче. До такава степен, че след още две години на бурна любов и още по-бурни скандали от ревност, се отрече от принципите си и предложи на Милена да се омъжи за него. И тя прие. Ожениха се една сряда с обикновени дрехи и пръстени от тенеке, свидетели им бяха М. и нейният мъж, други гости нямаше. Под подозрителния поглед на обредната лелка Милена и господин Хайд си казаха „да”, разляха се в голяма, безкрайна целувка и бяха все така влюбени както тогава, на онази поляна, под онова дърво, под късното есенно слънце.
После Милена Хайд я повишиха, а господин Хайд продаде серия графики на богат хотелиерски бос. После Милена Хайд забременя, а господин Хайд замина за Плевен, където получи неограничено време и бюджет за изписване на стените на огромния дом на боса. В кичозните стенни пана, изобразяващи живота и делата на боса в ролята му на Герой и Голям шеф, господин Хайд скри една малка Мадона с чертите на своята жена. Милена пък му роди дъщеричка, която получи зелените очи на баща си и звънкото име на дядо му. После хотелиерският бос запозна господин Хайд с друг бос, който му възложи малко по-особена поръчка, изискваща известна дискретност и месеци работа в едно мазе в центъра на София. Милена гледаше бебето почти сама, а господин Хайд се връщаше късно нощем, вмирисан на бои и химикали. Животът стана малко по-труден, скандалите по-чести и бурни
… лицата и ръцете яростни, ръце въжета, тела тарани, блъскат, раняват, проникват, избиват се, бясна и омразна обич, докато всичко се разтвори в крясъка, докато всичко се разтвори в полусън…
но любовта им си оставаше все същата, силна и самодостатъчна както тогава, на онази поляна, под онова дърво. Обаче по едно време онзи, другия бос го арестуваха. Господин Хайд отърва кожата като по чудо, но пък и не получи обещаното заплащане. Междувременно Милена се върна на работа, а месец по-късно я уволниха. Господин Хайд продаде няколко наследствени ниви и за малко закърпиха положението, но дойде кризата и банката на господин Хайд фалира. След известно време на безплодни услия за намиране на някакъв доход, господин Хайд разбра, че никой не търси художници. На практика никой не търсеше никого, периодът беше изключително тежък за всички. Милена отказа помощта на родителите си и все по-често плачеше. Свободолюбивият художнически дух в крайна сметка се огъна пред този агресивен и пошъл битовизъм, господин Хайд тегли една на всичко, изхвърли четките си през прозореца и се пропи. Милена Хайд първо се отчая, а след това събра всичките си сили, пое дълбоко въздух и малко по малко, с огромни усилия, успя да издърпа мъжа си от ръба на бездната, в която се беше вторачил. После се прибраха вкъщи. Приспаха детето. Запалиха по цигара. И се погледнаха. Господин Хайд бе остарял. Елегантната му фигура се беше поналяла в кръста, дивото в погледа му бе леко помръкнало. Милена беше вече жена, малко уморена, с бръчки, малко смешна с вездесъщите си момичешки рокли. Животът им беше труден, на пръв поглед донякъде посредствен и не особено интересен. Перспективите не бяха кой знае какви. Но любовта им, онази измислена момичешка любов, си бе същата. И когато той я прегърна, краката им пак се подкосиха и все така им се зави свят както тогава, в онази есен, под онова дърво
… защото ти си аз, любими, нашата неистова любов, ръцете ми са твоята земя, а твоите очи – небето ми, без теб съм тих отчаян писък, завихрен в нищото на вятъра, и всичко е студено, ледено…
Отнякъде ставаше страхотно течение. Госпожа Жекова се сепна и отвори очи. Беше излязъл хладен вятър, който нахлуваше през отворения прозорец на кабинета ѝ. Все още унесена, Жекова започна да разтрива схванатия си от дългото седене врат. Разсеяно хвърли поглед към часовника и скочи – закъсняваше за училището на малкия си син. Госпожа Жекова имаше три красиви и умни деца от своя щастлив брак с господин Жеков. Господин Жеков беше все още млад и все така красив, търсен инженер и прекрасен баща, който я обичаше и я караше да се чувства щастлива всеки ден. Може би не по цял ден, но всеки ден, вече дванайсет години. Самата госпожа Жекова беше много заета жена, доктор по химия, директор в малко предприятие, хоноруван лектор в университета, обществено активна и социално ангажирана. Отдадена майка и нежна съпруга. Всички тези роли изпълваха дните на госпожа Жекова до пръсване и понякога много я уморяваха…
Доктор Жекова нахлузи ботушите си и бързо излезе. По пътя към училището внимаваше да не потъне в някоя локва и в крачка измисляше примери към утрешната си лекция в университета. И точно се чудеше дали ще успее да намери парченце селен, за да демонстрира на студентите свойството му да обезцветява зеленото стъкло, когато изведнъж видя на отсрещния тротоар смътно познат силует.
Сърцето на госпожата пропусна два такта. Тя забави ход. Приближи се малко, спря и се загледа. Да. Това беше господин Хайд, когото не бе виждала от почти петнайсет години. Той е, без съмнение. Много леко побелял, много леко наедрял, господин Хайд всъщност си беше същият. Застанал до един уличен стълб, той се бе привел над някаква жена с момическа рокля и я целуваше нежно. Целувката беше дълга, сякаш за двамата не съществуваше друг свят. На метри от тях, застинала, госпожа Жекова ги наблюдаваше. И както някога, преди много години, усети, че краката ѝ се подкосяват и ѝ се завива свят. А после непознатата се отдръпна, откривайки грейналото си лице, и погледна господин Хайд в очите. И не беше непозната. Жената в прегръдките му беше самата тя – Милена Жекова, по баща Василева.
С други дрехи.
В друг живот.