Стефан Минчев (Господин Сив) е автор на „Най-страшното“. В „Кадър 25“ Ви представяме разказ от сборника.
Дългия Джон
Високият мъж отвори вратата на пивницата с едната ръка, с другата свали триъгълната шапка от главата си и се наведе, за да влезе. Широките му рамене и те за малко не остъргаха дървенията, въпрос на сантиметри. Докато провираше едрото си тяло, отвън се чуха крясъците на чайките, летящи над пристанището на Плимът. После вратата се затвори шумно зад гърба му и прекъсна разговорите вътре. Десетки погледи се обърнаха към новодошлия и започнаха да го измерват преценяващо. Това никак не го смути. С няколко проскърцващи заради дървената протеза стъпки той се придвижи до средата на салона и театрално се поклони.
– Уважаеми джентълмени, търговски дела ме доведоха във вашия прекрасен, макар и доста вмирисан на риба град. Попитах и узнах, че в тази прочута пивница, чиято репутация, трябва да призная, никак няма да пострада, ако се постараете малко повече с хигиената, се събират някои от най-достойните мъже на Англия – моряци от Кралския военноморски флот. Има две причини да потърся вашата весела компания. Първата е тази, че самият аз съм носил пагона, плавайки из Атлантика. Втората е днешната ми успешна сделка, която ме направи малко по-богат и много по-щедър от вчера. Това заслужава тост. Господа, тази вечер пиенето е от мен! – каза едрият мъж с неочаквано мелодичен и завладяващ глас, извади една златна гвинея и я подхвърли на собственика зад бара.
Думите му бяха посрещнати с бурни овации и от няколко маси с доброжелателни жестове го поканиха да седне при тях. Новодошлият преценяващо огледа отделните компании в кръчмата и без колебание се отправи към една от тях. Шестима жилави мъже в униформа, седнали трима срещу трима, задумкаха с чаши по масата, докато той се настаняваше на единственото свободно място откъм външния й край. С лице към него и гръб към стената отсреща седеше седмият – достолепен джентълмен с рунтави бакенбарди и обветрено лице.
– Казвам се Джон, момчета. Много хора прибавят към името ми Дългия, тъй като се оказва, че Джоновците в тази страна са повече от листата в Шеруудската гора – каза гигантът, след като трудно побра под масата дългите си крака, особено този с протезата.
– Капитан Корнилиъс Прауд е моето име, уважаеми господине. А тези веселяци са славни ветерани от Кралската морска пехота, имащи високата чест да служат и пият под мое командване – отговори с чувство за хумор седящият срещу него мъжага.
Пехотинците изкрещяха в един глас „Ай, сър!“, после надигнаха и изпразниха своите чаши. В жеста и погледите им се четеше огромно уважение и безкрайно доверие към офицера. На масата бързо бяха сервирани няколко бутилки ром и джин. Единствено Дългия Джон поръча портвайн и настоя да го пие в изящна стъклена чаша, твърдейки, че след толкова претърпени лишения е заслужил малко лукс.
– Да пием за здравето на Нейно Величество, Бог да пази кралица Виктория! – този първи тост изправи цялата кръчма на крака, а след него последваха много други. Изпито бе огромно количество алкохол, заплатено с още няколко гвинеи от тежката кесия на новодошлия. Най-много пиха, пяха и танцуваха морските пехотинци, но до първи петли умората надви дори тях и ги накара да се оттеглят на заслужена почивка с разрешението на своя командир.
Утрото завари в кръчмата единствено Дългия Джон, капитан Прауд и заспалия зад бара съдържател. Въпреки че бе пил наравно с другите, офицерът не изглеждаше замаян, говореше смислено и артикулираше думите правилно. Нетрезвото му състояние издаваха единствено приповдигнатото настроение и леко разфокусираният поглед.
– Лейтенант Корнилиъс Прауд, както винаги пръв във всичко – в боя, пиенето, любовта и благородните постъпки – каза еднокракият и отпи съвсем малко от чашата си с портвайн, както бе правил през цялата вечер. В интонацията му се промъкна някаква неприятна нотка, контрастираща с обичайната мелодичност на неговия глас, но офицерът не успя да я долови със замъглените си сетива.
– Говориш така, сякаш ме познаваш, Джон, а не си спомням да съм имал удоволствието… но благодаря за комплимента – отговори капитанът от морската пехота и изля в гърлото си стотина грама ром наведнъж. Той сякаш не забеляза, че бе понижен в чин от човек, когото познаваше едва от няколко часа.
– Помниш ли втората битка при нос Финистер, Корнилиъс? – попита еднокракият и се усмихна с устата, но не и с очите си.
– Бях там, приятелю. Оттогава минаха много години, но още помня и до гроба ще бъда горд с тази велика британска победа. Адмирал Едуард Хоук здраво срита задниците на франсетата. Пленихме шест техни кораба. В абордажа на един от тях участвах лично. Славни времена бяха, Джон, славни времена… – отговори офицерът и развълнуван от спомена се захвана с несръчни движения да тъпче лулата си.
– Да, лейтенант Прауд беше сред първите, които се прехвърлиха на „Манифик“. Той собственоръчно простреля в рамото неговия капитан и го плени. Много други се биха и умряха за Короната там, но лаврите обра безстрашният Прауд – заразказва Дългия Джон, докато вадеше и внимателно поставяше върху масата някакъв предмет, обвит в червена копринена кърпа.
– Триста дяволи рогати! Говориш тъй, сякаш си видял това с очите си! – изненадано възкликна старият морски вълк.
– Видял кръвта, помирисал барута, чул предсмъртните викове… Тогава не успях да пленя капитан, но много французи си отидоха от ръката на Джон Силвър от Кралската морска пехота – продължи да разказва еднокракият. Той разви плата и се видя скритото в него: малък жезъл, направен като че от слонова кост и обкован в сребро.
– Силвър? Касапина? Сега си те спомних, кучи сине! Онези французи се бяха предали, а британските войници не постъпват така с пленниците – изръмжа започналият да изтрезнява Прауд.
– Милкинс, Карингтън, МакГил, О’Съливан и много други… Те бяха мои приятели. Франсетата ги убиха, аз убих франсетата, а ти ме хвърли в карцера, о, благородни Корнилиъс! Мен, верния кралски поданик, пролял кръвта си за Короната. Вкараха ме вътре с рана на крака. Когато нашите артилеристи свалиха главната мачта на „Манифик“, навсякъде се разлетяха трески. Една от тях се заби под коляното ми. Нищо опасно. Раната щеше да заздравее за седмица, ако не я бяха полазили гадните плъхове в карцера. Славен ветеран като теб и друг път е усещал сладникавата миризма на гангрена, но не знаеш какво е чувството уханието да идва от собствената ти гниеща плът. Само това остана от крака ми, скъпи Корнилиъс!
В този момент Дългия Джон драматично прекъсна речта си и погледна към жезъла върху червената кърпа. После отново продължи:
– Тогава си обещах, че колкото и време да мине, някой ден ще споделя с теб този дълго пазен скъп спомен!
След тази думи еднокракият светкавично стовари обкованата кост върху главата на скочилия към него, но твърде бавен заради изпития алкохол капитан Прауд. После още веднъж и още веднъж.
Когато тялото на пода спря да потръпва, Дългия Джон отново уви жезъла в копринената кърпа с внимателни и нежни движения, прибра го под широкото си наметало, нахлупи триъгълната шапка и с проскърцване излезе от кръчмата. Ако похъркващият зад бара пиян съдържател се бе събудил, за да го проследи, щеше да види как еднокракият излиза от града и се насочва към едно малко заливче, в което го чака лодка с двама души в нея.
– Давай парите, Били Боунс! Казах ти, че е той – радостно подвикна единият мъж в лодката.
– Никога повече няма да залагам срещу теб. Още не се е разсъмнало както трябва, а ти го разпозна от три мили. Имаш орлов поглед, Пю! Радвам се, че Силвър най-накрая се появи. Писна ми от този мъглив остров, искам да се върна на Карибите – отговори другият.