Теодора Лалова: „Когато се случи това, ние още не бяхме родени“

Когато се случи това, ние още не бяхме родени.

Градовете ни се движеха в своите далечни орбити, 
а Земята беше всъщност звезда.

От малкото ухо на едно момиче се отскубна 
златна обеца и падна във градината на Царя.

Бе двадесет и трети август.

Във същата минута (но през май) ти ще пресичаш 
Рю о Лен. Ще бъдеш унесен в мисли за лятото, лицето ти
ще е целунато от слънцето, ръцете ти ще си играят с връзка ключове.

Ще влезеш в парка, ще се спреш
пред фонтана – водата ще се смее. Пред очите ти ще звънне нещо златно.
Бронзовите статуи, обрамчили оградата,
ще затаят дъх – сега най-важно е дали ще забележиш.

Момичето прокарва пръсти по врата си; неспокойна е.
Олекнала със няколко грама, 
обърква ритъма на своите крачки.

Тогава именно аз ще заключа входната врата. 
Ще чуя деветия час да пристига в камбаните на църквата в Саблон.

Ти ще протегнеш ръка към водата. Ще изпуснеш ключовете. 
Четиридесет и осем бронзови статуи ще въздъхнат; до ушите ти 
ще стигне спомен за език, който не ти е познат. На мен ще ми се прииска
да запея.

Някой настига момичето. Подава ѝ обецата. 
Тя се усмихва, камбаните на Невски бият девет, годината е 1983-а.
Капка вода остава в дланта ѝ – нашите два града се сбогуват в бъдещето.

Аз излизам на улицата, ти напускаш парка. 
Когато се срещаме, все още е утро. Не знам защо те поздравявам на моя език.

 

Прочетете още от Теодора Лалова.
Разгледайте и нейната галерия.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *